Български  |  English

Бисер Деянов: Сигурността не винаги гарантира качество...

Бисер Деянов е име, което не се нуждае от представяне. Наричан е единодушно живата легенда на българския балет, и не напразно. В изпълнителската си кариера той не просто изигра безчет роли, но и остави след себе си ненадминати образци. Високата класа на изпълненията му, финеса на движенията, прословутата „бисерна“ лекота на скока, проникновеното благородство, изчистените детайли изведоха мъжкия академичен танц у нас до ниво, което без преувеличение може да се нарече световно. Един от секретите за професионалния успех на големия ни артист е пословичният му перфекционизъм. За Бисер Деянов работата може да бъде свършена само по един начин – най-добрия. Във всичките си проявления – артист, педагог, постановчик - той не знае какво значи да се пестиш, да вършиш нещата наполовина. Понякога инстинктът му към съвършенството тежи, особено в работата с околните, но за това пък винаги дава резултати. Точно заради тази си особеност Бисер Деянов дълго странеше от поста художествен ръководител на балета на Софийска национална опера. Прие длъжността от края на миналия сезон. Оттам започва и разговорът ни за натрупаните проблеми и за възможните (или невъзможни) решения.



- Никога не съм имал афинитет към ръководни постове. Понеже винаги съм разчитал само на себе си, знам много добре колко трудно се управляват двама или трима души, а какво остава за цял колектив. Българинът няма чувство за йерархия, за ред, не уважава нито ръководство, нито правила. Всеки изхожда от личния интерес, амбиция и инат. Ако съм приел, значи съм приел от глупост. Много дълго време отлагах решението си да оглавя балета, някъде около два три месеца се колебах. На езика ми, в ума ми беше не, не, не и не... И обещанието да кажа да беше, ако се окажеше, че господин Карталов е изчерпал всички други възможности. Дали това се е случило, не знам. Знам обаче, че не мога да бъда мениджър – това, което той искаше от мен. Аз не съм мениджър. Мислех си, че мога да помогна на хората единствено за някаква по-добра вътрешна организация на труда – за подбора и поддръжката на репертоара, за повече професионална взискателност, но това също са били глупави илюзии. Театърът си има някакъв ред, някакво движение – не знам на костенурка ли, на охлюв ли –има си ритъм, който според мен никой и никога няма да бъде в състояние да промени.

Не искам да кажа, че съм направил всичко възможно да променя този ритъм, но от малкия опит, който вече имам, си мисля, че това не може да стане.

Хората винаги мислят, че финансовата страна е най-важната. И това донякъде е така. За мен обаче движещата сила винаги е била изкуството... Така е било векове наред. И този, който е могъл и е искал да твори, е творял въпреки всичко. Тезата „Колкото пари, толкова труд“ е абсолютно вредна за изкуството - за такива хора няма място в театъра. Но тъй като кадрите в България започнаха да стават все по- малко и като количество, и като качество, се стига до парадокса да се работи с хора, които, първо, не са се донаучили, второ, нямат никакво понятие за професионализъм. В театъра, разбира се, има и качествени артисти, и слава богу, но те са малко и не определят климата в трупата.


- Не мислите ли, че заплащането на балетния артист е много под възможния минимум? Новопостъпилите артисти са с доход под минималната работна заплата за страната.

- Да, така е, и това не е редно. Но когато си влязъл в един театър и на тебе се разчита, а освен това знаеш при какви условия влизаш, след това не можеш да поставяш нови условия. Ако не ти харесва – напускаш.

Обща слабост на голяма част от хората в театъра е, че им липсва желание за усъвършенстване. Парите са следствие, лесни печалби няма дори в света на бизнеса. Богат в нашето изкуство не се става, но можеш да постигнеш добри доходи само ако си конкурентен на световния балетен пазар. А това значи работа и усъвършенстване, за да постигнеш професионалното ниво, което да ти позволи добрия доход. Струва ми се, че много от артистите в театъра си мислят: „Колкото мога, толкова правя“. Нямат вътрешната потребност всеки ден да надскочат себе си, а чуждият поглед, чуждото мнение се приема като обида, не като желание да се усъвършенства.

Това е общото състояние в колектива, въпреки че съществуват изключения и ако има нещо, което ми дава малко надежда, това са тези млади хора, които действително обичат изкуството си. Тази малка част, която работи по европейски, а получава по български, няма как да не ме задължава. В лицето на младите хора, притежаващи талант, стремеж към усъвършенстване и професионално самосъзнание, имаме с какво да се гордеем. На тях не им липсва нито воля, нито трудолюбие и това ми дава надежди за качеството на работа за в бъдеще.


- Три нови заглавия тръгват през септември и октомври. Реалистични ли са тези срокове за подготовка?

- Понеже тези заглавия са предвидени за камерната зала, а там сцената е малка, това ще бъдат по-скоро драматични танцови спектакли, а не балетни. Ще участват опитни артисти. Представленията са предназначени за детска аудитория, а за децата не е необходима някаква сложна техника. Детското внимание се привлича не толкова със сложен танц, колкото с магията на актьорското майсторство. Една от целите, които си поставят този род представления, е да накарат децата да разберат, че танцовото изкуство е драматично изкуство, театър, не е само движение. Три детски заглавия не са много, даже си мисля, че можем всеки месец да правим такива спектакли. Поставянето им се осъществява лесно, за около десет дни, представленията са кратки – около час, защото едно дете не може да задържи дълго вниманието си. Засега детските спектакли са ориентирани към три различни възрастови групи. За най-малките е „Карнавал на животните“, „Пепеляшка“ ще е за малко по-големите. „Спящото езеро“ се предвижда като моноспектакъл на Мариана Крънчева за детските мечти, за първата среща с изкуството на танца, първите мъки, първите опити да се танцува, първите професионални изяви – един вид, разказ за това как се става балетен артист. В същото време спектакълът ще има и образователен характер, защото ще запознаем младата публика със съдържанието на три класически балета - „Лебедово езеро“, „Спящата красавица“ и „Силфида“. Това е начин децата да пожелаят да дойдат, да видят и големите спектакли, да изградим една грамотна балетна аудитория за в бъдеще. Ако идеята постигне зрителски успех, имам желание за още едно такова представление, в което да се разкажат други три балета, а защо не и за поредица. Тези постановки се правят без никакви допълнителни средства, с наличните костюми, с минимален декор и са по-скоро работилница за спектакли.

- На пръв поглед има много нови заглавия, но всъщност само „Копелия“ е „пълнометражен“ балетен спектакъл. Това достатъчно ли е, за да удовлетвори очакванията и на публиката, и на артистите?

- Детските спектакли всъщност са само три. Те ще се изиграят в рамките на месец и половина. Освен това там ще са заети артисти, които не играят в „Копелия“, така че това за тях е добра възможност за изява.

В програмата на този сезон съм включил и няколко български произведения. Те се реализират много трудно, но това не значи, че не трябва да ги има. Едното българско заглавие - „Легенда за Сибин“, което се прави от Силвия Томова, е изцяло финансирано от Българската балетна асоциация. Румяна Маркова ще осъществи два едноактни балета, които ще се представят в една вечер. Тя беше планирана като „Вечер на Яворов“, но на този етап само едното представление ще е по негово заглавие - „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. Другото представление, в рамките на вечерта, ще е „Моление“ по музика на Найден Андреев. С такъв род спектакли може да бъде привлечена ученическата аудитория. Пак повтарям, трудно се правят български произведения, трудно се приемат, но един национален театър трябва да има ангажимент към българските автори.

Знам, че разсъжденията ми веднага ще породят въпроса за привличането на външни имена и постановки, но на този етап финансите абсолютно изключват тази възможност. За да се покани чужд хореограф, е въпрос на пари, а за да се покани добър хореограф, е въпрос на много пари. Освен това аз лично не одобрявам пренасянето на постановки, правени за друг театър, каквато е обичайната практика. Такива спектакли седят като присадени, а ако трябва да се прави постановка от известно име специално за нашата трупа, това е безкрайно много пари. В настоящия момент единственото достъпно нещо е да се дава възможност на български хореографи да поставят и по този начин да придобиват все повече опит. Всъщност, в балета не е невъзможно да се прави голямо изкуство с малко пари. В крайна сметка, хората са най-важното нещо. Балетът е условно изкуство. То не се нуждае от дреболии по сцената. Въздействаща хореография и добри изпълнители са основният фактор за успеха на една постановка.

Давам си сметка, че големите заглавия са недостатъчни. Но ако трябваше да се подготвят още „пълнометражни“ премиери, планът за сезона би бил доста по-съкратен. През този сезон няма да можем да изиграем повече от два, максимум три пъти съществуващите в репертоара класически спектакли, а те трябва да се поддържат.


- Малкото на брой изигравания на класически спектакли няма ли да породи напрежение между примите?

- Сто на сто. Не знам как ще разделя две на три или на четири. Понеже не съм математик, трябва по някакъв начин да успея да направя това сложно деление. Това разпределение ни поставя в такова положение, че не бихме могли да поканим и никакъв гост. Като играем два пъти „Лебедово езеро“ при наличие на четири състава, как да поканим чужд изпълнител. Трябва да разчитаме на тези млади хора, които имаме, и да им даваме каквото е възможно да изтанцуват. Искам да поканя артисти като Вяра Начева или Бойко Досев, но винаги има затруднение със синхронизирането на графиците. Това, че се направи план за целия сезон, е добре, но броят на балетните спектакли е крайно недостатъчен. Основната причина за това е, че сцената е заета за дълъг период от време за оперните премиери. Сцената трябва да се използва по предназначение – т.е. да има спектакли на нея, а не по половин месец да се правят репетиции. От една страна е изискването за приходи, от друга страна се ограничават спектаклите, защото се репетира опера. Да се отделят за монтиране на декорите и репетиции на сцена два-три дена, максимум седмица, да, но половин месец... Наред с липсата на финанси, това също е една от сериозните причини за по-малкото балетни заглавия.

- Принципът „стаджионе“, който се въвежда в този сезон, не означава ли поне пет последователни изигравания на дадена постановка?

- За балета това не важи, защото от отдела за реклама казват, че не могат да продадат спектаклите. Аз лично не вярвам, защото София стана двумилионен град и винаги могат да се намерят възможности.

- На пресконференцията преди началото на сезона Пламен Карталов каза, че ще работи на договори. Това не е ли възможност балетът да привлече нови имена?

- Отново става дума за операта, а не за балета. Аз нямам правомощията да ползвам кредити от Министерство на културата и от Корпоративна банка. Аз съм ръководител на балета и нямам никакви административни пълномощия. Засега господин Карталов е поел ангажимента за заглавията, които съм представил като искане, въпреки че и аз не съм убеден, че всичко това е изпълнимо.

- Отделянето на бюджета на балета от този на операта няма ли да даде по-голяма свобода на художествения ръководител?

- Засега това е абсолютно невъзможно. Софийската национална опера и балет са едно юридическо лице. Аз лично мисля, че едно отделяне на балета ще даде генерален отговор на въпроса може ли изкуството на балета да съществува отделно или не може, налице ли е обществена нагласа за това. Ако има потребност от балетното изкуство, трябва да се намерят хора, които да го поддържат. При всички случаи яснотата ще подейства в положителен аспект. Ако балетът не може да съществува самостоятелно, значи това изкуство е със затихващи функции в България. Кое е по-добро, не знам - дали да се поддържа сегашното компромисно ниво, или да няма нищо. Във всеки случай, когато има самостоятелност, ще има възможности за опити нещо да се промени. На този етап обаче това е немислимо. Българското общество, в лицето на управленската институция Министерство на културата, е много далеч от такива идеи.

- Бихте ли разказали за „Копелия“, с която ще се отбележат 80 години от раждането на българския професионален балетен театър.

- Отново по съображения за минимални разходи се заех с осъществяването на тази постановка. По ирония на съдбата аз самият не съм играл никога в „Копелия“, въпреки че балетът фигурираше в афиша на театъра в постановката на Асен Гаврилов. Внимателно проучих и огледах множество варианти на спектакъла. Постановките, с които се запознах, бяха много далеч от идеята ми за балета. Моята версия по същество няма да се различава от традиционната структура. Съдържанието е малко съкратено, премахнал съм тези епизоди, които не са част от действието, а са чисто фрагментарни. Предвидил съм продължителността да е около два часа, като съм обединил второ и трето действие, за да стане спектакълът в две части. Използвал съм най-вече младите артисти, заради по-големия им ентусиазъм. Дано да имат и те полза от тази работа. Създал съм една по-сложна танцова лексика. Наблегнал съм повече на ансамбловите сцени, отколкото на индивидуалните актьорски изпълнения. В спектакъла виртуозност демонстрират не само солистите, но и кордебалетът. Усложненият ансамблов танц, според мен, ще помогне на младите в трупата да се придвижат напред в изпълнителското си майсторство. Освен това масовите сцени са по-ефектни.

Основното, разбира се, в реализирането на постановката е дълбокият поклон към делото на Анастас Петров. Именно за това се спрях точно на „Копелия“, а не на друго заглавие. Макар и със закъснение, спектакълът е в чест на първосъздателя на българския балет и искрено се надявам да има успех. При всичките проблеми нашият театър разполага с отлични солисти. Ансамбълът ни е на ниво. Когато артистите работят с желание, нещата се получават. Лошото е, че не се работи постоянно. Това, което липсва на българските балетни артисти, е съзнанието, че трябва да са много добри във всеки един момент. Може да е за половин час – но всяка минута да е оползотворена докрай. Само тогава тялото и умът се научават да се раздават. За да можеш да взривиш публиката, са необходими непрекъснати натрупвания. Човек е като пружина, трябва да е натисната до краен предел, за да се изтласка нагоре. Главното предназначение на балетното изкуство е да доставя удоволствие на зрителите, а това не може да се получи, без да се раздаваш докрай. За мен изкуството винаги е било чувство на отговорност – към себе си и към другите. Давам си сметка, че тези мои схващания не се споделят от по-голямата част от артистите в националния ни балет, но се надявам в бъдеще, с въвеждането на договорната система, нещата да си дойдат на мястото. Все някога това трябва да се случи. Тази сигурност, която сега законът дава, не винаги гарантира качество.

Прави ми впечатление, че сега публиката не е многолюдна, но се състои от ценители. Преди години залата беше пълна, но публиката бързаше да си ходи. Сега аплаузите са на хора, които проявяват разбиране и познават спецификата на балета. Макар и бавно, той възвръща почитателите си и за разлика от предишните години, днес зрителите не ходят организирано и под строй, а по убеждение и от осъзнат интерес. Надявам се с времето този род публика да изгради онази среда, която да стимулира развитието на танца.


Разговора води Мария Русанова


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”