Български  |  English

33-ти Международен филмов фестивал в Торонто

Черната черешка

Ако се възползвам от натрапчивите рекламни клишета, то филмовият фестивал в Торонто, Канада, е 2 в 1. Паралелно има програма за професионалистите – индустрия и преса и прожекции за публиката. За десетте фестивални дни и двете програми предлагат стотици прожекции в няколко десетки зали. Публиката избира между повече от 30 екрана – от представителния „Рой Томпсън хол‛ и други елитни салони, през многозалния „Къмбърленд‛ до мултиплексите „ЕйЕмСи‛, „Скошабанк Тийтър‛ и „Варсити‛. Прожекциите започват в 9 ч. сутринта, а последните са около полунощ. Всичко това позволява да има огромно количество посещения на филмите от програмата. През миналата година те са надвишили 340 000 ! За тази година статистиката все още не е излязла, но предполагам, че бройката ще е подобна.


Организаторите имат пълното основание да изтъкват, че Торонто е фестивалът с най-голямата аудитория в света! Вероятно е и най-големият филмов пазар на Земята по обем на сключените сделки.

Елементарната логика предполага, че масовото присъствие на публика се постига чрез компромис с качеството на филмите и специално нагаждане към ниския вкус на плебса. Истината е съвършено друга. Подборът на заглавията е много взискателен и целенасочен. Тази година селекцията е направена между повече от 4200 предложения. Окончателната програма включваше 312 ленти от 64 страни като 249 от тях са пълнометражни (116 световни и 29 международни премиери!). Те са групирани в 17 програми и всеки зрител с повече опит може да избере именно онова, което най-вероятно ще му хареса.

При четвъртото си участие във фестивала вече знам, че не трябва да си губя времето с филмите от няколко програми. Те предлагат поглед към напъните за авангардно и алтернативно кино. Рядко в тези категории се среща нещо наистина стойностно. Но Торонто предлага наистина ултимативна програма от подобни начинания за всеки, който иска да следи тези крайни процеси и се надява от тези трънки ще изскочи нещо ценно. В това отношение фестивалът е значително по-артистичен, отколкото много други, които са си спечелили славата на арт прояви.

За съжаление, малко време ми остава за много интересната документална програма. Благодарение на два европейски филма научих много интересни неща за далечни страни. Така например в Ноливуд се произвеждат в момента между 1500 и 1800 филма годишно („Мисията на Пиис‛, Германия, Дороти Винер). Тази нова филмова столица е в Нигерия и задоволява не само стотината милиона собствени жители, но и голяма част от Африка. Цялото производство е на видео и със смешни бюджети спрямо световните стандарти, но намира топъл прием от своята публика. Героинята е наречена Пийс (Мир), защото е най-малката дъщеря в многобройно заможно семейство, родена в размирните времена. Днес тя е преуспяващ продуцент и заедно с братята си върти милиони долари. Тя е сред основателите на нигерийската филмова академия, която присъжда свои награди.

Англо-холандско-датската прокукция „Най-големият китайски ресторант в света‛ (Уейджун Чен) започва с декларацията на неговата собственичка, че след като има 1000 работници, е естествено и задължително да бъде член на Китайската комунистическа партия. В този дворец край едно езеро се хранят едновременно до 5000 души и е любимо място за пищни тържества – сватби, кръщенета, юбилеи. През последните десетилетия икономическият бум в страната е довел до това, че храната от биологическа необходимост за оцеляване вече се възприема като удоволствие. Заможните прослойки са си създали вече свои ритуали за пиршества с танцова и музикална програма. Стотици, а понякога и повече от хиляда гости се събират за тези събития. От друга страна, персоналът често се сменя, тъй като трудно издържа на огромното натоварване и ниското заплащане. Наистина любопитен и поучителен поглед върху китайското икономическо чудо.

От известните имена съм впечатлен най-много от „Обожаване‛ на канадеца Атом Егоян. Сложните психологически отношения са представени с убедителна дълбочина. Филмът се занимава както с тероризма, така и със заплетените семейни връзки. Тийнейджър пише разказ, в който представя как баща му (арабин) слага в багажа на бременната си съпруга взривно устройство и я праща да лети сама към родителите му в Израел. Училищното съчинение е представено от сирака в интернет като истина и предизвиква бурни дискусии в мрежата. Дядо му не крие неприязънта към покойния си зет, а учителката му все повече се намесва в живота на семейството. Накрая разбираме, че тя е първата съпруга на баща му, а родителите му са загинали при автомобилна катастрофа. Момчето мъчително се разделя с миналото – реалното и въображаемото, за да заживее в съвремието.

Братята Коен са създали блестяща крими комедия – „Изгори след прочитане‛. Агент на ЦРУ (Джон Малкович) е освободен от служба и решава да запълни времето си с писане на мемоари, докато деловата му съпруга (Тилда Суинтън) върти любов с бивш охранител (Джордж Клуни). Дискът с текста случайно попада в ръцете на застаряваща треньорка по фитнес, която иска да си направи пластични операции. Заедно с приятеля си (Брад Пит) решават да продадат информацията на руското посолство и след неуспеха се опитват да шантажират бившия агент. Действията им довеждат до появата на няколко трупа, които ЦРУ разчиства, защото не може да разбере кашата, която са забъркали аматьорите, а накрая дава и 50 000 щ. д. от парите на данъкоплатците за хирургическата намеса.

Ян Троел се връща в началото на ХХ век и използва историята на бабата на съпругата си във „Вечни моменти‛ (Дания-Швеция), за да покаже еманципирането на героинята чрез навлизането й в света на фотографията. Изисканото ретро добре представя промените в живота през онези години и разкрива натурата на една нова жена.

Силен психологически заряд съдържа и „Преди година през зимата‛ на Каролине Линк (Германия). В новия си филм носителката на Оскар за чуждоезичен филм („Никъде в Африка‛) подлага на анализ чувствата в едно семейство, където синът се е самоубил. Майката поръчва на моден художник двоен портрет, където да са нарисувани мъртвият брат и живата сестра. Сеансите при живописеца разкриват спотаяваните чувства от всички.

Възрастната дама, която изключително убедително и нюансирано играе Жана Моро в „Един ден ще разбереш‛ на Амос Гитай (Франция-Германия), крие от най-близките си, че има еврейско потекло. Едва, когато наближава края й, го споделя с малките си внуци. През последните години гледам няколко френски филма с подобен сюжет – очевидно това е проблем на обществото там и защитната реакция е провокирана не само от годините на немската окупация, но и от битуващия антисемитизъм. Горчивината за сина е още по-голяма при разпродажбата на вещите на покойницата и най-вече в учреждението, което му начислява компенсации за страданията на родителите му в годините на войната.

Сред дебютните заглавия бих отбелязал „Глад‛ на Стийв Маккуин (Великобритания) - с предизвикателната му стилистика и остър проблем за гладните стачки в началото на 80-те на осъдени ирландци с искане да им признаят статута на политически затворници. Филмът е отличен в Кан и на други фестивали, включително и с наградата „Дизел‛ в Торонто, определяна чрез анкета сред акредитираните журналисти,

Известният сценарист Чарли Кауфман, който дебютира в режисурата със „Синекдоха, Ню Йорк‛ (САЩ), успешно смесва мотиви и усещания от Уди Алън и „Ах, този джаз‛. Във филма мърморещ режисьор превръща всяка случка от живота си в част от огромния си театрален проект. Друг известен сценарист, който прави същата крачка, е Гилермо Ариага, написал основата за филмите на Алехандро Гонзалес Иняриту. В „Явно подпалване‛ виждаме познатото преплитане на няколко истории, които се завързват в едно цяло. Режисьорският стил на Ариага е по-спокоен и без екстремности. „Сняг‛ на Айда Бегич (Босна и Херцеговина-Германия-Франция-Иран) буди симпатия с усилието на жените от босненско село, останало без мъже след войните, да оцелеят и да намерят препитание. Копродуцент и съсценарист на филма е Елма Татараджич, известна у нас като селекционер на фестивала в Сараево.

Накрая – черешката върху тортата е съвсем черна: „Дзифт“. За първи път български игрален филм се представя на фестивала в Торонто. И това е изключително постижение за нашето кино. Миналата година беше осъществен пробив от документалния „Проблемът с комарите и други истории“ на Андрей Паунов. За взискателността на домакините говори фактът, че тази година с един филм са представени страни като Чехия, Тайван, Сърбия, Словакия, Босна и Херцеговина, Куба, Португалия и др.

В програмата „Откритие‛ „Дзифт‛ беше различният филм. И не само защото е черно-бял. Останалите произведения (поне тези, които гледах) бяха в посоката на по-малко или повече реалистично разказаната история. Докато нашето произведение, от една страна, се вписва в традициите на черния филм и здраво държи вниманието на зрителя с криминалната загадка около диаманта, но, от друга - предлага постмодерен колаж от микросюжети, които понякога твърде косвено обслужват основното действие. Но за сметка на това изграждат гротесков образ на 40-те и 60-те години на миналия век. Не трябва да търсим и очакваме буквалната истина за тези времена. Тя е кодирана по-дълбоко. Гласът от радиоточката отмерва времето и сякаш диктува живота (намекът за Големия брат е очевиден), но пък истинската информация се разпространява от ухо на ухо и обраства с най-невероятни детайли и страхотии. Молецът (Захари Бахаров) върви през изпитанията като усмихнат супермен, но е дълбоко наранен и опустошен от Ада (Таня Илиева), Плужека (Владимир Пенев) и новата реалност, която го чака извън затвора. Богомолката – представена твърде натрапчиво – е готова да изяде и изкорми мъжкия, и всеки мъжки, до дъно. Но дори и морето от фекалии е показано с някаква весела злоба и не предизвиква погнуса. От друга страна, от целия филм струи болезненост и екстремност, които по неочакван начин ми напомнят атмосферата на някои от филмите на Фасбиндер. Дали и това е търсил режисьорът Явор Гърдев или филмовият опит и натрупвания на оператора Емил Христов си казват думата? Така или иначе, „Дзифт‛ е събитие за нашето кино, което ще раздвижи духовете. А как бяха нещата отвъд Атлантика?

Дебютният филм на Явор Гърдев може да се каже, че откри прожекциите за професионалистите – за първи път бе показан в една от малките (т.н. VIP зали) в първия ден на фестивала. Последваха много успешните прожекции за публиката, като една от тях беше в две зали едновременно в новия мултиплекс „Ей Ем Си‛ в центъра на града срещу Итън център. Там се състоя и разговор на режисьора с публиката.

Налага се да направя едно отклонение. В седмиците след Торонто в някои български медии се появиха и пълни глупости от хора, и не помирисвали Канада. Те говорят за малкия брой зрители и това, че проявата в Торонто не е фестивал, а само пазар. Мога да свидетелствам и да посоча още очевидци, че на публичните прожекции (фактически 4 на брой) имаше стотици посетители. А пренебрежението към Международния филмов фестивал в Торонто е за сметка на неосведомеността (за да не използвам някоя по-точна дума) на завистливи лица, които държат да бъдат винаги различни.

В края на фестивала отново имаше прожекция за професионалисти. Този път в една от по-големите зали от мултиплекса „Варсити‛, в която бяха запълнени почти всички места. За мен това свидетелства, че в дните на фестивала се е понесла мълвата, че има интересен филм, който заслужава да се види. Това също така показва много професионалната и прецизна работа на фестивалните програматори, които почти безпогрешно определят зрителския потенциал на всеки филм.

Нарастващият интерес към „Дзифт‛ се дължи и на активната работа на присъстващата делегация. Освен поканения от фестивала режисьор Явор Гърдев, в Торонто бяха пристигнали сценаристът Владислав Тодоров от САЩ и продуцентската група на „Мирамар‛ от София – Илиян Джевелеков, Матей Константинов и Димитър Дерелиев като юридически съветник. В седмиците след фестивала всички те не спират да изтъкват изключителната полза от това посещение и установените контакти. Както обобщава Явор Гърдев: „След Торонто нещата се отпушиха и филмът тръгна по света – предложенията от фестивали валят постоянно. Надяваме се това да вдигне и цената за продажбите.‛

Да, фестивалът в Торонто не раздава множество награди и продължава да бъде сравнително непознат за българската аудитория, но това не му пречи да бъда една от най-важните (а може би и най-важната) стартови площадки във филмовия свят днес. Участието на „Дзифт‛ в него е една голяма надежда за цялото българско кино.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”