Помня един лаф на любимия ми преподавател по руски театър и литература Владимир Каракашев (правим разлика между ерудиция и характер, нали?): Има 3 вида хора – тези, които са чели Достоевски, тези, които ще го прочетат, и онези, които никога няма да го прочетат.

Представлението ‛Хамлетмашината“, с което Театърът на армията очевидно се гордее, опростява делението – след него хората се делят на такива, които са чели Хайнер Мюлер и ще продължат да го четат, но не и да го ‛гледат“, и на такива, които досега не са, но след международния нонсенс не ще поискат и да го разлистят. Този не лесен автор и връх на немската драматургия на XX век препъва младия, но явно добре ориентиран в ‛как-се-пишат-и-печелят-европейски-проекти“ режисьор на име Бернхард М. Ойстершулте до степен на угнетяваща безпомощност. В задкулисието на някакъв никакъв театър (сценограф пак той) група актьори с пионерски брехтовизъм повтарят безброй пъти с растяща многозначителност ‛аз бях Хамлет“ - помеждудругото, както сладко казва една позната учителка, си подхвърлят статуя на Ленин, мажат се с червило, превеждат се на немски, български и английски, скандират ‛кой не скача е червен“, споделят за митингите и (зло)употребения си екстаз и прочие ‛лични спомени“ дотам нахално необработени, че висят като препрани ВАЦ-ови заглавия. Толкоз по конкретиката - тя не поставя собствено театрални въпроси поради простата причина, че спектакъл – в тесен, широк, пърформансов или традиционен, и какъвто още си поискаме смисъл - не се състоява.

Интересният момент е в извънсценичния му феномен, защото оттам змийски проточват езиче няколко устойчиво развиващи се тенденции. Една от тях е новата роля на пиара. Пиарът на нещото, който се намества на мястото на отсъстващото нещо. Застава гордо там, в празното - не за да го представи, а за да го създаде. Обърканите ни времена, в които - вече и още – граници и категории са размити, парчетата са парчета, а не част от цялото, и бъбренето е дискредитирало казването, тези времена са повече от благодатни за цъфтежа на подобна подмяна. Отговорно може да се твърди, че тази подмяна в различна форма и степен на перфидност непрестанно се наблюдава по вертикалите и хоризонталите на ‛културния“ ни, а също политически и обществен живот. Подмяната пристъпва с тихи стъпки, но ‛завинаги“. Ако до вчера пиарът заместваше критическата рефлексия, то днес той замества самия артефакт. Колкото по вторият е нефелен, толкова по първият е креслив, масиран и ‛мантров“ - нямаше телевизионен блок, национален и кабелен, който да не разположи режисьора с някой от екипа в меката си мебел (в гугъл излизат над 6 400 статии, зададеш ли този ‛проект“), за да се отприщи като гейзер словоблудството за ‛идентичност“, ‛общ дом“, ‛да помним миналото“ и прочие. Наистина аман! Така обаче някой се отчита, че отделя ‛време за култура“ - видите ли, не сме само чалга и комерсия, а изпълняваме и обществена поръчка. Близко съм до подозрението, че наистина има поръчка – да се постигне абсолютната отврат у народонаселението към ‛сериозното изкуство“, като му се насади идеята, че то по презумпция е скучно, тежко, неразбираемо и съвсем излишно. И затова ненужното по принцип посочване на кралската голота днес става нужно до фаталност. Инертността и ‛на кого му пука“ ще отворят докай портите и потопът ще залее всичко. Островите са за ограждане.

И няколко думи за Европата и как я разбираме – не само ние. Вече се говори за ‛евроестетика“!? Да, политико-чиновническото безумие умора няма. Нали трябва да възпроизведе въртящия си стол?

Изкуството на проекта замества изкуството. Някакви общински кадри (в другата Европа повече, отколкото у нас, поради причина, че приоритетно театрите са общински), някакви никакви – без ценз, подготвеност и дори усет за ‛що е то худ. произведение“, решават кой проект да се инжектира с пари. С чии пари го решават и на чий гръб – ясно е. Рискът за всички замесени е нулев. Само не и за потенциалния зрител. Наместването в тази конюнктура – както и във всяка – по правило предполага характеристики, които в нея са качества, а в творенето са смъртни недъзи – баналност, приспособимост, клишираност, посредственост. И затова чуденето какво избуява е толкова инфантилна реакция, че дори на мен не се отдава. Очакват се други. Няма да е зле, като за начало, полковници като уважаемия директор на ТБА (докога, г-н министър!?) Митко Тодоров да спрат да се канят и възпроизвеждат в несъществуващото си качество на ‛театрали“ (майко мила...) в различни комисии за определяне на театрални субсидии, театрални художествени ръководители и пр. Защото да се очаква от жабата да си знае гьола – хептен е смешно.