Районът на малката планинска верига ‛Бъркшир“ в северозападната част на щата Масачузетс от години е привличал едни от най-богатите американски семейства за лятна база. От средата на ХІХ век видни банкери, шефовете на тогава новата железница, дори и Андрю Карнеги (1835-1919), финансирал много библиотеки и концертни зали, между които нюйорската Карнеги Хол, са си построили луксозни летни резиденции – нарекли ги ‛вилички“ с иронична скромност – в просторни имения в съседните градчета Ленъкс и Стокбридж. Артисти и писатели също са намирали вдъхновение сред Бъркширските хълмове: авторката на романите ‛Невинни години“ Едит Уортън е живяла в имението си The Mount (‛Планината“) в Ленъкс, а Натаниъл Хоторн е създал ‛Къщата със седемте фронтона“ като летен гост в Стокбридж. Там през 1853 г. Хоторн е съчинил и ‛Тенгълуудски разкази“ – заглавие, инспирирало семейство Тапан да преименува имението си в Ленъкс. През 1937 г. имението ‛Тенгълууд“ (210 акра) е подарено на Бостънския симфоничен оркестър (BSO) и с този жест започва нова артистична епоха в района. От тогава Тенгълууд е летният дом на оркестъра, където всяка година се представя концертен цикъл в специално построен ‛сайвант за музика“ (Music Shed). Както при богаташките вилички, тук името е подвеждащо скромно – ‛сайвантът“ има 5100 места (може слушателите да изберат местенце на тревата наоколо и да направят пикник по време на изпълнението). Този Music Shed носи името на тогавашния музикален директор на BSO, Серж Кусевицки, основател и на Бъркшър Мюзик Център, лятната академия за млади музиканти, сега известна като Тенгълууд Мюзик Център (TMC).

Близките отношения на Бостънския оркестър с музиката на настоящето са легендарни. Основан през 1881г. от забележителния бостънски бизнесмен Хенри Лий Хигинсън, който лично го финансира през първите сезони, оркестърът осъществява премиерни за САЩ изпълнения на редица европейски творби, както и на нови съчинения в стила на немския романтизъм от местни композитори от групата ‛Бостънска шесторка“, като Чедуик, и Пейн. През 1890 г. оркестърът изпълнява и пиеси от своя помощник-концертмайстор, Чарлз Мартън Лефлър. Музиката на Лефлър, коренно различна от тази на ‛Шесторката“, вдъхновена от френските поети- символисти и използваща импресионистични техники, преди Дебюси да намери място в концертния живот на САЩ, е помогнала в насочването на бостънския музикален вкус към Франция.

От началото на ХХ век ангажирането на все повече френски музиканти, между които обоиста Жорж Лонжи (по-късно той основава известния бостънски Лонжи Скул ъв Мюзик), също дава отражение върху звучността на оркестъра. След серия от немски диригенти, като Георг Хеншел, Вилхелм Герике и Артур Никиш, музикален директор на BSO в периода 1919-1923 е Пиер Монтьо – диригентът на скандалната парижка премиера на ‛Пролетно тайнство“ на Стравински. Тази творба Монтьо записва с Бостънския състав след много години.

Най-сериозният поддръжник на новата музика в историята на оркестъра вероятно е Кусевицки, негов музикален директор в продължение на четвърт век (1924 – 1949). Кусевицки Мюзик Фондейшън, и до днес в действие, е подкрепяла множество големи музикални творци по онова време. Новите симфонични шедьоври, премиерно изпълнени от BSO в резултат на личните усилия на Кусевицки, включват Четвърта симфония на Прокофиев, Симфония на псалмите на Стравински, Концерт за оркестър на Барток, Симфония ‛Турангалила“ от Месиен и Трета симфония на Копланд. Руснак по рождение (става гражданин на САЩ едва през 1941г.), Кусевицки (1874-1951), бивш студент по дирижиране на Никиш в Берлин, също е дошъл в Бостън през Париж, където през 1922 поръчва прочутата оркестрация на Морис Равел на ‛Картини от една изложба“ от Мусоргски.

Следващите музикални директори на BSO Шарл Мюнш и Ерих Лайнсдорф през 1950-те и 60-те добавят доста нови и позабравени творби към репертоара на оркестъра. Японският диригент Сейджи Озава, чийто 29-годишен престой на шефското място е най-дългият в историята на оркестъра, също е изкушен от съвременната музика. Студент на Монтьо и Мюнш и възпитаник на TMC, той дирижира (често наизуст) американските премиери на крупни творби от Месиен, Лигети и Такемицу, а също световните премиери на пиеси, поръчани за 100-годишнината на BSO.

Но под лидерството на сегашния музикален директор на BSO Джеймс Ливайн (който е на същата длъжност и в Нюйоркската Метрополитън опера), дейността на оркестъра в областта на новото творчество отново достига нивото от периода на Кусевицки. Сега оркестърът включва поне 4-5 световни премиери във всеки сезон, поръчвайки творби на най-значими композитори на нашето време - като преобладават американски. Миналият сезон не прави изключение - чухме първи изпълнения на симфонии от Уилиям Болкъм и Джон Харбисън, инструментален концерт от Елиът Картър и Le Temps l’Horloge за сопран и оркестър от Анри Дютийо. Финансирането на творбата на френския майстор е резултат от сътрудничеството на BSO с японския фестивал ‛Сейто Кинен Мацумото“, ръководен от Озава, както и с Френския национален оркестър.

Ливайн е основният двигател и на петдневен фестивал в Тенгълууд (20-24 юли 2008 г.) в чест на Елиът Картър (р. 1908г.) и съставен изцяло от изпълнения и дискусии за Картъровото творчество. „На прага на стотния си рожден ден (на 11 декември 2008г.), Картър все още е в зората на живота си... все още твори със скорост и качество, които са не само изумителни, а и безпрецедентни в историята на музиката“, пише Ливайн по повод фестивала. Самият композитор, свеж и изпълнен с ентусиазъм, качващ се на сцената с минимална помощ, приветстван от публиката след изпълненията на оркестъра на TMC, присъстваше на повече от фестивалните събития.

Съвместната работа между известни гостуващи интерпретатори от вътрешния кръг на композитора – като диригента Оливър Нусен, пианистите Урсула Опенс и Чарлз Розен, виолончелиста Фред Шери – и младите музиканти, избрани за тазгодишните стипендии на TMC и фондация ‛Фром“, бе забележителен елемент на фестивала. TMC има дълги традиции в изграждането на отношения, знания и опит в областта на съвременната музика, и фондация ‛Фром“ е основният спонсор на фестивала за нова музика в рамките на Тенгълуудския летен сезон от 1964 г. насам. Ядрото на ‛Carter Centennial Celebration“ бяха шест инструменталисти, бивши TMC стипендианти, с подчертани умения в съвременните изпълнителски практики. Те сформираха гъвкавия състав ‛New Fromm Players“ и отлично изпълниха такива знакови Картърови творби, като втория му Струнен квартет от 1959, носител на престижната награда ‛Пулицър“.

Фестивалната програмата включваше десет концерта с над 45 композиции на Картър, няколко кръгли маси с музиколози и изпълнители, занимаващи се с неговото творчество, и интервю на композитора с известния музикален критик на вестник Boston Globe Ричърд Дайър. Заключителният концерт на 24 юли бе поверен на BSO с три от оркестровите пиеси на Картър, поръчани от оркестъра през последните години – ‛Бостън“ концерт (2002), ‛Три илюзии“ (2002-4) и Концерта за валдхорна (2006) – и 60-минутната Symphonia: Sum fluxae pretium spei с диригента Оли Нусен, който е осъществил и световната премиера в Лондон преди десетина години. Повечето събития се проведоха в разкошната зала с 1200 места ‛Озава“, открита през 1994 г. в чест на двайсетия сезон на Сейджи Озава като музикален директор на BSO.

Най-ранната пиеса на Картър, представена на фестивала, датира от 1943 г., а повече от половината от включените произведения са написани през последното десетилетие. Творческата еволюция на жанровете, в които е работил – солови миниатюри и сонати, камерни творби, вокални цикли, симфонични произведения и единствената му опера – бе представена в добри пропорции. На пръв поглед парадоксални, тези констатации подчертават невероятната продуктивност на Картър през последните години в сравнение с доста по-бавния му творчески процес преди 80-те години на миналия век. Освен вторият квартет, други значими творби от по-ранния му период, чути в Тенгълууд, бяха Сонатата за флейта, обой, виолончело и чембало от 1952 г., Двоен концерт за пиано, чембало и два камерни оркестъра от 1961г. и Концерт за оркестър от 1969 г. През 60-те Картър завършва само три произведения (третото е Концерт за пиано и оркестър от 1965 г.), но, според специалиста по творчеството му Джонатан У. Бернард, те са ‛изключително важни като територия за търсене на нови времеви концепции“, които са плод на разнородни източници – полифоничните импликации на писаното от Марсел Пруст и особено от Джеймс Джойс в ‛Одисей“, концепцията за продължителността в хореографията на Джордж Баланчин и начина, по който ранният кинорежисьор Сергей Айзенщайн е използвал техниката на монтажа, за да ‛постигне една не-очевидна продължителност“. Те са довели Картър до отделянето (‛характеризирането“) на всеки инструмент (‛личност“) в ансамбъла, което дава на всеки различно темпо, нотни трайности, интервали и хармонии.

Картър явно има още много да каже със симфонични средства. Но когато слушах неговия Концерт за виолончело (написан през 2000 г. за Йо-Йо Ма) и Концерта за оркестър в една вечер, първият ми се стори прекалено разпилян, а другият - прекалено претрупан. Но солистът във виолончеловия концерт – звездният Фред Шери, бе безспорно убедителен. По-кратките и не чак дотам амбициозни концептуални произведения от последните години имат повече внушение, поне за моите уши – те са непринудени, интуитивни, спонтанни и така доказват тезата на Бернард, че след 1980 г. Картър ‛по някакъв начин опростява подхода си и сега прави повече или поне толкова, но с по-малко“. Между по-скорошните оркестрови творби на Картър лично за мен най-интересна е Three Occasions от 1986-9, с която се откри концертът на оркестъра на TMC. От другите концерти се спирам на Trilogy за обой и арфа, инспирирана от втория сонет ‛Орфей“ на Райнер Мария Рилке и написана през 1992 г. за Хайнц и Урсула Холигер, чудесно изпълнена от TMC-стипендиантите Николас Стовал и Мегън Левин. Същата вечер Au quai за фагот и виола и esprit rude/esprit doux за флейта и кларинет , композирана за 60-годишнината на Пиер Булез, показаха композитора в най-еуфоричния му и остроумен вид.

Според мен песенният цикъл върху стихове на Уолъс Стивънс, In the Distances of Sleep (‛В далечината на съня“) за мецосопран и оркестър (2006 г.) ще бъде признат като класика в творчеството на Картър наред с неговия цикъл по Елизабет Бишоп от 1976 - A Mirror on Which to Dwell (Огледало, пред което размишляваш).Те бяха представени на втория концерт заедно с една американска премиера – на ‛Мозайка“ за арфа и ансамбъл, и една световна - написаната през 2007 г. Mad Regales (‛мадригали“ или ‛луди забавления“) за шест солиращи гласа, вдъхновена от поезията на по-младия харвардски възпитаник Джон Ашбъри (р. 1927). Истински майстор на малките вокални форми, Картър е извадил с лекота всяка капка хумор от ‛37 Хайку“ и ‛Размишления на папагала“, където лайтмотивът на папагала ‛Робин Худ!“ става все по-настоятелен, въртящ се из ансамбъла, съставен от TMC стипендианти и воден от създателя на Тенгълуудския фестивален хор Джон Оливър. Публиката се смееше на воля, а поетът и композиторът, в съседни места в зала ‛Озава“, изглеждаха много доволни.

За българския слушател шансовете да чуе нещо на живо от Елиът Картър стават много по-големи през идващите седмици. На 12 октомври, в рамките на фестивала за американска и българска музика в музикалния център ‛Борис Христов“ в София, пианистът Марио Ангелов ще изпълни премиерно за България бляскавата пиеса перпетуум-мобиле ‛Вериги“ от 2006 г, а в същата програма заедно с американския сопран Ейми Джармън ще представят и ранни песни на юбиляра по поезия на Робърт Фрост. Пак 12-ти ще има прожекция на операта на Къртър ‛Какво следва?“ - продукция на TMC, воден от Джеймс Ливайн. А на 2 декември, броени дни преди стотния рожден ден на композитора, ще прозвучи неговата Соната за флейта, обой, чело и чембало в концерта ‛Зимни пътувания“ на трио ‛Арденца“ и гости в камерната зала ‛България“.