НХГ извади картини от правителствените фондове и от колекциите на ЦК на БКП, на ДКМС и на ОФ за изложба по случай своята 60-годишнина. Възможността да видим границите на официалния вкус от времето, когато всичко е доминирано от политиката на една единствена партия, е, меко казано, интригуваща за нас днес. Кой е купувал картините, кога, по какъв повод, защо е избрал точно тези автори, има ли някаква промяна на предпочитанията през различните десетилетия… За съжаление, изложбата не дава отговор на нито един от тези въпроси. Картините са престояли повече от 20 години в подземията на бившия Партиен дом. НХГ ги стопанисва и описва, макар че все още не са причислени към нейните фондове. Някои от тези картини познаваме по репродукции, но повечето се представят за първи път на публиката – изключително стойностна живопис на най-известните ни класици. Няма спор, подборът наистина представя най-доброто. Но това всъщност е недостатък на изложбата. Защото тя илюстрира на практика една едностранчива и прекалено безпроблемна гледна точка към темата. Наострили интереса си за политическа и социална по същината си експозиция, ние се натъкваме всъщност на приятен сбор от ценни и добре поддържани картини, повечето от които дори не са датирани. И толкова. За какви точно фондове става дума, това ли е всичко от тях, така и не е ясно. Можем само да предполагаме, че това са остатъците, които не са потънали в хаоса от началото на 90-те и които благодарение на нечия будна съвест са се съхранили до сега. Можем също да предположим, че подробностите около закупуването и подбора на тези работи трудно ще се набавят по документи заради пословичната ни липса на историчност или заради умишлено унищожаване на архиви.

Отново в сферата на предположенията е това, че повечето от показаните творби са купени през 1980-те. За това съдя главно по имената на авторите. Изборът значително се припокрива с откупките от различни ОХИ в това десетилетие, които пълнят депата на държавните галерии. Между художниците са и някои видни представители на българското изкуство от 30-те и 40-те години на ХХ век, като Бенчо Обрешков, Дечко Узунов, Иван Ненов, които властта реабилитира в официалните артистични кръгове едва в средата на 70-те. Това, разбира се, може само условно да ни ориентира в хронологията на партийните колекции. Няма да питам къде е социалистическият реализъм, тъй като очевидно той е пометен през годините от променливите политически постулати и решения. За съжаление, в българското изкуство този стил си остава повече митологизиран, отколкото проучен и описан, дълбоко прибран и изтрит от историята ни.

Това, което прави впечатление в изложбата от партийните фондове, е подчертано аполитичният избор на теми, които преобладават. С изключение на няколко работнически, партизански и героично-селски сюжета от Стоян Венев, Стоян Сотиров, Александър Жендов и Илия Петров, всичко останало е в неутралната територия на пейзажа и натюрморта. Нищо чудно. Бягството от ангажимент със заобикалящата действителност се превръща в запазен знак на изкуството ни малко след възхода на т.нар. априлско поколение, та до днес. Изключенията от тази тенденция не са много. Като че ли съзнанието на българския художник е трайно промито откъм социална позиция. И какво е това, ако не компромис и високата цена, която изкуството ни плаща на историята. (Кой каза, че художниците ни не са правили сериозни компромиси тогава!?) Десетилетия наред всички намират своята творческа реализация предимно във вази с цветя, планини, морета, лирични прозорци, обрамчили далечния хоризонт, и портрети на близки приятели и съвременници. Който умее, ползва в тези сюжети и т.нар. езопов език, но с него няма как да стигне отвъд лекия анекдот.

И така, съдейки по тази изложба, се оказва, че партийните лидери от близкото минало са имали умерено изискан вкус за изкуството и са го ползвали не с пропагандна, а предимно с украсителна цел. Понякога се проявяват даже и като благородни меценати на младите творци. Това заключение също е базирано най-вече на личните ми предположения и, разбира се, на показания материал. В експозицията липсва какъвто и да било анализ на тази проблематика. Приятните открития в нея са младежката живопис на Ивайло Мирчев, портретната композиция на Стефан Янев ‛Вальо, Милко, Андрей и аз‛, картината ‛Лошо време‛ на Недко Солаков от 1988, един от брилянтните монохромни пейзажи на Петър Дочев и т.н., все класики от края на 70-те и 80-те години. Не по-малко любопитни са и ‛Пейзаж край Дунава‛ на Светлин Русев, серията от композиции и пейзажи на Калина Тасева, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Веса Василева, Александър Петров, Георги Павлов, Петър Урумов, Александър Стаменов, Борис Иванов, Кирил Петров, Константин Щъркелов, Васил Стоилов, Йордан Гешев… Само от този списък с автори се вижда широкият периметър на интереса към поколения и тенденции. Странно попадение е живописта ‛Мавзолеят‛ на Николай Шмиргела – интересен идеологически изблик на скулптора без особени живописни качества.

Може би щяхме да приемем тази изложба с равнодушно съгласие, ако нямахме възможност да я сравним с наскоро показаната в СГХГ ‛Градини на паметта‛ – също на историческа тема. Разликата е драстична. Явно пълноценният анализ на факти и документи като подложка на артистичната теза е възможен, въпреки всичко.

Освен това съм сигурна, че за мнозина ще е интересно да видят и недотам стойностните произведения в партийните колекции, както и кичозните подаръци, защото без тях картинката определено е непълна. Поне според мен, ако не се анализират подробно, тези фондове не бива да се подлагат на предварителна селекция. Иначе не можем да приемем епохата, представена така, за автентична.

Що се отнася до годишнината на галерията, тази институция наистина е най-големият музей за българско изобразително изкуство и като че ли заслужава доста по-почтително и шумно честване от подредените в коридора портрети на директорите му през годините. Задължително ще отчета ремонта на фоайето, залите за временни експозиции, зимната градина и Червения салон в бившия дворец като най-положителния резултат от тази годишнина.