Български  |  English

Още за Дзифт

Времето на големите надежди се изнизва бавно като финални надписи. Очакването на Годо приключва със светването на лампите в киносалона. Защото Годо в крайна сметка дойде. И нещо повече – донесе след себе си удовлетворението от оправданите очаквания. „Дзифт‛ на Явор Гърдев постави нова отметка в хронологичната линия на българското кино, отличителен белег на която не е нито конкретният жанр, нито изборът на кинематографични средства. „Дзифт‛, това е кино на целенасочеността, на рационалния подход и организация, на умело използваните култура и мисъл в един завършен кино продукт.

Началото започва от самия край. Не е случаен фактът, че всички толкова очакваха появата на дебюта на театралния режисьор Явор Гърдев. Надеждите за този филм обаче бяха придружени и с обичайната доза страх. Страх, че това ще е просто един добре направен филм, безропотно следващ западен образец. Или страх, че това ще е един добре направен филм за едно добре познато ни време, предъвквано до болка и размахвано до лудост по оста на негативно-позитивните пристрастия. „Дзифт‛ обаче не дъвче никоя от добре утъпканите пътеки на филмите предшественици. И всичко това се дължи както на факта, че зад драматургията и реализацията на филма стоят двама истински ерудити, така и на цялостната организация на действието, освободена от конюнктурата и излишната самоцелност. В „Дзифт‛ няма и следа от белезите на по-голямата част от новото българско кино от последните години – отблъскваща хаотичност, замаскирана като концептуалност, непреодолима театрализация както на актьорската игра, така и на пространството и времето. Няма я онази вездесъща „екзотична‛ линия, опитваща се да догони Кустурица, но едва застигаща средно добрия сръбски филм. Липсва тенденциозната „балканизация‛, най-често изкристализираща, вместо в самоиронична чаровност, в потискаща трагичност и патологичност. Всички тези белези караха българските кинозрители да побягват панически, когато чуят, че излиза нов български филм. Някаква невидима сила ги спираше дори да прекрачат прага на киносалона, твърдо отказвайки да подложат съзнанието и сетивата си на това изпитание, поднесено с традиционното извинение, че „пари за качествено кино няма‛. Лутащите се български режисьори, разкъсвани между желанието да запазят автентично българското, останало от успешната стара школа, и да внесат нещо ново, нещо „западно‛, често успяваха да сътворят абсолютно нерелевантни и за двете посоки творби. Тази липса на дефинирани граници и конкретика е най-важното препятствие пред българското кино, което „Дзифт‛ успешно преодолява.

Гъст и черен. Ограничеността се превръща в най-голямото оръжие на „Дзифт‛. Именно самоограничаването липсваше на изпълнените с жълти клишета български филми в последните десетина-петнадесет години. Конкретиката на жанровата конструкция е нужната база, която режисьорът да надгражда, особено когато става дума за почти изцяло дебютиращ екип, особено когато става дума за едно национално кино, все още не успяло да дебютира на световната сцена. Стъпил на ясно регламентираните кодове на жанра, Гърдев успява успешно да се разгърне на всички останали нива във филма. Гъст и стегнат като черен асфалт, „Дзифт‛ не оставя време и място на зрителя да се обърка, да залитне. Той го засмуква с екстатичното си начало под звуците на „Смуглянка‛, кара го да потропва с крак в ритъма на филма и го пуска да си ходи едва след финалните надписи. Черният роман на Владислав Тодоров е платформата, на която „Дзифт‛ стъпва, за да се превърне в цялостен кино продукт. Филмът поглъща текста, обладава го като богомолка молец. Той попива цялата ирония на романа и трансформира богатата лексика на Владислав Тодоров в кинорешенията на Явор Гърдев, Емил Христов и Никола Тороманов. Така, текст и изображение се спояват в една хармонична цялост, дефинирана като ноар. Стегнато действие, стегната актьорска игра, стегната чернобяла графичност, динамично препускане от кадър в кадър, от сцена в сцена. Това е гъстият черен асфалт на „Дзифт‛.

Дзифт с диамант. Филмът блести като скрит в дзифт диамант. В умело конструираната жанрова определеност са плътният Захари Бахаров, фаталната Таня Илиева, безкомпромисният Владимир Пенев, наместил се в ноар нишата на „злия‛, подкрепящото участие на големите Михаил Мутафов и Джоко Росич. И още - комиксовата образност, непрестанният безпощаден хумор, подземната галерия от образи, прехвърчащи през действието с епизодично, но съдържателно участие. От малките веществени детайли като татуировките или хвърчащото око на Ванвурст, до абсурдното присъствие на съветските песни, „Дзифт‛ непрестанно общува и отправя предизвикателства към епохи, модели, към самия зрител. И го прави по фин, естетски начин, изчистен от историческа обвързаност и политическа ангажираност. Пародийното е както на ниво драматургия, така и в конкретните режисьорски решения, в доведената до усещане за абсурд игра на актьорите. „Дзифт‛ отправя поглед назад по-скоро с насмешка, отколкото с меланхолия или осъждане. Това прави филма изключително забавен. Именно неговата абсурдност и анекдотичност му отреждат нова ниша в контекста на днешното българско кино. В своята същност „Дзифт‛ е попкултурен филм, но тук попкултура не е обида, а комплимент, това е попкултурата на Тарантино и Ричи. Да направиш забавен и интелигентен филм, достъпен както за културни трегери, така и за посетители на Син Сити, е цяло постижение на родна почва. В крайна сметка, киното е най-конвертируемият продукт на изкуството. Постижението в киното е постижение, излизащо извън рамките на определена гилдия. Единствено един филм може да създаде всеобхватно вълнение у всякакви категории зрители. И това си личи по начина, по който бива възприет „Дзифт‛. Неговите образи и анекдоти излизат извън киносалона и заживяват живота на онези култови реплики от някогашни български филми, в които родният зрител е вкопчен с отчаяна меланхолия вече толкова години. Хуморът дебне отвсякъде – от ироничните препратки към соца, през нелепите истории на пациентите в болницата, до рамкиращата фекална тематика. Всъщност, темата за лайната присъства на всички нива – веществено, езиково, символно - с реалността на героите и общата реалност. „Дзифт‛ прави едно своеобразно потапяне в тоалетната образност, за да измъкне настоящето състояние на българското кино именно оттам.

Така, без да се увлича в меланхолия по отминалите времена или да размахва морализаторския пръст на отричането, „Дзифт‛ се издига над слепените с черна смола жълти павета на миналото и поглежда социализма от гледната точка на постмодернизма, смеейки му се, смеейки се сам на себе си и на нас. От тази всевиждаща позиция, „Дзифт‛ хербаризира миналото и ти го предлага в естетически издържана кино опаковка, за да го гледаш отново и отново, да се смееш отново и отново. И да се гордееш. Отново.
още от автора
Бел. ред. Авторката е 22-годишна студентка.


1 - 18.07.2011 20:55

dumi, dumi, dumi
От: ivan nikolov
Statiyata e napisana ot 22 godishna devoyka, a kato ya chetesh, izpitvash sashtite nepriyatni useshtaniya, kakvito predizvikvaha visokoparnite slova ot komunisticheskata presa. Dumi, dumi i pak dumi; tarseni i ne vinagi namereni na myasto, no vinagi si lichi usilieto, s koeto momicheto se e staralo da ni vpechatli. Zhalko samo, che kakto i filmat, koyto e losho zamaskirana posredstvenost, taka i tezi pisaniya, sa samo kamuflazh. Kuhi, bez sadarzhanie i smisal. Za da se komentira edin film, nay-napred chovek tryabva da si ima izvestno ponyatie ot kino. Krehkata vazrast na Mariana pokazva, che edva li e imala mnogo vreme da gleda i izuchava zadalbocheno kinoto. A i po vsyaka veroyatnost ima filologichesko obrazovanie, koeto ne e dostatachno, za da 'prochetesh' edin film. Superlativite i pompoznite slova ne sa dostatachni, za da dokazhat kachestvata na tozi bezkrayno banalen, podrazhatelen i bezinteresen film. Nay-tragichnoto e, che tova nishto, narecheno 'Dzift' e prevaznasyano i ot t.n. intelektualtsi kato neshto znachitelno, kato postizhenie za nashto kino. Gospod da mu e na pomosht na bulgarskoto kino, shtom tova sa mu 'golemite' postizheniya. No sledva da se dobavi, che edva li nyakoga shte se rodyat golemi postizheniya v koyato i da e oblast na nashiya provintsialna kultura, shtom kato ne se chuva edin kritichen glas da izkreshti, che kralyat e gol; che nyama plat, nito kontsi, nito shivachi v tazi strana, ta da mu ushiyat drehi.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”