За добро или за лошо, XXI век ще бъде векът на жените. Факт е, че ако насочим прожекторите към появата на жени във всички области на културния, политическия и обществения живот, ще видим, че цялото социално тяло се сблъсква по-силно от всякога с фундаменталните етически и цивилизационни проблеми, които същото това „тяло“ – по-необходимост консенсусно – се опитва да отрече. Докато, напротив, женското тяло и психика ги извеждат точно под светлините на вездесъщата империя на спектакъла.

Един масов симптом приема очертания в президентската кампания в Съединените щати – които, може би след Москва, продължават да бъдат нашият трети Рим. „Феноменът“ Пейлин поставя жените в центъра на вота: не толкова защото гласоподавателките са изкушени да гласуват (или не) за жена, нито пък защото гласоподавателите за първи път в историята на тази страна ще изберат (или не) вицепрезидент (дори нещо повече) от другия пол, а защото кандидатката на републиканците се представя като модерна и динамична жена, но в действителност изцяло въплъщава един цивилизационен проект, който се основава на ултраконсервативни ценности и на най-традиционалисткия здрав разум. Това, според мен, разкрива безизходицата, в която се намира Америка, а може би и целият западен свят.

Секси, активна, предприемчива, звезда, манекенка, фотогенична, майка на многолюдно семейство, в което дори има дете със синдрома на Даун (което бе триумфално показано, за да засрами онези, които се страхуват от хората с увреждания) – Сара Пейлин ще намали данъците и ще експлоатира до дупка залежите на нефт и газ (какво повече можем да желаем?). Убедена, че войната в Ирак е справедлива, защото „такава е Божията воля“, и яростен защитник на правото на лично оръжие, известната ловджийка с радост изпраща там своя син. А ако случайно умре – Всевишният ще ни дари с други и дано не се случи отново!

Да се обяви с декрет, че няма глобално затопляне. Да се изпратят хеликоптери да стрелят по белите мечки и по други редки полярни видове!

И да се забранят вкупом: Антъни Бърджис, Уилям Фокнър, Джефри Чосър, Жан-Жак Русо, Артър Милър, „Декамерон“ на Бокачо, Джон Стайнбек, „Хари Потър“ (майчинският инстинкт го повелява), Марк Твен, Д. Х. Лоурънс, Уилям Голдинг, Аристофан (кой пък беше тоя?), Джордж Елиът и Уилям Шекспир (ами като сме почнали!) в регионалната библиотека във Васила1; дори да се освободи от длъжност библиотекаря (или библиотекарката).

Блогове и сайтове на феминисти и демократи преливат от подобни примери и данни относно кандидатката за вицепрезидент, която въпреки това продължава да съблазнява „базата“ със своята дъщеря, колежка по бременност, с позицията си срещу абортите при белите жени, срещу сексуалната просвета на младите, срещу помощите за родители, срещу отпуска по майчинство и всеобщите социални осигуровки...

Поддръжниците на Барак Обама не закъсняха с реакциите си. Но аз ще напусна тези приятели с чувство на нарастващо безпокойство: дали сме на висотата на симптома Пейлин? Колкото и да са необходими, не рискуват ли предприетите срещу него социални и юридически ограничения да втечнят евентуалните бюджетни мерки: по дефиниция „мерките“ пропускат мълчаливо моралните и антропологическите причини на феномена.

Нито една политическа визия не включва в себе си алтернативни етически цели, които да могат да противопоставят на консерваторските идентичностни гърчове и политика на сигурността една съвременна философия на половото различие, възпроизводството, семейството и на свободата с всички нейни рискове: накратко, една философия на индивидуалния и колективен добър живот, който занимаваше още... Аристотел. Много ли искаме от една кандидат-президентска кампания? Разбира се. А късно ли е за това? Очевидно.

Но разобличаването на това интегристко управление на женствеността и майчинството в американските президентски избори засяга всички ни в дългосрочен план. Баналност на злото или трагична карикатура, това задушаване на женската еманципация в един популяризиран консерватизъм, защитаващ една идентичност за сметка на други и една общност за сметка на други в контекст на нарастваща несигурност – може ли всичко това да бъде преобърнато? Да послужи като предупреждение? Да се превърне в шанс?

Първа констатация: принадлежността към общността на жените, също както и принадлежността към други общности в човешката история (буржоазията, пролетариата, Третия свят и др.), ни най-малко не гарантира свободата на нейните членове. Защото свободата се спряга в единствено число. И една жена може да допринесе за нея само при условие, че успее да овладее биологичните и социални закони, за да ги трансцендира успешно впоследствие: сложна и трудна за изпълнение задача.

Противоречията и апориите на феминизма, които се простират чак до неговите актуални евангелистки преобръщания, загатват, че култът към жената е поредната хитрост на западната история. Преобръщайки изцяло бинарната полова система посредством опита на новите „претворени“ сексуалности, тази „хитрост“ в крайна сметка включи жените в универсалния общ интерес. Днес, в своята глобализирана версия, този интерес от своя страна поставя всяка една от тях пред нови изпитания и я призовава да проблематизира своя собствен език, вяра и желание за единство и пълнота, в полза на зачитането на разнообразията.

Смелите и новаторски действия на много жени, принадлежащи към различни политически семейства, чийто реализъм и честност често ни връщат вярата в националния и международен политически дебат, отговарят на това предизвикателство. В този смисъл синдромът „Сара Пейлин“ и други трансформации на женското действие, които бележат днешното безпокойство на цивилизацията, произтичат не толкова от някаква потенциална „женска същност“, колкото от една деструктивна истерична криза, подаваща се изпод нейната здравословна маска. С нейните borderline забежки към сексуалното, божествено майчино всемогъщество, тази поза обезобразява сложния опит на майчинството и го сковава в непроницаемата власт на фалическата матрона, плод на фантазмите на кастрираните и безсилни мъжки. Но тази поза е избирана, насърчавана и ценена с цел да се противопостави на меките техники на политиците и да запуши дупките от шестващия нихилизъм. Само че на „това“, което съблазнява мъже и жени, му липсват опорни точки: трябва ли да привиждаме в него дълбинната логика на човешката ситуация? Във всеки случай, нито едно от „човешките права“ не рискува да се сблъска с тази взривоопасна тайна.

По тази причина, въпреки че финансовият крах може да намали тежестта на бъркотията, причинена от феномена „Пейлин“ – без обаче да я отстрани напълно – Съединените американски щати отново поставят историческите залози на опасния кръстопът между религия и политика. Да се поддържат тези две вселени разделени, като същевременно се изследва тяхното съседство и преплитане – това е предизвикателството на нашето време.

С жената – обетованата земя на това пресичане – ние се намираме в сърцето на една друга актуалност: тази на предимствата и ограниченията на секуларизацията.

Френската република, която дълго време е практикувала светско поведение, непонятно отвъд Атлантика, изглежда способна да се справи с проблема, тъй като от известно време насам тя признава, че съществува такъв. Докато дълбинна Америка, която е гравирала на своя свещен долар „На Бога се уповаваме“, май дори не го забелязва. Преди да станат „позитивни“ и без непременно да бъдат „негативни“, хуманитарните науки, психоанализата, самата феминистка мисъл и, разбира се, литературата и изкуството не могат ли да използват светскостта по френски маниер като терен, на който да изследват със своята баснословна дързост успокояващото влияние на нуждата от вяра, както и освобождаващата привлекателност на желанието за знание?

Отдалечавам се от жените и от президентската кампания, от актуалната световна политика? Не съвсем, ако допуснем, че пред нарастващата консерваторска арогантност, която скоро може да се настани на върха на най-голямата сила в света, едно дълбоко цивилизационно безпокойство е на път да завладее планетата в навечерието на американските президентски избори – по различен и много по-подмолен начин, отколкото го направиха финансовата криза и заплахата от тероризъм. И ако допуснем, че „американският феномен“ също се нуждае от една микрополитика – между психоанализа и история на религиите – която да не се занимава с икономията на сексуалните различия и с... техните безизходици, за да не забравяме никога какво влияние упражнява религиозната вяра върху индивидите и масите.

Внимателен към своите гръцки предшественици и към своята еврейска основа, хуманизмът отдавна е отрекъл конфликтните си връзки с християнската традиция. За да не се затвори завръщането на това изтласкано в интегристки либерализъм и да не се сбръчка то до реактивен фундаментализъм в поведенията на мъже и жени, днес е необходимо ново отношение: става дума да се признае онова, което дължим на религиите, на тяхната философия, морал и естетика. Разривът ни с тях е техен собствен наследник, който се нуждае от анамнеза. Никоя друга традиция не е породила такава нечувана свобода, за която се борят европейското Просвещение и правата на човека.

Така че, нека спрем да се оплакваме, че цивилизацията умира; нека спрем безнадеждно да търсим забрани и вярвания, които да я заместят. „Преоценката“ на религиите е епохална задача: нека не се страхуваме да мислим, че нейното предприемане е неотложно.

Примери? (Библейски) закон и (христова) любов вместо технически „сделки“ и смъртни укази: разпръснатата духовна нужда го изисква. Барокова революция на сетивата и езиците, предвещаваща Просвещението, срещу пуританското им потискане и неговата двойничка – хардсекс индустрията.

Понеже секуларизацията – и само тя – успя да прекъсне нишката на традицията, най-сетне можем да мислим всички традиции и, без екуменизъм, да ги положим в съзвучие и в перспектива. Това е нашето предимство и нашата огромна амбиция.

Колкото до г-жа Пейлин, мога ли да й препоръчам да научи няколко чужди езика, например европейски? Тя вече знае? Нека продължи, никога не е достатъчно! След Втората световна война йезуитите от университета „Джорджтаун“ във Вашингтон са дали добро решение срещу евентуално завръщане на тоталитаризма: младите да учат колкото е възможно повече чужди езици и да се занимават със сравнително литературознание.

Нашият толкова крехък и невероятен Европейски съюз с неговите двайсет и пет езика и вярата в преводимостта на мултилингвизма иска да създаде нов жител на глобалния свят – европейския гражданин с калейдоскопично слово и множествена идентичност, способен да се съпротивлява на банализацията и автоматизацията, за да споделя по-умело езици, чувствителности, истории, нации, сексуалности, идентичности. Като лаборатория на това споделимо разнообразие, мултилингвизмът стои в основата на една цивилизация и на едно светско поведение, които биха могли да се изправят срещу религиозните сблъсъци. И когато губернаторката на Аляска се доближи до тази Европа, която, ако все още не съществува, ще трябва да бъде създадена, е, тогава...

Понякога изборната психодрама успява да оголи раната на политическия контрол, за да извади на повърхността на политическия дебат онези фундаментални сеизмични движения, които обуславят живота и смъртта на цивилизациите.

Нека осветлим тези дълбинни логики, преди маневрите на следващите победители да са успели да ги задушат отново.


Liberation


Превод от френски Момчил Христов


1. Градчето, на което е била кметица Сара Пейлин.