- В „Многоезичие‛ имаш такъв стих: „Езикът ми, който някога бе дом, сега е перо в крилете на Европа.‛ Винаги съм мислела, че езикът, на който поетът пише, доколкото общува много повече с подсъзнателното, отколкото белетристът или публицистът, бива избиран при достигане на определено натрупване - и този избор е необратим. Нямам предвид достигането на степен на грамотност или някакво пълнолетие, след което можеш да се изразяваш абсолютно свободно, а онова надмогване на един език над останалите, което предполагам винаги съществува у един поет, така ли е?

- Езикът за мен не е определен език, а онова, което назовават всички езици, които съм срещала някак и някъде. Тоест онова, за което на някакъв език имам усещането, че имам дума. Онова, което е още неназовано, е търсенето на езика, а то всъщност ме интересува. В това стихотворение многоезичието се отнася до Европа, а не до мен, отнася се до един конкретен опит - езиците да са заедно и да са едновременно криле и дом. И в Индия или Китай го има, и другаде, но само в сегашна Европа е обявено за кредо, за цел. Това е изумително, и вече не е предизвикателство, а факт - погледни една опаковка от фиде, поне в Берлин тя е написана на всички европейски езици. Не мога да й се нарадвам, макар да знам, че реакцията ми е наивна глупост. Обичам да си отглеждам илюзиите.

- В „Конференция‛ казваш, че „Има многоезичие на лично ниво/ и на ниво народи‛, тоест мъж го казва, а друг в стихотворението ти уточнява, че „Мъжете често объркват нивата‛. Ето, в Германия и Австрия са много популярни и смятаме за успели Илия Троянов и Димитър Динев, които пишат на немски език, а на български ги четем в превод. Може би за белетриста да си преведе сам творбите е, на първо място, много трудоемко поради обема на текста и той би предпочел да напише нова книга? И понеже назоваваш Илия в „Събирачи на светове‛, аз ще цитирам: „... донесе ми стихове на един трети за нас език,/ отговорих му с разказ на три други езика./ Ние сме днешните юдеи, добавих, /на немски звучи Die heutigen Juden sind wir и/ значенията на словосъчетанието са несравними...‛

- Не е въпрос на време за превод. Това са избори. Динев е австрийски прозаик, това е неговият избор вече в недетска възраст. При Илия е по-сложно, той е многоезичен от дете. Той е немскоезичен прозаик и англоезичен поет, а на български май е писал само писма, със сигурност никога не е писал училищни домашни и навярно не би могъл да си превежда текстовете, дори ако искаше. И да, ексофоничните автори са хем герои, хем предатели, хем жертви, хем смели, хем луди - можем да изредим още сложени в големи кавички определения, но във всеки случай е сигурно, че срещата на тези автори с езика е много интензивна. Едва при срещата с другите думи, се усещат спомените на познатите думи, и обратното; отварят се наистина нови пространства.
Не мога да си представя да преведа свой текст, винаги подобен опит е писане на напълно нов текст, който само на пръв поглед наподобява предишния. Стават два оригинала. Така и моите стихове, ако са писани на повече от един език, се раждат близнаци или тризнаци, живи и самостоятелни, а не са нито клонирани, нито едно (пре)облечено по друг начин дете.

- Имаш ли примери за поети, които в чужбина за започнали да пишат на друг език и са станали (по-)добри поети? Аз си представям, най-много биха могли да се самопревеждат на друг език и защо не, това би било чудесно, направо бих завидяла - вместо някой да интерпретира стиховете ти на другия език – ти сам да ги пресъздаваш на него в някаква по необходимост нова, но собствена редакция и най-важното: да решаваш най-важния въпрос на превода, съсипал не една поезия – да се придържаш към точния смисъл или към формата и ритъма. Или в градината на другия език поетът
„вече е друг, ein anderer,/ не руското за приятел, /нито българското за непознат‛?

- Бродски твърдеше, че е винаги е писал на иврит и после е правил стихотворението на руски или английски, а винаги всъщност ги е живял на италиански. Не знам дали е вярно или така е искал да го запомня. Приятелката ми Йоко Тавада пише колкото на японски, толкова и на немски, а не един поет от индийските е създал най-красивите си творби на английски. Люксембургецът от италиански произход Жан Портанте, френски поет, има прекрасна метафора на ексофонизма: китът. Някога китът е бил вид огромно създание на сушата, сега живее в океана с вид на риба, плува на големи разстояния, при това е най-голямото и неагресивно създание в моретата. Останали са му обаче дробовете за дишане. Така той плува в единия език, а диша в другия. Но това не е просто превеждане и тук не може да става дума за това, дали един поет е добър или по-добър заради писането на един или друг език. Всъщност не обичам примерите в подобен случай. На мен ми стига, че аз живея нещата така, както ги живея. Като се докосна по ръката и усетя това докосване, знам, че има пример за онова, което ме питат и той е живо същество, това съм самата аз.

- Четох твои преводи на поети, участвали в представянето на предишната ти книга „Раз-познавания‛ – превеждаш ги от четири различни езика на български – изумително! В същото време миграцията след 90-те години не отгледа кой знае колко преводачи на българска литература. Трябва ли да разчитаме на обратното движение, към България, чиито представители са единични случаи като Мари Врина например, защото, ако мога да те перефразирам - преводачът превежда от езика, на който идва, а не от този, от който си отива?

- Не се смятам за преводач – една много ценена от мен професия. Аз съм поет, ако превеждам, то е само поезия, и то открай време, защото превеждането е моето четене на поезия, моето общуване в избраното ми семейство. Но публикувам (поне досега) само преводите си на съвременни поети, с които мога лично да общувам по близостта на интерпретациите ми с текста у тях. Превеждам обикновено на български, но имам и преводи от български на други езици. Не мога да мисля в категории на идване в и отиване от един език. Мисля езика като обитаване. А аз обичам да обитавам много места. И пространствата между тях.

- Имам един исторически атлас вкъщи, френско издание, в който има и една карта на Европа според езиковите граници – тоест това са териториите на езика, който е говорела преобладаващата част от населението към началото на ХХ век. Обозначената територия на българския език е значително по-голяма от тази на днешната българска държава – такава гледка би ли те натъжила? В „Граници‛ чета: „Днес съюзните гранични власти бдят /вълните да не донесат прах от пустинята./ Това начало ли е на Европа или край?‛ Кой трябва да бди за езика?

- Влизането на мисленето и дишането на един конкретен език в други езици го съхранява не по-малко от чистото му съхраняване във вида, в който е. Понякога повече бдя над българския език, когато пиша на немски и английски или когато се ангажирам за превеждането на български поети другаде. Всъщност никога не ми е било ясно, защо цари толкова страх, че бъдещето може да има други граници.

- Казват, че националната принадлежност се загубва със загубата на езика, тоест за три поколения – обикновено децата на емигрантите знаят езика само говоримо, а внуците им вече не го знаят. Тоест, ако писателят да продължи да пише на български в чужбина – собствените му внуци няма да могат да прочетат творбите му. Дори и помежду си да се разбират на много езици, по-точно на език от много езици – „прекрасно, изчистено‛, както го описваш в „Петата на езика‛.

- Моята дъщеря говори шест езика на своите дванадесет години, при това три наистина свободно. И все пак основният й език е немският, защото се социализирала в училище предимно в Берлин. Новата дефиниция на роден език напоследък в научната литература се отнася не до семейния, а до езика на основното обучение. Що се отнася до мен, аз не понасям думата емигрант. Никога не съм била такъв. Аз просто съм се родила в една стая в София, живяла съм в разни стаи къде ли не и сега съм си наела една стая в Берлин, утре това може да е другаде, зависи от стичането на живота. Точно както пиша в ‛Кръщене‛. Не знам на какъв език ще пиша вдругиден. Но винаги ще пиша на своя език. И на български винаги ще има една основна част от моя език, защото оттам съм тръгнала за първи път и защото на български знам коя съм. Макс Фриш нарича родното онази гара, от която човек е тръгнал без да е пристигнал на нея, от всички други е дошъл и чак тогава си е тръгнал. Но ако погледнем на идването и отиването от друг ъгъл, то човек е дошъл от другаде на онази първа гара, и в този смисъл тя не е първа. Това другаде съдържа езика, който не е само езикът на първата гара. Децата растат не само с много езици и с интернетно общуване, но и с новости от областта на невробиологията, поведенческата психология, антропологията на техниката, постмодерния туризъм, връзката на изкуство и наука, и предизвикателствата на комбинацията от всичко това, които също ги има в книгата ми. Търсенията на хората в поезията и в езика са търсения не само в поетичното. Те са вид изследване на времето и мястото, и на нещата отвъд тях. Полъхът на тези търсения е сам по себе си поезия. Освен това, аз никога не съм писала с идеята да ме четат внуците ми. Не сме във времето на Иван Вазов (при цялото ми преклонение пред него). Ако ми се иска да оставя нещо на поколението на детето си (пък то да решава нататък какво да оставя), то е неуморното търсене на възможносттите за общуване, за докосване без нараняване. Дюрс Грюнбайн казва: ‛Може утопиите и да се търсят с душата, но те биват износени върху костите на разбити тела, платени с биографиите на тези, които са непрекъснато съблазнявани към следващия грозен рай.‛ Можем да отглеждаме илюзиите си само, ако съзнаваме това, ако не ги превръщаме в утопии, ако не стават каузи, за които изведнъж се намираме да се борим. Можем да ги коткаме на дивана, който имаме назаем от света, както е в ‛Кръщене‛, а не като нещо, което ще предадем на поколенията. Друго предаваме нататък. Децата по-добре от нас ще посадят райската градина, ако им не им оставим нищо, по-точно, ако им оставим нищото, както съм го дефинирала в ‛Посаждане на райската градина‛.

- И стихосбирката ‛Завръщането на белия бик‛ изобилства с назовавания, уточнения на места и хора. Защо ти е толкова необходима географията и историята на поезията?

- Защото в тази книга става дума за география и история, тези на поезията, и тези на Европа. Както в ‛Чикаго блус‛ имаше география и история. Това са книги на промените, в които сме въвлечени непоетично, и книги на промените, в които ние въвличаме поетично. (В останалите ми книги, колкото и да са подлъгани някои читатели, не става дума за география и история.) Ние се опитваме да се откажем от географията чрез глобализацията, и от историята чрез преобръщането й, но географията упорито остава в езика чрез паметта на езиците, тоест чрез историята на местата, които езикът обитава. Така остават и двете. И понеже не можем да ги избегнем, можем да ги изследваме, да ги обходим, да ги опитомим чрез езика. В книгата има и много други ‛учебни дисциплини‛, както и други черти от лицето на поезията. Поезия с дълбочина и без гаранции, бяха думите на немските колеги при представянето на книгата тук.

- Обичаш да имаш Учители, наричаш ги свои богове.

- Не знам да е така. Кого съм нарекла бог? Може би някой приятел, но едва ли някой учител. С учителите е като с децата, прекрасно е и е чудовищно да ги имаш. Аз просто обичам да общувам интензивно с онези близки ми поети, с които по случайност съм попаднала в едно и също време и пространство. Това са малки чудеса и е естествено да ги свързвам с нещо божествено. Уважавам наличието на връзки между хората и поезията. Разбирам гъдела на представата за Бродски като бог на една млада поетеса покрай стихотворението ми с негово мото, но това стихотворение може би не е зле да го погледне някой не биографично, а като разговор за мъжете и жените, за поезията вчера, днес и утре, за идването и отиването на хората сред дъждовете. И да, в ‛Завръщането на белия бик‛ белият бик във вида на бял лист пред твореца, както го дефинира Хемингуей (който, освен това, много обича образа на белия слон в теми, свързани с жените и мъжете, а пък аз обичам митовете на старите мъже за самите тях, както съм си казала в ‛Мерси, Париж‛), наистина отново и отново провокира укротяването си. Езиково и през-езиково. И насреща му (не само в стихосбирката) застава розовият слон. Розовият слон, който не съществува, но е неизбежен, е онова, което предизвиква бъдещето, продължаването на движението; и същевременно белият бик винаги се връща, и с него опитомяването или укротяването, размяната на мощ в коридата, било тя между жена и мъж, богове и хора, поезия и делник. Много митове ни хранят или ни се явяват насън, сядат до нас в трамвая, викат ни от детството или от най-новите научни открития. Интересуват ме не само те и демитологизирането (им), а и новото (им) митологизиране и поредното (им) демитологизиране. В ‛Многоезичие‛-то, при прозирането на факта, че боговете вече са се отказали от борбата да ни владеят, в това насъбиране на множество гледни точки, в пост-постмодерното, ‛Кръщене‛-тата ни изненадват отново и отново, но те случват, сбъдват, стават. В ‛Завръщането на белия бик‛ жената стига до Итака, не защото е чакана, а точно обратното, защото никой не я чака на Итака, значи е време да иде там. Тръгването й на път има връзка само с това, а не с някаква борба с боговете.

Разговора води Цвета Делчева