Български  |  English

Социализъм за богатите

За финансовата криза с прости думи (като за инвестиционни банкери и финансови посредници)

Финансовата криза продължава да тресе граждани и правителства. Световните финансови пазари и фондови борси се държат като болни от треска и главозамайващите финансови инжекции имат засега единствено повърхностен успокояващ ефект. Налице са всички основания да се очаква, че кризата ще се окаже едно от фундаменталните събития в най-новата икономическа история на света, без аналог нито по мащаба на поразиите, нито по дълбочината на последиците, които стигат отвъд икономическите измерения. Най-вероятно тя ще доведе до преразглеждането на някои „фундаментални“ – в смисъл масово налагани и споделяни през последните три десетилетия – възгледи върху икономическата теория и практика.

Според песимистите (определяни често като „добре информирани оптимисти“) нещата ще се влошават тепърва и моментните затишия са измамни, понеже мерките третират симптомите на заболяването, а не фундаменталните му причини. Балонът на жилищни имоти в САЩ, припознат като причина за случващото се, е само последното камъче, катурнало лимузината на финансовата система. По-важни са фундаменталните причини, довели до кризата. Първата е кредитната експанзия като основен мотор на икономическата конюнктура. Втората е ракообразното хипертрофиране на финансовия сектор върху тялото на реалната икономика. Всичко това е подплатено с погрешни отговори на основния въпрос в икономическата теория: въпроса за стойността и нейния произход (а оттук – и произхода на богатството).

Засега много се говори за кредитния балон, малко за кредитната експанзия и почти никак за отговорността на самата финансова система и за верността/погрешността на основни схващания, залегнали в доминиращия все още неолиберален икономически модел. Вниманието на централни банкери и финансови министри в момента е съсредоточено върху проблема с ликвидността и доверието към банките. Изливат се пари, за да се предостави паричен ресурс и да се отблокира системата – и успоредно с това, да се предотврати масова паника и опити за теглене на влогове, което би сринало до основи световната финансова система. В крайна сметка, спасява се самата система, довела до кризата.


Минути преди финала: ипотечният балон

Наистина, събитията се отключват от сриването на сегмента „съмнителни ипотечни кредити“ в Америка. Самото му напомпване бе част от усилията на американската администрация да реши безболезнено (разбирай – без затягане на коланите) нерешимото противоречие между прогресивното набъбване на публични разходи и бюджетните приходи, намиращо израз в нарастващия публичен дълг. Или казано на човешки език, страната и нейните домакинства да продължат да живеят, както живеят от десетилетия – на заем, консумирайки повече, отколкото могат да си позволят.

В опит да се напомпа икономическият растеж, федералният резерв последователно води политика на ниски лихвени проценти, което намира израз в ниски лихви по ипотечни и потребителски кредити (а имайки предвид тежестта на американската икономика в глобален план – и в ниската цена на кредит в свързани с американската икономики, което насърчава подобни балони другаде). Сметката е проста: евтиният кредит ще насърчи потребителско търсене, то на свой ред ще завърти конюнктурата – един неокейнсиански подход, упражняван от на думи неолиберални правителства. В САЩ, откъдето идва вълната, десетки хиляди хора биват подлъгани да купят недвижима собственост на кредит, който очевидно не могат да си позволят, имайки предвид техните доходи и реалистичните оценки на икономическата конюнктура.

Трикът с ипотечния балон първоначално сработва благодарение на „анонимността“ на дълга. Ако Драган и Петкан имат да дължат пари (да речем, всеки по сто лева, дължими след една година), техният кредитор може да продаде бъдещите си вземания и да се „разкеши“ по-рано срещу по-ниска цена. В нормални условия купувачът на дълга би преценил платежоспособността на длъжника и ако Драган има по-сигурни доходи от Петкан, би дал за неговия дълг повече. В случая с ипотечната каша обаче необезпечени и несъбираеми вземания биват пакетирани в „новаторски финансови инструменти“ с прогресивни имена (като например „структуриран инвестиционен инструмент“), след което пакетите се продават и препродават по развитата верига от финансови посредници. Така, от „съмнителен и несъбираем,“ дългът мигновено се превръща просто в „дълг“ (нещо като пране на пари, но в по-голям мащаб). Доста хора и институции (като банки и пенсионни фондове) с удоволствие ги купуват. И защо не, щом ги предлагат мощни инвестиционни банки? Обещанието, че утре някой ще си върне дълга, който в момента си закупил, е добра инвестиция – например за пенсионни фондове, акумулирали трилиони пенсионни спестявания на следвоенното baby boom поколение.

Цялата схема на ипотечния балон се базира върху презумпцията, че цената на недвижимите имоти ще върви постоянно нагоре и стойността на ипотеката ще намалява в сравнение със стойността на самия имот. За известно време пазарът наистина върви нагоре, пазарната стойност на имотите нараства и длъжниците получават възможност да получат още кредити, използвайки като обезпечение „нарасналата стойност“ на първоначалната гаранция по кредита (жилището). Така обемът необезпечен дълг, „подпрян“ единствено от балона в областта на жилищните имоти (а не от реален икономически ръст), нараства спиралообразно. Общата задлъжнялост на домакинствата в САЩ скача от вече високите 80% през 1986 на 100% през 2000 до 140% през 2007.

Всичко е прекрасно до момента, в който не започнат първите проблеми с изплащането на ипотеките. Банки и разнообразни инвестиционни фондове започват да си дават сметка, че държат не гаранции за бъдещи постъпления (другото определение на „дълг“), а хартии, зад които не стои нищо. Оказват се в позицията на кредитори на домакинства, за чието съществуване не са и подозирали (и на които не биха дали кредит, освен в състояние на алкохолен делириум). Обременени с безнадежден дълг, някои изпадат в несъстоятелност, други биват откупени (национализирани) от държавата. Като израз на свободно пазарно мислене и преклонение към индивидуалния риск, американското правителство решава да изкупи с пари на данъкоплатци (американски и световни) всички онези токсични банкови активи (toxic assets), които блокират системата (променяйки в ход подробностите на схемата, но не и нейната философия).

Тук именно е истинската драма – все още неизвестен брой хора биват просто ограбени, понеже са вложили реални пари (капитализирани пенсионни вноски) в едно лъскаво опаковано нищо. Има основания да се предполага, че ще сме късметлии да станем свидетели на истинската кражба на века.

Това е накратко историята на кредитния балон в САЩ (и не само там). Той се спука пръв, изкарвайки наяве сериозни структурни дисбаланси в световната икономика. Именно тези дисбаланси, свързани с кредитното стимулиране на икономиката, са вторият проблем в дъното на днешната финансова криза.


Кредитът – този опиум на икономиката

Сам по себе си, ипотечният балон е израз на цяла икономическа философия, в дъното на която е потреблението на кредит. Типично в духа на неокейнсианизма, очакванията на макрониво са за засилено потребителско търсене, което да завърти икономическата конюнктура, да създаде нови работни места, оттам – да нараснат доходите, които на свой ред да насърчат потребителско търсене… и така нататък по възходящата спирала на благоденствието.

Цялата схема на кредитното стимулиране на икономиката не е нова – тя отразява доминиращата икономическа философия през последните десетилетия, залагаща на производствена експанзия чрез експанзия на потреблението. За да произведем повече, трябва да консумираме повече. За да консумираме повече, трябва да имаме повече финансови ресурси (пари, които сме спестили, т.е. не сме похарчили за нещо друго). В живота обаче така се случва, че списъкът на потребностите (и общата сума, необходима за тяхното задоволяване) е винаги по-дълъг (а сумата по-голяма), отколкото наличните възможности, особено ако отвсякъде те залива медиен поток „spend, spend, spend!“ Да се чака домакинствата да натрупат спестявания, с които да покрият поредната покупка (модел, преобладаващ през петдесетте и шестдесетте), не е изгодно – спестявания се трупат бавно. Колко прекрасно би било да можем все пак да излъжем основните икономически (всъщност – природни) закони и да получим всичко днес и сега…

Това именно обещаха неолибералните икономисти в края на осемдесетте години. Колкото и парадоксално да звучи, те подеха в нова формулировка щафетата на комунистическата идеология, обещаваща рай на земята– тук и сега. Можем да имаме всичко, трябва само да вземем една ипотека, един потребителски заем, после още един… По този начин постепенно приключи ерата на „растеж въз основа на вътрешни спестявания“ – както на ниво отделно домакинство, така и на ниво национална икономика. Вече няма бавно натрупване на ресурс, предшестващ инвестицията (независимо дали закупуване на хладилник или инвестиционно оборудване), последните се придобиват срещу обещание за бъдещо плащане. Според Банката за международни разплащания в Базел (чиито експерти упорито повече от година предупреждават, че мярката в кредитното потребление отдавна е прекрачена), стойността на незатворени сделки (финансирани с непогасен още кредит) към края на 2007 достига 600 трилиона долара или 11 пъти стойността на световния БВП (за сравнение – преди десет години тя е била едва два и половина пъти по-голяма).

Целият механизъм обръща традиционната икономическа логика (основана на натрупване) с главата надолу, превръщайки кредитната експанзия в основен двигател на икономическата конюнктура. Продуктът се реализира днес; производителят инкасира плащането днес; потребителят обаче тепърва ще изработва средствата за вече консумираната стока и услуги в близко или далечно бъдеще. Въпросителната (и риска) около това дали ще бъдат изработени тези средства, се измества от производителя към посредника – кредитодател (банка или нефинансова институция, продала кредита).

По своята същност, кредитно базираната експанзия на производството не се отличава от кейнсианския модел, приложен през тридесетте години за излизане от рецесия. Единствената разлика е в характера на дълга – от публичен той се превръща в много по-голяма степен в частен. А това става възможно успоредно с развитието на банковите услуги, улеснило достъпа до кредит, както и с напредналите технологии за индивидуален контрол. Образно казано, неизряден кредитополучател не може да избяга, освен ако не хване гората и не захвърли завинаги мобилния телефон, кредитните и дебитните карти и всякакъв достъп до интернет (но ако поведенчески и психологически някой е склонен да „хване гората“, за какво му е кредит?). Другата съществена разлика, свързана с глобализацията, е „демократизирането“ на дълга. Веднъж изпран и пакетиран, той е надробен на дребни късчета и по каналите на глобалните финансови институции е разпръснат максимално, изсмуквайки спестявания на милиони дребни спестители („инвеститори“) по света. Така финансовите пазари повтарят логиката на развитие на фондовите борси, които предоставят възможности за съсобственост на практически всеки, разполагащ с някакъв финансов ресурс.

Доведен обаче до крайност, моделът на растеж, финансиран от потребителски кредит, е своеобразна наркотична зависимост и капан за икономиката. Всеки от нас е в двойствена роля – потребител на стоки и услуги, но и производител на нещо. Кредитните отношения закопчават двете страни на уравнението. Като потребители имаме да изплащаме кредит, но като производители (или наемни работници на производители, което в случая е същото) очакваме да продадем стоки и услуги на други потребители, които също взимат кредит, за да платят нашите стоки и услуги, с приходите от които ние ще изплатим нашия кредит... Имаме да даваме, но и имаме да взимаме от други, които са в идентична позиция – имат да дават на нас, но очакват да вземат от други. По веригата на икономическите отношения целият свят е обвързан в грандиозна верига на вземане-даване-вземане-даване и когато една от брънките (някакво „слабо звено“) се скъса, разпада се цялата верига.

Това се случи миналата година – скъса се брънката „американски кредитополучатели на ипотечни кредити“ – онези кредитополучатели, на които никой с акъла си не би дал и долар на заем поради явната им неплатежоспособност. Нямаше обаче как да не им се набутат въпросните кредити, понеже всички платежоспособни вече си бяха взели своите, а моделът на кредитен растеж е устойчив само при постоянна експанзия (в това той не се отличава от финансовите пирамиди, известни като „схеми на Карло Понци“).

Както и при схемите на Понци, целият модел се пука в момента на насищане – тогава, когато всички платежоспособни (които могат да си позволят кредит) си закупят лелеяните къща, автомобил, хладилник, перална и мобилен телефон. Агресивното лансиране на нови модели и (все по-често самоцелни) технологии решава проблема само частично. Намаляването на продължителността на живот на единичните уреди и предмети ускорява техния оборот, но също компенсира само отчасти спадащото търсене в момент на насищане на пазара. Стигайки точката на насищане, системата е застрашена от срив. Икономиката на развитите страни стигна тази именно точка.


Финансовата алхимия и философският камък

Проблемът с насищането се задълбочава допълнително от факта, че дълговата експанзия в определен момент се превръща в самоиндуктивен процес. От един момент нататък става изгодно да се вземе кредит и да се инвестира в дълг, за да се играе на промяната в неговата цена (пари се правят не само, когато тя се покачва, но и когато пада, както е при „късите продажби“). Финансирането на дълг чрез дълг е вторият аспект на кредитната експанзия, предопределил дълбочината на срива.

Ако нещата опираха единствено до безразборно кредитиране от страна на търговски банки, нещата не биха били особено драматични (в крайна сметка, кредитирането е основната работа на банките). През деветдесетте обаче вътре в банковия сектор се консолидира подотрасълът на инвестиционното банкиране – отделен от традиционното търговско. При традиционното банкиране работата се свежда до досадно набиране на капитал от вложители, който капитал после се раздава във вид на кредити на предприемчиви енергични индивиди, които свързват хора, капитал и идеи и произвеждат блага (стоки и услуги), чиято стойност е по-висока от сбора стойности на отделните компоненти. Така се реализира прословутата верига „пари“ – „стока“ – „пари прим“. При инвестиционното банкиране капитал се набира чрез дългови инструменти – и не за кредитиране на реален сектор, а за „инвестиране“ в по-високодоходни инструменти. Не по-малко предприемчиви индивиди съкращават веригата – от „пари“ директно към „пари прим“, сбъдвайки мечтата на поколения алхимици. Философският камък най-сетне е открит!

Скъсяването на веригата също има своите концептуални обяснения. Според либералната икономическа теория, „невидимата ръка на пазара“ регулира оптимално икономическите отношения, което, освен всичко друго, предполага, че зад дадена финансова транзакция стоят фундаментални икономически причини и всяка транзакция е част от сложна верига, увеличаваща сумарната стойност. Това ще рече, че междинният етап на „стока“ си е там, във веригата, но е скрит в плетеницата икономически отношения.

Дали обаче наистина е така? Отговорът на този въпрос трасира различията между марксисткия и немарксисткия подход към икономическите процеси. Това е въпросът за произхода на стойността (и на свързаното с нея богатство). Историята на икономическата мисъл е всъщност един низ от опити да се даде отговор на този въпрос (след което отговорът неизбежно бива използван като аргумент за политически цели).

Накратко, според Маркс и неговите последователи източник на стойността е само и единствено човешкият труд, присвояван от капитала. Според противниците на марксистката интерпретация, търговският обмен, самият процес на покупко-продажба генерира стойност – тя е разликата между продажна и покупна цена с разходите около сделката, без значение как е формирана разликата.

Това са двата модела в чист вид и всички други са интерпретации на единия от двата с различна степен на нюансиране. Политическите последици на двете интерпретации са известни: диктатура на пролетариата въз основа на морални претенции върху генерираното – и отчуждено, присвоено – богатство, от една страна; либерална икономика, подчинена на принципа „богатството е морално а приори“, а следователно и морален е безскрупулният ламтеж за богатство (принципът greed is good).

Тук са важни не моралните измерения (на кого днес му пука за морал?), а практическите последици в областта на икономическата политика. След политическия провал на марксистката теория в нейното „съветско“ издание, ценностното махало се люшна в другата крайност не просто по отношение на идеология и политика (заменяйки централното планиране със свободен пазар и еднопартийната система с парламентарна демокрация), но и по отношение на отговора на основния въпрос на икономическата теория – въпроса за произхода на стойността. Осмян и отречен бе принципът, че генерирането на стойност има нещо общо с реален труд, а оттам и с реалната икономика. От едната крайност (единствено трудът генерира стойност) се премина в друга (всяка транзакция с положителна разлика между продажна и покупна цена генерира стойност). Тук са концептуалните корени на днешната криза.

В действителност обаче не всички финансови (и други) услуги способстват за увеличаване на националното богатство. В пространството между двете крайности („стойността се генерира единствено от труд“ и „всяка сделка генерира стойност“) има някакъв оптимум, отвъд който сделките не генерират, не добавят своята лепта (добавена стойност, която държавата облага с познатия данък), а само преразпределят вече генерирана другаде стойност. Да се определи този оптимум и да се отдели паразитното посредничество от производителното е невъзможно. Ала от факта, че не сме в състояние да дефинираме някакъв „коефициент на паразитизъм“, не следва, че паразитизъм изобщо не съществува.

Горната схема е, разбира се, опростена. Различни са потоците на ресурси (природни, човешки). Съществуващите активи променят своята историческа стойност, следвайки промяната в икономическите или политическите условия (стремглавото забогатяване на собственици на отделни нивички в България, превърнали се в дивелъпърски парцели, е близък на родната душа пример). Увеличаването на производствените серии намалява производствените разходи (от чипове до слънчеви панели) и прави достъпни редица недостъпни доскоро стоки и услуги. Икономиката е интересна наука, понеже интегрира хиляди взаимосвързани параметри, които никой модел не може да обхване изцяло. Затова здравият разум е особено важно качество – а той именно подсказва, че финансовият сектор в развитите страни отдавна е прехвърлил точката на „добавящ стойност“, което е третата – най-важна – причина за сегашната криза. Здравият разум също подсказва, че философски камък не съществува и вечен двигател не е възможен.

Разбира се, нещата са специфични в различни страни. Колкото по-развита е финансовата система в дадена страна, толкова по-улеснени са транзакциите и по-динамичен е икономическият процес като цяло. Свързаната с това икономическа динамика обаче има своята цена: срещу номинално отчетена „стойност“ (в която са включени всички финансови услуги) стои все по-малко реална стойност. Пропорцията между реалния сектор на икономиката и финансовия се измества прогресивно в посока към финансовия. Или, казано по-просто, богатството (не само в развитите страни, но през каналите на глобализацията – в целия свят) се оказва до голяма степен „кухо“; на книга го има, ама в действителност – не. Така големият балон не е единствено в сектора на жилищното строителство, а в икономиката като цяло, където голяма част от номинално регистрирания брутен вътрешен продукт е фиктивен. Счетоводен трик.


Стихия или съзнателен избор?

Да резюмираме: успоредно с развитието на банковата система в развитите капиталистически страни, част от което е възникването на нови финансови инструменти, финансовият сектор последователно се откъсва от реалната икономика, докато в крайна сметка се отдели в самостойна индустрия, претендираща да генерира стойност. В действителност тази система все повече преразпределяше натрупана другаде стойност (задържайки за себе си „легитимния“ процент за въртенето на тези наистина гигантски в световен мащаб ресурси). Използвайки левичарска терминология (която ще става все по-актуална), финансовата система в развитите капиталистически страни все повече паразитира върху тялото на реалния сектор – отначало в рамките на националните държави, а впоследствие, в хода на глобализацията, и върху тялото на цялата световна икономика.

Тук обаче се изправя поредният интересен въпрос – случайно явление ли е кризата (в смисъл – плод на стихийни икономически процеси) или закономерен резултат на съзнателно взети решения? Ако тя е плод на съзнателно взети решения – кой и с какви мотиви ги е взимал? Плод на какво е случващото се – на невинна заблуда или на умишлено преследвани користни интереси?

Либералните икономически издания упорито лансират тезата, че подобни балони са нещо нормално – щом има икономическа динамика, има и балони. Упорито, обаче, не се поставя въпросът за отговорността за кризата – и свързаното с нея облагодетелстване. Кризата по този начин се приравнява към стихийно бедствие с много ощетени, но без виновни и облагодетелствали се от нея. Същия резултат произведоха и посветените на кризата заседания в комисиите на американския Конгрес, където, съвсем леко притеснени, бивши изпълнителни директори на бивши инвестиционни колоси обясняваха как зулуми има, ама виновни (и отговорни) – не.

За съжаление, това е поредната манипулация на неолибералните теоретици. Корените и единичните причини, довели до кризата, са много, но има конкретни политически решения, директно способствали за нейното развитие – и при това, директно облагодетелствали взимащите тези решения. Тук си струва да се споменат две – промяната на Закона за банкова дейност в САЩ от 1999 г., позволяващ на търговски банки да се занимават с инвестиционно банкиране (и излагащи на по-висок риск интересите на вложителите). Второто важно решение в тази насока е от 2004 г., когато Комисията по ценните книжа и борсите свали прага на гарантиране на риска, ограничаващ свободата на инвестиционните банки да взимат допълнително дълг, който да инвестират по веригата. В резултат именно на това решение съотношението между дълг и собствен капитал на инвестиционните банки набъбва драматично (в случая с фалиралата Беър Стирингс – до 33:1).

Неизбежното спукване на балона вече е факт, но тепърва предстои да се оценят и осъзнаят реалните му последици – и последиците на отговора, който правителствата дават на кризата (масовото наливане на пари за спасяване на финансовата система). Дискредитирането на една цяла индустрия е факт. Засилването на обществената подкрепа за засилено държавно регулиране в икономиката – вероятно също. Истинските проблеми са свързани обаче с характера на излъчените послания и техните потенциални практически последици.


Накъде оттук нататък?

Първият проблем е, че спасяването на основните виновници за кризата е неизбежна покана към техни потенциални последователи. Защо някой пореден да не надуе пореден кредитен балон? Живителната сила на капитализма е в свободата – да предприемеш нещо на свой риск и да понесеш последиците в случай на провал. С масираното спасяване на финансови институции, които са „прекалено големи, за да бъдат оставени да са издънят“, се поставя под съмнение именно този основополагащ принцип.

Вторият проблем има морални измерения. Неизбежната вълна от банкови фалити ще накаже най-вече онези, които са запазили „финансово благоприличие“. Защо? Защото са били благоразумни и отговорни да не се впускат в рискови кухи схеми, поради което са останали „прекалено малки“ – и следователно могат да бъда „прежалени“.

Третият проблем засяга въпроса за справедливостта в глобален мащаб и се свежда до въпроса „кой плаща сметката?“ Зад аморфното понятие „бюджетни средства“ стоят парите на данъкоплатци, при това дребни, които не са в състояние да „оптимизират“ данъците си. При това, не само в страните с развити финансови системи (най-силно допринесли за провала), а в целия свят, понеже на практика шепа „финансисти“ проиграва като на комар реални спестявания на милиони хора, оставяйки за себе си една прилична комисиона за менажирането на процеса (и средствата). В повечето случаи това са реални пари, проиграни без тяхното пълноценно знание и съзнателно поет риск, понеже решението да ги вложат в едни или други „високодоходни“, но рискови „инструменти“, е на управителите на пенсионните им фондове (често същите финансови алхимици). Да, самите спестяващи също носят част от отговорността за лакомията си и желанието да повярват в съществуването на философския камък. Цената на това повторение на урока по физика от началното училище ще е доста солена.

Фактът, че последиците от кризата са асиметрични в дългосрочен план, тепърва ще се превръща в стратегически проблем. Благата от финансовия балон са концентрирани около световните финансови центрове, но сметката за поразиите ще е разпръсната чрез каналите на глобализацията по целия свят. Опитът да се пробута тезата, че данъкоплатците в световен мащаб всъщност не са на загуба, а само изплащат ползваните на кредит облаги на икономическата експанзия, довела до балона, не са особено убедителни именно поради тази асиметрия. Независимо дали ни харесва или не, в момента всички сме в ролята на заложници. И ако не платим, ще е по-зле. Това не е особено комфортно усещане и надали ще доведе до масов ръст на симпатиите към съвременния капитализъм по принцип и неговата икона САЩ в частност.

Впрочем, за какъв капитализъм става изобщо дума? Експроприирането на богатство и преразпределянето му по някакви критерии за справедливост не е капитализъм. Това си е старият социализъм, само обърнат с главата надолу (както и самата финансова система в момента). Просто социализъм за богатите, по сполучливото определение на професор Рубини.

Ето как стигаме до може би най-сериозната потенциална поразия на кризата: дискредитацията на пазарната икономика като оптимален механизъм за постигане на икономически цели и балансиране на интереси. Почти двадесет години след разпадането на социализма спомените избледняват и току-виж на някого му хрумнало, че един централен планов комитет може и да не е толкова лоша идея. За да се избегне подобно люшване на махалото в обратна посока, ще са необходими доста интелектуална храброст, самокритичност, нестандартно мислене и здрав разум. Дали световните финансови „елити“ ги притежават, е все още открит въпрос.
още от автора
Андрей Иванов е магистър по икономика от варшавското Висше търговско училище и доктор по най-нова история от Института по икономически и политически изследвания в Москва. Дългогодишен сътрудник на „Култура‛, в момента работи в областта на икономикат


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”