Български  |  English

Цветан Тодоров и варварите

По повод новата книга на Цветан Тодоров "Страхът от варварите" (La Peur des barbares)

Цветан Тодоров желае западноевропейци, европейци и французи да престанат да подхранват прословутия „сблъсък на цивилизациите“, който претендират, че отхвърлят, да се освободят веднъж завинаги от него и да гледат напред. Той мобилизира целия си (огромен) талант, цялата си убедителност (която усещаме на всяка страница) и цялата си философска култура (която никога не натежава на читателя), за да прокуди „страха“ от „варварите“, който завладя Съединените щати и впоследствие целия западен свят след 11 септември (или поне използвайки това събитие като претекст). Този страх доведе до манихейството и опростенческите формули на „войната срещу тероризма“, до това да схващаме мюсюлманите единствено посредством исляма, да свеждаме последния до ислямизъм, а ислямизма – до тероризъм, да отговаряме на предизвикателствата единствено със сила и да отхвърляме какъвто и да било политически анализ в различна посока. По същия начин в своята книга „Пост-американският свят“ американският анализатор Фарид Закариа с удивление наблюдава как най-силната страна в света живее в страх от всичко и от всички.

Тодоров успява да покаже на внимателния читател фантазмената историческа употреба на думата „варвари“ – всеки от нас винаги е варварин за някой друг – и да обясни, че, въпреки че „колективните идеи“ са живи и реални, те винаги са се движили, променяли и незабележимо са се обогатявали; че, що се отнася до нажежените отношения между исляма и Запада, неизбежната на пръв поглед война на световете може да бъде предотвратена, стига само да знаем как да „избягваме подводните камъни“.

За Тодоров европейската идея, която той припомня, вдъхновявайки се до голяма степен от идеите на Хорхе Семпрун, на Бронислав Геремек преди смъртта му и в по-скоро време - на Ели Барнави, е като противоотрова за всички опасни дихотомии. Тя се основава върху приемането на многообразието, разбрано не като осакатяващо историческо наследство, с което просто се примиряваме, а като политически принцип на бъдещето и като силен коз.

Можем само да бъдем привлечени от един такъв подход, който обаче поставя два въпроса относно Америка и Европа. Тази концепция е пълната противоположност на идеологията и политиката на администрацията на Буш от последните осем години, която имаше огромно влияние върху западното мнение, в това число и върху френското. Обратно на това, Тодоров пише, че „не можем да изтрием дългите векове (...), през които настоящите „страни на страха“ (западноевропейците) са господствали над настоящите „страни на омразата“ (арабо-мюсюлманите)“.

Според него “необходимото предварително условие за преобръщане на ситуацията“ е западните елити да престанат да се смятат за въплъщение на правото, добродетелта и универсалния интерес (...), както и да се поставят над закона и оценките на другите“. Само че това поведение им е толкова присъщо! „Правото на военна ненамеса, настоява той, рискува да превърне защитаваните от Запада идеали – свобода, равенство, светско управление, права на човека – в удобно прикритие на неговата воля за власт и те в крайна сметка да бъдат обезценени.“ Напротив, препоръчва Тодоров, „за да може населенията на (арабските) страни да насочат вниманието си към вътрешните причини за своето нещастие, трябва да се неутрализират най-видимите външни негови причини – тези, за които е отговорен самият Запад.“ Нека си спомним за Палестина, Ирак, Иран и Афганистан.

Въпреки че след фиаското на администрацията на Буш реалистите републиканци и демократи се опитват да преосмислят американската външна политика, ще успеят ли те до такава степен да оспорят мисловните схеми на американците, че зараждащият се днес свят да отхвърли господството на римския запад? Поне това предполага докладът Бейкър-Хамилтън за близкоизточния регион, показвайки как да бъдат реинтегрирани различните реалности и как да се отнасяме с всички „варвари“.

Колкото до европейския отговор, Тодоров не се страхува да признае: въпреки че многообразието представлява голяма сила, само то не е достатъчно. Ангелизмът, който иска да наложи европейската ситуация върху целия свят, е „неадекватен“. Европа трябва да се превърне в една „спокойна сила“. Но тя не може съвсем да изключи прибягването до военна мощ. Така че Тодоров е по-голям реалист от онези, които мечтаят за една Европа, задоволяваща се единствено със своята „soft power“ (нейните норми, нейната помощ, нейните речи и условията, които създава), и разпространява своя демократичен пример и социален модел. Остава и самите европейци да се убедят в това. Може би лятото на 2008 е отворило очите на много от тях за реалната ситуация в света, който все още е далеч от това да бъде „международна общност“.

Фигаро, 19 септември 2008

Превод от френски Момчил Христов
още от автора
Юбер Ведрин е бивш министър на външните работи на Франция


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”