Български  |  English

НДК. Държавен? Общински? Частен?

Имах късмет през август-септември да пътувам из Южна Франция и Северна Испания, транзит през Италия и бивша Югославия. Искаше ми се да ви разкажа подробно и вдъхновено за това как там си опазват културното наследство, за замъци и катедрали, за пътищата и парковете, за новите музеи, културни центрове и театри, които строят или са построили наскоро, за учениците, които там почват училище на 1 септември, за ТЖВ-то и магистралите, моста над Тарн, за междуселските кръстовища, за градския транспорт, отпадъците и други европейски неща, но вероятно ще остане за друг път. Защото е неотложно, болезнено необходимо да се пише, плаче и псува във връзка със същите неща в европейска България.

Като се прибрах, както се казва, "цяла сутрин четох вестници". За месец България не се беше променила към добро. На улицата не е по-различно, колите – още повече, въздухът – още по-малко, тротоарите – все по-задръстени и изпочупени, цените скочили допълнително, изпреварвайки скока на европейските!

Тъкмо се чудех откъде да започна и ми се обадиха, че има пресконференция в НДК по повод 100 годишнината на Независимостта и "някои дребни неблагополучия" с Общината. Наложи се да започна оттам.


НДК е феномен. Световен първенец по управление на дейността конгресен център за 20051, за което заслугата на неговия директор е несъмнена. Не е най-големият, нито най-красивият, нито най-добре измисленият културен и конгресен център, но пак е внушителен, труден за поддръжка и със значителни възможности... за култура. Преди няколко години имаше опити да бъде приватизиран... на части. Те не успяха, но още много преди това, по времето на кмета Янчулев (не бива да виним Софиянски за всичко, което се случи на София), Общината си присвои големия подземен гараж откъм "Фритьоф Нансен" (той беше по-късно приватизиран), както и една много специфична част на двореца – т.нар. Английски двор – първо "дадена за управление" на община "Триадица" (разбирай - Антоан Николов и Любомир Павлов), после продадена на безценица на БАТО Миладинович. Сега този "двор" заедно с прилежащите му помещения е препродаден и неговият втори или трети законен собственик го е зарязал в полза на софийските наркомани. Въпреки името си, Английският двор е много приятно, слънчево и закътано място, чуждо на недодяланата помпозност на двореца и подходящо за всички интимни културни прояви, за каквито НДК не е подходящ. Защо и как държавната публична собственост стана общинска-частна, а после частна-частна, вероятно няма да научим; и няма признаци, че някой се интересува (макар че, който трябва, го знае документирано и в подробности). Както никой не се интересува кой и защо застреля общинския съветник Георги Василев, първи частен собственик на гаража. Публиката се интересува от "Биг Брадър", не се интересува от истинските брадъри.

След пресконференцията имах възможност да поговоря няколко минути с директора Друмев, като в разговора се очертаха три теми, по-скоро три локации на една и съща тема – как държавата и общината се грижат за своето имущество в района на НДК, или иначе казано – Южен парк І част. Тези три места са Английският двор, Детският кът и Паметникът на 1300-годишнината. Освен тази тема, присъстваше и сюжетът как Дворецът със свои средства, по своя инициатива ремонтирал и обзавел с достъп за инвалидите няколко порутени сервизни помещения, едно от което е превърнато в изложбена зала, и как Общината в лицето на арх. Иван Несторов отказала да подпише съответния акт 16, защото според Общината, след като директорът на НДК не е собственик на Двореца, а само собствениците имат право да си пишат директно с Общината и да предприемат значителни ремонти, то направеното от директора е незаконно. Видя ми се тъпо да вниквам в тази абсурдна история и реших да се огранича с тълкуване на другите теми.

И така, някъде под и около сградата на НДК, през многобройните й сутерени и шадравани, минава демаркационната линия, отвъд която собствеността не е държавна, а общинска или частна. Защо не е държавна, след като Дворецът заедно с прилежащите си плочници, водни огледала, паметници, подлези, гаражи и пр. беше построен едновременно, по общ проект и с държавни пари именно от държавата... не знам. Вероятно така трябва – разделяй и владей. Че Общината и частникът не се грижат адекватно за своята част, знам отдавна и се убедих с очите си за сетен път. В разговора г-н Друмев загатна, че Общината не се грижи за своята част по същата причина, по която собствениците на "Домът на Яблански" не се грижат за своя имот – надяват се той сам да се скапе напълно, за да построят без съпротива там нещо друго, чуждо на първоначалните проекти и законни положения. За намеренията да се строи на територията на Южен парк, І част – т.е. южно от "Патриарх Ефтимий", северно от бул. "България" - знам отдавна, откак преди осем години станах общински съветник. Непреодолимата българска страст да се сере на метеното беше хвърлила око на територията около НДК още тогава. Доколкото районът на НДК е втората по значение Градска градина на София, неговото състояние е емблематично за здравето на страната и града. Тази специална територия с представителни функции е витрина на държавата и макар че собствеността на околното пространство е общинска, изводите от нейното състояние имат много по-широко значение. Ако там е порутено, мръсно, опасно, грозно, какво остава за второстепенните места, паркове, паметници, градини? Щом не можем да си поддържаме витрината, какво изобщо можем?

Знам, че това са излишни въпроси, затова ще се опитам да продължа без емоции. Тенденцията администрацията да избяга от всякакви отговорности и да прехвърли дейности, които по своя характер са нейни, на частни лица, е стара като "демокрацията". По същата схема "Гранд хотелът" отхапа от Градската градина на ул. "Генерал Гурко". Епохата Янчулев-Софиянски стана известна с това, че "прехвърлянето" на собствеността не реши нито един проблем в полза на града, а само на отделни негови представители – като покойния Василев, живите Арсов, Антонов, Бакърджиев и десетки знайни и незнайни герои. Когато се потвърди документално, че Паметникът на 1300-годишнината е общинска собственост, коя прокуратура и кой областен управител запитаха защо Общината не се грижи за своя имот, който е непосредствена смъртна заплаха не само при вятър? След като от 15 години Детският кът е свърталище на хулигани, кучета, скитници и наркомани, коя полиция, санитарна инспекция, коя общинска служба взе мерки? Под чия "Егида" витрината на София е мръсна и опасна като планета извън закона от филмите на Джордж Лукас? Всички знаем отговорите.

Само че, за 15-ина години, българският гражданин (ако не друго) усвои наказателния вот. Силите и умът не му стигат да намери и излъчи във властта годните и честните, но са достатъчни всяка мандатна кампания да се изрази достатъчно ясно - копелетата – вън! Ако Бат Бойко излезе поредното копеле, след четири години и той ще е вън.

Започвайки оттам, че НДК и околното му пространство бяха преоразмерени естетически и физически още при първоначалния замисъл, ще продължа с мисълта, че частната инициатива също се оказа безпомощна да поддържа ред, чистота и здрав смисъл както нацяло, така (за съжаление) и на части върху тази емблематична територия. Когато собствеността и задълженията са поделени, задачата става много по-трудна. Ако хора като Друмев управляваха цялото, нещата по-трудно биха излизали от контрол. Доказателство са периодичните набези за почистване, които хората на Двореца предприемат в "околното пространство", без никой да ги задължава и без никой да им плаща за което. По простата причина, че ако наоколо не се чисти и поддържа, самият Дворец не може да функционира. Това директорът е разбрал, затова именно той чрез пресата алармира обществото, че така повече не може да продължава. Кой каквито намерения да има, докато те пропаднат или се осъществят, Южен парк І част трябва да изглежда прилично във всичките си части – и длъжна е да го стопанисва Общината. Тъй като очевидно отношенията между Двореца и Общината не са добри (защо ли), налага се да си говорят през медиите и в този задочен диалог аз охотно участвам.

Още в дните на "пределно развитото социалистическо общество" положението с младежта на България – от бебетата до новобранците и невръстните родилки - беше лошо. Демографски, педагогически, медицински и културно – зле. Затова паркът на НДК – подлезите, плочниците с шадраваните и зелената му част – с Детския кът, проектирани от Атанас Агура и прекрасната ландшафтна архитектка Валентина Атанасова, бяха нереалистично пожелание. Обществото и особено младежта нямаха капацитета, културата и заслугата да ги ползват и стопанисват адекватно. Още тогава вандализмът, наркоманията и безхаберието поставиха замисъла и реализацията под заплахата на перманентно унищожение. В огромните, многобройни, функционално неусвоими подземия на Двореца има място за още половин дворец. Именно затова част от тоалетни под земята можаха безболезнено да се превърнат в нещо друго. Именно затова Английският двор можеше да бъде отхапан от Двореца, без да го заболи прекалено. С гаража обаче не е така - функционално той е свързан с двореца и неговото "отхапване" беше престъпление във всяко отношение.

Паркът и сградата бяха създадени за "всестранно развити личности", каквито съществуваха само в сънищата на властта. Реалните личности се отличаваха с нарастваща алчност, вулгарност и простотия. Днес нещата не са по-розови. Именно затова на пръв поглед не изглежда неприемливо Детският кът (където вече няма деца) да стане примерно нечий ресторант, а между големия и "малкия НДК" (където отдавна има паркинг) да намери място нечий хотел. И който им е хвърлил око, добре си е направил сметката.

Сметката на града обаче е друга. Веднаж построени, Дворецът и "околното пространство", каквито и да са, могат да се поддържат в приличен вид - достойни и годни за употреба – със здрава ръка и минимална инвестиция. А значителните инвестиции за ново строителство и благоустройство следва да се насочат на друго място – в 90 % от територията на столицата, която е в нетърпимо състояние. Апетитите са насочени към най-качествените части на града именно защото там има вече изградена инфраструктура и културна среда. Няма нужда да се създава отново, но трябва да се поддържа и пази. Това обаче е императив на гражданското общество, което е слабо. Не е императив на властта, която е продажна. Общинският съвет в епохата на Бакърджиев-Николов-Софиянски гледаше да придърпа де що има общински терени и сгради за лична употреба, без да се грижи за града адекватно. Дори приемането на Общия план стана възможно именно защото той не е план, не насочва и не регламентира развитието, не прекратява и не криминализира разграбването на града, не оптимизира самото управление. Точно затова планът беше приет. Държавните и общински имоти останаха беззащитни, въпреки градската прокуратура, въпреки помпозната синекура Областен управител на София-град. Всеки, който би се погрижил за града адекватно, е враг на администрацията - тезата, че държавата и общината са лоши стопани, а частният собственик е добър – тезата на Бакърджиев-Николов-Софиянски (и на социалистите в Общинския съвет) престава да звучи правдоподобно.

Паметникът на 1300-годишнината, иначе казано – Паметникът на България – по своему е феномен. Никога не е бил харесван, никога не беше одобрен и оценен от обществото. Никога никой не се опита да обясни защо и как той представлява България. Може би затова, в противовес на логиката в пластическите изкуства, той беше снабден с бронзови пояснителни надписи. Заклинанията обаче не попречиха обидните прозвища на паметника да се множат. А днес паметникът е феномен тъкмо защото четвърт век, след като беше създаден, той все по-точно представлява онова, което България е – наперена, нелогична, самодоволна, бъбрива, хаотична, сбъркана като конструкция и ориентация, саморушаща се структура. Днес паметникът много по-точно символизира това, което трябваше да символизира – страна, която от 100 години юридически и от 130 години практически е свободна да се докара сама до състоянието, което паметникът интерпретира. Винаги съм смятал, че паметникът трябва да се премахне без много шум или да се преработи драстично. Днес обаче мисля, че вземайки нужните предохранителни мерки, паметникът трябва да се остави, какъвто е, без никакви намеси... докато България не се промени дотолкова, че да заслужи друг паметник. И не е нужен референдум, за да научим какво иска обществото. Отговорът е известен предварително – обществото ще поиска този да го няма и друг да не се прави. Българското общество в много редки случаи е било рационално, но в случая ще бъде. Затова Общинският съвет няма да направи референдум, въпреки че през 2003 имаше такова намерение.

Като се изказах в този смисъл в разговора с директора Друмев, той каза ето какво: Може да си прав, може да не си, но въпросът има морална страна. Как да поставим въпроса за премахването или радикална промяна на паметника, като той си има автор и този автор е жив?

През 2002-2003 в Постоянната комисия по архитектура и благоустройство в СОС се дискутираше съдбата на паметника, както е известно – без резултат. Тогава, движен от подобни на Друмевите съображения, поисках среща с автора. По онова време паметникът не беше чак толкова разрушен, но вече беше тръгнал. Без заобикалки казах на проф. Старчев, че наред със скулптурните и идеологическите недостатъци, с които той няма как да не е наясно, носещата конструкцията, която сега се открива отдолу, е безобразна, несъвършена именно като архитектурна конструкция; и че не може да се очаква паметник, покрит с подова настилка, да е добър априори, колкото и добре да се изпълни съответният детайл на закрепване. Затова се интересувам, преди да гласувам в СОС, как си представя състоянието и бъдещето на паметника самият му автор. Тогава проф. Старчев заяви недвусмислено, че паметникът трябва да се ремонтира основно, като се запази такъв, какъвто е, а гранитните плочи се заменят с два пъти по-дебели. Тук разговорът приключи. Но това беше през 2003-та, какво професорът мисли днес, не мога да знам. Но паметникът (за съжаление) не може да остане в това състояние – опасно е.

Тъй като НДК, Детският кът, Малкият НДК с топлата връзка, Паметникът на България, изобщо целият Южен парк І част (също като II и III част) не са лъжица за всяка уста, те още не са приватизирани, не че няма желаещи. Че Общината би се радвала да се приватизират, за да се отърве от всякакви грижи и отговорности, е много вероятно. Че гражданското общество не иска и не може да остане добър стопанин на всичко, което по произход и по право е негово, също е ясно. Какво правим при това положение?


1. Ежегодно AIPC (Международна асоциация на конгресните дворци) със седалище в Брюксел прави анкета между клиентите на своите членове в цял свят и после класира първенец в управлението на съответната дейност. За 2005 г. беше НДК, София.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”