Български  |  English

Одраскани от звездите

(Не мога да говоря за него в минало време…)

Защо да крием – именно Константин Павлов беше онзи ‛зъл дух“, който успя да изскочи от бутилката на времето и да разруши господстващия поетичен език – с цената на дългогодишното си мълчание, огласяно и до днес от нечленоразделните вопли на възторжените му епигони. Развалините, с които той осея литературното поле, са единственият ни строителен материал засега. Но и единственият декор, сред който може да се разиграе на живо някогашният убийствен театър на абсурда.

‛Театър – да, но защо убийствен?“ – подмятаха до вчера мнозина и с обезоръжаваща усмивка бързаха да потупат по рамото своя най-опасен враг от годините, когато бяха на власт. Какво щастие за тях и за приказливите им питомци, за политическите фанфарони, демагози, безочливи лъжци и духовни убийци на нацията ни беше неговото мълчание. И какво наказание за същата тази нация, за жалката ни родна словесност!...

(Защото, мисля си, той просто ни наказа с мълчание…)

Дотук – с големите думи. Коста ги ненавиждаше и от всичко най-много го отвращаваше лъжата и подлостта. Той имаше животински нюх към фалша и склонните към предателства литературни събратя, умееше да разгадава ходовете на злото с години напред. Но и приемаше хората такива, каквито са. Беше състрадателен и дълбоко нравствен човек, с морал, който никога не оцапа в името на изкуството и капризите на таланта. Не съм го виждал да хитрува. Да бъде злъчен, язвителен, ироничен – да. Но никога груб. Никога – подигравателен. Нападателен – да. Ала не и към беззащитните. В повечето случаи – толерантен. Деликатен. Винаги готов да отстъпи място на по-слабия.

А почти всички бяха по-слаби от него.

Помня времето, когато двамата с Румен Леонидов изкарахме години наред заедно. Всяка вечер седяхме край масата в кухнята му на ‛Евлоги Георгиев“ № 93, където Коста ни посрещаше с ново стихотворение, тенджера боб и шише водка. Не си тръгвахме до полунощ. Първи вземахме думата ние. Разказвахме един през друг каквото сме видели, чули през деня, Коста слушаше, кимаше и мимоходом вмяташе по някоя хаплива забележчица. Накрая той вземаше думата. Говореше, сякаш четеше. Но не като навикналите с готовите фрази словоблудци. Анализите му и оценките за хора, книги, събития бяха убийствено точни. Режеше като със скалпел. Не заекваше, но и не бих казал, че говореше гладко или че словото му се лееше като по книга, защото твореше на момента. И не само не се повтаряше, но и не повтаряше изречение след изречение една дума. Никога не преразказваше чуждото, току-що прочетеното, твореше на момента. Отвреме-навреме се забавяше – и точно тогава раждаше мисъл, образ, – за да продължи двойно по-бързо. С един образ достигаше до сърцевината и същността на човека и явлението. Достатъчно беше да каже за някого: ‛Поезията му блести като прожектор“, за да го довърши.

Творец до мозъка до костите, от една дума или случайно изтървана в разговора метафора той градеше светкавично цяла история и теория, цял един свят.

С показалец, насочен към небето.

Той никога не е бил ‛глас народен“. Но по неговите стихове можем да си сверяваме посоката. Цялото му творчество е коректив на битието ни.

За силата и бързината на ума му, за свръхестествената му интуиция и приказно въображение да не отварям дума... Той изобщо винаги е бил с много глави над облаците, из които сме се движели. Няма да се връщам към началото на нашето приятелство и уроците, на които, без да усетя, ме е научил. Благодаря – и на него, и на семейството му, и на съдбата, че ме е допуснала до този свой велик избраник и мъченик. В мигове на най-тежки изпитни и прегрешения съм минавал през дома му като през църква. По-чист и свят човек от него, и по-безмилостен към себе си, не съм срещал. Което личи особено от поезията му – в цялата й демонична красота и простота. Това недостижимо за простосмъртния съчетание е характерно за цялата му лирика, която, заедно с поемата му „Петима старци“ и първите му сценарии е в основата и на модерната ни проза. Струва си да се замислим над подобно твърдение... Както и над обстоятелството защо редица негови приживе погребани ръкописи звучат днес със силата на първия родилен вик. Или защо дори в превод творбите му стават част от далеч по-развити култури и говорят на чужденеца много повече, отколкото на сънародниците му.

Тепърва времето ще мисли над Константин Павлов. С всяка своя стара или нова книга, с всеки свой ред – а такива, сигурен съм, ще има, – той не спира да изненадва. Или по-точно казано – да изпреварва. Защото той не е призрак от миналото, както се опитваха да представят всяка негова ненадейна поява от отвъдното довчерашните му палачи. Призраци от миналото са те. Той е човек на бъдещето.

Един горещ летен следобед, разгорещени и ние от тогавашните „полски и съветски водки“ на Коста, бяхме налягали боси в тревата край прочутата му барачка в Бояна и вдигахме челни стойки. По-скоро опитвахме се да вдигаме. Падахме и пак се засилвахме. По едно време, както за миг си поемахме дъх, Коста се загледа в напуканите ми пети, огледа и своите и промълви: „Като одраскани от звездите“.

На добър път, Коста!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”