Български  |  English

Пътуване в черно-бяло. Захари Карабашлиев. 18% Сиво.

- Романът ти 18 % Сиво направо е подлудил хората. Читателите му се увеличават лавинообразно. Мълвата за него се разпространява в интернет под всякаква форма... Как ти се отразява това?

- Радва ме, разбира се. Получи се сполучлива комбинация между "от уста на уста" (най-старата реклама) и интернет, медии... И стана спонтанно. Някой чете книгата, допада му - казва на друг, той пише в блога си, трети му отвръща, четвърти препраща на пети, който работел в радио - споделя я със слушатели... Текстът получи първоначалния си тласък от моите издатели и мен, после "проходи" сам... И това е всъщност най-доброто, което един автор може да си пожелае - книгата му да заживее свой собствен живот.

- На пръв поглед това е един „лесен‛ роман, чете се на един дъх, но като го приключиш, ти се иска да препрочиташ мислите между редовете отново и отново. Отвъд нишката на събитията, които изживява главният герой, се крият посланията и на философ, и на мечтател... Какво стои зад (преди) „18 % сиво‛?

- Исках да се чете бързо - затова го писах бавно. Исках да се чете лесно - затова вложих много труд. Изказът е опростен, на места минималистичен. Вярвам, че каквото може да се споделя - било то в роман, стих или e-mail (аз не дискриминирам текстове), то може да бъде изразено ясно и просто. А за което не може да се говори - ако си спомням правилно Витгенщайн от студентските си години, за него трябва да се мълчи. Зад и преди "18% сиво" стоят моите "пътешествия" в територии (философия, психология, изкуство, музика), които съм бил винаги любопитен да разгледам, но и прекалено ненаситен, за да остана в тях. Разбира се, предизвикателството беше как да "опазя" историята в романа от никому ненужни домогвания до тази или онази истина.

- На едно място пишеш, че най-голямата школа за теб в САЩ са били библиотеките. Кои са твоите „учители‛?

- Учителите ми са много - "другарката Ванчикова", която ме научи да чета, Пейо Димитров, който ме учи да чета критически, майка ми, жена ми, дъщеря ми, Аристотел, Исус, Ошо, Джоузеф Кембъл, Нийл Доналд Уолш, Еклесиастът... Май доста еклектично стана. (Смях.) За библиотеките е истина - просто никога, преди да дойда тук, не бях чувал някой да спомене, че библиотечната система в Щатите е толкова развита. Това за мен е истинското богатство на Америка.

- През очите на Зак Америка изглежда доста абсурдно място за живеене. Случват ли се в действителност неща като тези, които описваш? Сигурно често те питат какъв е процентът истина в тази история...

- Америка е разказана с "гласа" на героя ми и това определя как изглежда тя. Виж състоянието, в което намираме Зак още в първото изречение. И обърни внимание на последните думи в романа. Светът светкавично се превръща в едно абсурдно място за живеене, ако загубиш любов. Светът, видян през обектива на една разпадаща се идентичност, няма как да изглежда нормално.

А иначе, случвали са се и по-странни неща от тези, които описвам в "18% сиво". За процента истина... не съм го изчислявал. (Смях.) Може би трябва да спомена, че за да съм правдив в описанието на американската фармацевтичната компания, в която работи Зак, минах един истински "курс на обучение" в тази област. Използвах връзките на един приятел, който работи в сферата на клиничните изследвания на нови лекарства и чрез него опознах системата отвътре. С негова помощ (без да го въвличам пряко, разбира се) изфабрикувах фалшиво резюме, диплома, измислих своя професионална "история", кандидатствах за работа, ходих на по 3-4 часови интервюта, вземах тестове, изпити, висях до среднощ на интернет по форуми, общувах с "колеги-специалисти", срещах се с "бъдещи" шефове, споделях с тях своя "професионален опит", разказвах присвоени оттук и там истории. Навлязох доста в тази област, стана ми дори много интересна. Някои от тези моменти са в романа. Не се гордея кой знае колко с това, че съм заблуждавал нищо неподозиращи хора и съм им губил времето. Но щях ли да съм реалистичен в тази линия от романа, ако не минех това, през което минава героят ми?


- Какво ти даде и какво ти отне живеенето в САЩ?

- Живеенето в САЩ или където и да е не може нито да ти даде, нито да ти отнеме каквото и да е, ако не си готов да приемаш новото и да се разделяш с непотребното. В моя случай Америка ми даде пряк досег с езика, на който са работили много мои кумири, даде ми неограничен достъп до информация, даде ми вярата, че в края на краищата нещата се случват, научи ме, че няма кой да свърши работата, която само ти можеш да свършиш... Америка ме научи на смиреност и уважение. В замяна трябваше да се разделя с някои стари предразсъдъци. Трябваше да се справя и с цинизма си, с екзистенциалния цинизъм, в който съвсем функционално, като в черупката на рак-отшелник, повечето от нас, българите, прекарваме животите си.

- По-„близка‛ ли изглежда България отдалеч? По-лесно ли се пише от разстояние за нея?

- Да.

- Защо избра да напишеш на български една не толкова българска история?

- Голяма част от историята писах по тетрадките си на английски (повечето диалози, някои описания, фрагменти), защото се случваха в англоезичен контекст. И след това в "монтирането" на книгата превеждах на български. Езикът, който владея относително добре, за добро или зло, е българският. А дали историята е "не толкова българска", ще решат читателите.

- Разбрах, че си започнал да превеждаш романа на английски. Как мислиш да привлечеш вниманието към него в глобалния свят? Предполагам, че там ще ти бъде много по-трудно, отколкото тук.

- Няма да е лесно, разбира се. Но имам вяра, че ще се получат нещата. Започна вече преводът и на френски от Мари Врина-Николов, която попаднала на романа това лято, харесала го много и се свързахме. Тя е също оптимистична за бъдещето на книгата във френскоговорящия свят. Мари е едно от чудесните неща, които са се случвали на българската литература. Чувствам се истински късметлия, щастлив съм, че ще работим заедно.

- Какво е за теб фотографията и какво писането? В романа ги съчетаваш по много особен начин. Вербализираш фотографии и така страхотно подхранваш въображението на читателя.

- С фотоапарата опитвам да мина отвъд видимото. Обичам да използвам образа като претекст и възможност за история. В писането понякога третирам словото като "проявител" на латентни образи, които знам, че съществуват в читателското въображение.

- Мислиш ли, че визуалната култура днес притъпява въображението?

- Визуалната масова култура - да.

- Съществуват ли в действителност местата, които описваш през фотографии? Планираш ли да покажеш изложба с твои фотографии тук?

- Да. Местата съществуват. Снимки от тях - също. Не знам дали трябва да бъдат показани обаче. Мисля, че и най-добрите снимки не могат да конкурират тези, които би могъл да "видиш", четейки сгушен под одеялото, или докато чакаш в зъболекарския кабинет. Ако изложа нещо по-нататък все пак, то ще е по-скоро реверанс към тези, които вече са чели книгата, а не с някаква друга цел. Сега възникна идея за уеб-сайт на книгата с допълнителни материали, някои снимки, отпаднали части от романа, периферни истории, фрагменти, бележки. Може би не трябва да се инатя толкова и да го направя. Какво мислиш?

- Доколкото разбрах, има идея за правене на филм по книгата. Поначало тя се чете като филмов сюжет. Предполагам, че за това ти е повлияло образованието ти на драматург и сценарист. Как се отнасяш към филмирането на книги?

- Да. Има идеи и предложения. Обмислям ги. Романът, от една страна, е лесен за визуализация, защото на места се чете като "трийтмънт" за филм, на други имитира сценарий... но няма да е лесен за филмиране.

Как се отнасям към филмирането на книги? Освен "Боен клуб", "Не мърдай", "Часовете", "Лолита" (на Ейдриън Лейн) и две-три други изключения, не мога да се сетя за съвременни книги, интерпретирани добре. А за български... "Балада за Георг Хених", помня, бе една от последните книги, много красиво адаптирана за екран. Бих се радвал, ако се получи добър филм, но това не ме е интересувало и 1%, докато пишех. Като цяло мисля, че ако си тръгнал да пишеш роман с желанието да го видиш филмиран, си или наивник, или мошеник. Писането "за страница" е различно от писането "за сцена", а и двете са различни от писането "за екран".


- Жената на главния герой в книгата е художничка. В действителност твоята съпруга Силвия Валентино прави живопис. В романа изразяваш много интересно, по-скоро негативно, отношение към съвременното изкуство. Какво мислиш всъщност за него? Какво е за теб културата на Америка?

- Силвия е художник, преподава в университет. Говорим постоянно за изкуство, книги (нейното първо образование е литературно), кино, театър. Естествено е тези неща да рефлектират в това, което правим. В романа героят ми Зак, изневерил на фотографията и на себе си, редуциран до фигурата на служител във фармацевтична компания, на няколко места говори за изкуство. Мисля, че в просмуканите му от цинизъм мнения и забележки можеш да усетиш всъщност огорчението му от изборите, които е направил, да заподозреш тъгата му.

А какво мисля аз за съвременното изкуство?! Всеки изминал ден разколебава представите ми. Какво е съвременно изкуство? Това, което съм виждал в Метрополитан преди две години, в Гугенхайм миналата есен, в Балчик това лято, рисунката на асфалт от вчера, статуята на пристанището в Сан Диего от 30-те, рисунката на дъщеря ми, когато беше на 3, супата "на деня" от Тони (готвача на Шератон), пещерните рисунки от Сиера де Гуадалупе, Мексико, датиращи от хилядолетия, но открити неотдавна, графитите от метрото..? Истината е, че ние не знаем нито какво е "изкуство", нито какво е "съвременно". Единственото сигурно е, че съществува импулс за правене на нещо, което на пръв поглед няма пряко отношение към физическото ни оцеляване. Също импулс за споделяне на нещото (картина, мелодия, книга, агнешко печено) с другите. Тези импулси са навярно физиологически детерминирани, а може да са и божествени - няма как да знам, а и не ме интересува. Този "инстинкт" за творчество е интересен за мен, не толкова резултатът му. Резултатът може да е клип в you tube, египетска пирамида или жътварска песен. От гледна точка на Вечността всички те навярно са еднакво безсмислени.

Културата на Америка... Не бих могъл дори да започна темата в рамките на това интервю. Коя култура - визуалната, хранителната, културата на разговор, чикано* -културата или хип-хоп културата..? Културата на Америка, най-общо казано, е сборът от културите на многото мини-Америки, миксирани в границите на федерацията. Тези мини-култури са обособени на различни принципи - етнически, религиозни, политически, артистични, интелектуални... Това, което аз виждам като общ принцип обаче при всички тези мини-култури, е принципът на децентрализация. Ако обърнеш внимание на архитектурата и градоустройството в Америка (те сякаш най-видимо материализират културата на една нация), ще видиш фундаментални разлики от европейския модел.

Объркващо за всеки дошъл от Стария континент е, че в повечето американски градове няма "център" - такъв, какъвто сме свикнали да виждаме. Няма площад. Няма паметници, църква, кметство, шадраванчета и т.н... И често изводите са - Америка "няма култура", Америка е такава или онакава (особено болезнено е да слушаш тези тиради от някой новодошъл българин, да речем). А става въпрос просто за друг вид култура. И нежеланието да приемеш "чуждата" (в случая американската) култура такава, каквато е, дефинира нивото на толерантност, което е заложено в културата, с която си възпитан. Интересно е, че в американските градове (с изключение на по-старите, с по-силно влияние от Европа) няма предвидени обществени места - плаци, площади... сякаш идеята за многолюдни демонстрации, митинги, големи масови събирания не е минавала през ум на градоустройствените комисии. Дали това обаче е правено умишлено с цел евентуален контрол над масите, или е просто израз на американския свръхиндивидуализъм? Не знам. Предполагам, че тази децентрализация има нещо общо с принципите на самоуправление, които изграждат държавността тук. Моделът център-периферия е някак различен. Всяка точка има правото да се превърне в Axis mundi.


- Следиш ли какво се случва в България? Какво мислиш за съвременната българска литература?

- Опитвам. Всяко лято, когато се връщам в България, купувам много книги, тук в Америка чета, колкото успея. Прави впечатление, че се издава много. Значи се пише много. Мисля, че в периода между двете световни войни е имало някакъв подобен "бум". Но да казвам каквото и да е за съвременната българска литература, би било и неточно, и арогантно от моя страна.

- С какво се занимаваш в момента, имаш ли постоянна работа?

- Барман съм в Шератон, фотограф съм на свободна практика, пиша...

- Как мислиш, след успеха на романа по-трудно ли ще ти бъде или по-лесно да продължиш? Какво планираш за близкото бъдеще?

- Продължавам. "По-трудно" или "по- лесно" са просто оценки, които правим в движение. За бъдещето - сборник с разкази, две поставени пиеси, преводи. И здраве!
Въпросите по електронната поща зададе Светла Петкова

Захари Карабашлиев. "18% Сиво". Роман. Издателство Сиела. С., 2008.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”