На 3 ноември т. г. се навършват 20 години от създаването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, изиграл изключително важна роля за промените в България. А на 22 юли т.г. се навършиха 20 години и от публикуването в „Народна култура‛ (брой 38/1988) на статията на Желю Желев „Великото време на интелигенцията‛.

За много хора днес тогавашното време е непознато. Затова може би препрочитането на статията на д-р Желев би било полезно за тях.

Помнещите го обаче със сигурност ще си дадат сметка за смелостта на автора и редакцията, публикувала текста срещу „бюрокрацията‛, зад която отчетливо прозира тогавашният партийно-държавен апарат. Ще си спомнят и огромното количество съветски вестници и списания от горбачовата епоха, пълни с признания за икономическия крах, за огромните социални проблеми, с разкрития на пазени в тайна исторически факти. И няма да се учудят, както по-младите, че голяма част от аргументите в статията са през съветския „опит‛ – след толкова години живот в прегръдките на „големия брат‛ говоренето за неговите проблеми позволяваше езоповски да се назовават нещата у нас.

За младите статията сигурно ще прозвучи странно – може би архаично? - с езика и патоса си, свързани с начина на мислене и с погледа към света по социалистическо време.

Днес великото време на интелигенцията е забравено. Първо, защото великото време на промените отдавна отмина. Второ, защото интелигенцията вече като че ли я няма. Дори събирателното название „интелигенция‛ рядко се употребява. Самоосъзнаването на „интелигента‛ като член на някаква общност, съществувало в България почти цял век, не е на мода.

В „Култура‛ многократно се е писало за ролята на интелигенцията по време на прехода. Тя първа излезе на митингите. Тя бе основният разобличител на старото и пропагандатор на новото. Опита се да влезе и във властта – и опитът като цяло претърпя неуспех. Политиката иска политици, властта – държавници. Както след „великото време‛ трябваше да настъпи „редовото време‛, така след „времето на интелигенцията‛ трябваше да настъпи „времето на мутрите‛, „времето на политиците‛, „времето на популистите‛...

Но колкото и отдалечена да е във времето (едно твърде сгъстено време), статията на д-р Желев и днес може да ни изненада с актуалността си – сблъсъкът между мислещия човек и държавната машина продължава.

Дали пък не се задава следващото „Велико време на интелигенцията‛? Както и тогава, така и днес България живее със смътното усещане за надигащи се на хоризонта неизбежни промени. И дали мислещите хора – интелигенцията? – отново не трябва да проговорят?

К


Великото време на интелигенцията


Никак няма да бъде преувеличено, ако кажем, че през изтеклите три години главно съдържание на съветската ‛перестройка‛ представлява борбата на интелигенцията срещу бюрокрацията. И колкото и неравностойни да са силите на борещите се страни, за всеобщо учудване тази борба продължава с нарастваща интензивност, при което интелигенцията нанася мощни удари по бюрокрацията, като подкопава нейните морални, политически и идеологически устои. Дълбоко революционният характер на борбата роди нови теми и нови имена, за които до вчера никой не подозираше.

Разбира се, такава уникална ситуация в историята на духовната култура можа да възникне, защото част от самата бюрокрация – нейната най-умна и най-далновидна част – разбра, че съветското общество се нуждае от радикални промени във всички области на социалния живот. В условията на един бързо развиващ се свят неговото изоставане може да доведе до катастрофални последици, като задълбочаване на социалното недоволство, остри форми на отчуждение между поколенията, неконтролируемо избуяване на националните противоречия, междунационални вражди и пр. – и следователно преустройството трябваше да бъде прието като единствена възможност.

Но тъй като, от друга страна, да се реформира по толкова радикален начин едно общество като съветското са нужни демокрация, гласност, публично обсъждане на всички въпроси от неговата история и социален живот, и тъй като демокрацията не може да се декретира, просто да се разреши ‛отгоре‛, а трябва задължително да се мине нейната практическа школа, хората да се учат на демокрация по пътя на продължителна и открита политическа борба срещу силите на застоя и консерватизма, то трябваше да се потърси такава обществена сила, която да може успешно да разреши тази историческа задача. Такава сила се оказа интелигенцията. Така тя беше призована да излезе на историческата сцена на ‛перестройката. Реформаторското крило на партията, оглавявано от Михаил Горбачов, разбра, че ако иска да направи нещо сериозно, трябва здраво да се опре на интелигенцията, тъй като поради особеното съдържание на своя обществен труд тя представлява естествен съюзник на реформаторската политика. И практиката показа, че когато й се предостави достъпът до съвременните средства за масова информация, тя наистина е в състояние да направи чудеса – да превърне в жива реалност неща, които до вчера са изглеждали невероятни. Това – от една страна. От друга, сегашните съветски реформатори очевидно не желаят да повтарят грешката на Хрушчов. Главната политическа грешка на Хрушчов беше именно в това, че в своите търсения за десталинизация и обновление на съветското общество той не можа да види в интелигенцията своя естествен съюзник, той изобщо не подозираше нейните колосални възможности в тази област, а по-вярно е може би да се каже, че се плашеше от нея.

Наистина в началото на своя възход той използува услугите на интелигенцията, когато трябваше да разобличи култа към личността на Сталин, но щом си укрепи позициите, когато трайно се установи на власт, самият той започна да воюва срещу интелигенцията: да си спомним необоснованите критики срещу романа на Дудинцев ‛Само с хляб не се живее‛, осъждането на Нобеловата премия на Пастернак за романа ‛Дктор Живаго‛, който беше обявен едва ли не за контрареволюционно произведение, скандалите на художествената изложба на московските абстракционисти, колизията с Ернст Неизвестни, подкрепата за Лисенко, след като Президиумът на АН на СССР беше решил да му бъде отнето академическото звание за доказани фалшификации в науката, и пр.

Вероятно в полза на такъв страх от пробуждането на интелигенцията говори и фактът, че той беше превърнал главния конструктор на съветската космическа програма С. Корольов в мистична личност. За него и по средата на изречението се пише с главна буква (‛Главния‛), но никога не беше показван на народа заедно с успешно завърналите се космонавти.

Но каквито и да са били субективните мотиви на Хрушчов, тази грешка (елиминирането на интелигенцията като съюзник) се оказа фатална не само за неговото преустройство, но също така и за самия него.

Такава политическа грешка не може да бъде случайна. В известен смисъл тя е била закономерно следствие от неговата интелектуална ограниченост. Независимо от това, че Хрушчов е бил смел човек, мъжествен политик и в определени моменти си е залагал главата – особено в борбата с Берия, независимо че е бил много по-разкрепостен от своите съратници, поради което се осмелява да поведе епична борба срещу сталинизма, подобно на останалите членове на сталинското Политбюро, той също не бе свободен от недоверие и подозрителност спрямо интелигенцията. Той също не можеше да й се довери и да се опре на нея като на надежден съюзник, след което се оказа в абсурдната ситуация да води борба срещу бюрокрацията, опирайки се на самата бюрокрация... Резултатите от тази политика са добре известни и не се нуждаят от коментар...

Разбира се, говорейки за духовното съдържание на преустройството, или по-точно за преустройството в духовната област, което по необходимост трябва да предшествува реформите в икономическата и социалната сфера, ние нямаме право да бъдем да такава степен наивни, за да смятаме, че между интелигенцията и бюрокрацията съществува ‛китайска стена‛, че между тях няма връзка. Истината е, че в реалния социален живот те са до такава степен тясно свързани и се проникват като социални групи, че всъщност помежду им съществува постоянен процес на дифузия, както обикновено става в обществото между социални групи и класи. Само с наличието на подобен тип отношение можем да си обясним съществуването на такива категории като обюрократизирали се, превърнали се в чиновници интелектуалци, стремящи се заради властта и привилегиите към държавния и обществения апарат, както и на способни бюрократи, които бягат от апарата към един или друг вид интелектуална дейност из областта на науката и изкуството, за да могат да осъществят своите способности и дарования. За настоящия етап тези ‛прибежки‛ от едната към другата социална група са особено характерни.

Независимо от това обаче, между интелигенцията и бюрокрацията като цяло, като социални групи, съществува непримирима противоположност на интересите, откъдето произтича и необходимостта от борба помежду им.

Истинската интелигенция по силата на специфичния характер на основната си социална дейност – творческия труд – винаги се е стремяла и ще се стреми страстно към свобода, демокрация, публичност и откритост. И тези неща са й необходими не конюнктурно, не само във връзка със сегашното преустройство, а винаги и постоянно, и то именно поради специфичната същност на труда й. Известно е, че без свободна, с нищо неограничавана размяна на мнения, без свободно движение на идеи и хора, без свободен достъп до цялата информация, без гарантирана публичност на резултатите от научноизследователската и художествената дейност няма автентична интелигенция. Без тези неща може да има полуинтелигенция, псевдоинтелигенция, всякакви заместители на интелигенция (ерзацинтелигенция), но никога – автентична интелигенция, той като без тях интелигенцията не може да изпълни основната си социална роля и главното си обществено предназначение – да бъде духовен лидер на гражданското общество, като създава за него нови идеи и духовни ценности.

Бюрокрацията ненавижда тези условия, тъй като й са противопоказни, защото нейните ценности са противоположни на ценностите на интелигенцията и демократично устроеното гражданско общество. Вместо към равноправие на хората, този тип бюрокрация се стреми към строга йерархия, вместо свободно мислене – подчинение на авторитета, вместо творчество и творческо самоутвърждаване на индивида – изпълнение волята на началството, вместо пълна откритост и гласност – засекретяване на информацията, вместо доверие към човека – подозрителност, наричана бдителност.

Онова, което Маркс беше писал за пруската държавна бюрокрация в ‛Към критика на Хегеловата философия на правото‛, е валидно за съвременната ‛социалистическа‛ бюрокрация с тази само разлика, че ‛нашата‛ бюрокрация е неизмеримо по-силна, защото държи в ръцете си монопола на държавната собственост, практически – цялото национално богатство на страната, с което се разпорежда и което й позволява да корумпира не само държавата, но също така обществените организации и гражданското общество като цяло. Борбата срещу такава вездесъща и всемогъща сила е несравнено по-трудна – затова тази борба превръща интелигенцията в герой на преустройството, а самото преустройство – във велико време за интелигенцията.

Поради тази причина, колкото по-напред и далеч отива преустройството – толкова повече ще се задълбочават противоречията между интелигенцията и бюрокрацията. И това е неизбежно, защото, когато преустройството бъде доведено до неговия логически край, бюрокрацията като командуваща, монополно и безконтролно управляваща социална група трябва да изчезне. На нейно място трябва да останат служители, които не управляват, а квалифицирано, професионално, компетентно изпълняват техническите и технологичните операции по управлението, изразявайки волята на демократично избраните органи, които ще управляват. Очевидно, както и във всички други общества, административно-управленският труд ще бъде необходим, но той няма да напуска сферите на технологията на управлението и да се превръща в самоцел и самоценност, а чиновника да превръща в бюрократ.

В условията на преустройството за интелигенцията е много важно да осъзнае необходимия характер на противоположността на своите интереси с тези на остарялото действие или бездействие, за да не се бои от неизбежно възникващите закани и заплахи от страна на бюрокрацията, както и да не се придава по-голям драматизъм на съпротивата срещу интелигенцията. В контекста на тази борба за интелигенцията е също така важно да не забравя, че нейното единствено и най-надеждно оръжие са гласността, пълната публичност при обсъждането на всички социални проблеми точно така, както за бюрокрацията главно оръжие са тайната, засекретяването на цялата социална информация във всевъзможните й форми на държавна, служебна, професионална и пр. тайни.

Самоосъзнаването на интелигенцията като социална група е важно съща така и с оглед на бъдещето. То принадлежи на нея. Интелигенцията е единствената социална група, за която може определено да се каже, че ще нараства в количествено отношение и ще повишава социалната си значимост, защото без нея бъдещите етапи на научно-техническата революция са немислими. Бюрокрацията би могла само да присвоява интелектуалните постижения на интелигенцията и да се кичи с тях, да ги експлоатира с цел да придаде повече блясък и оправдание на своя паразитизъм, държейки интелигенцията в унизителното положение на слугиня, както е било през цялата епоха на сталинизма и постсталинизма чак до започването на съветската ‛перестройка‛.

Изплашено от това, което става в Съветския съюз, не е изключено остарялото мислене в отделни страни да се опита да нанесе превантивни удари на интелигенцията, за да я сплаши, деморализира, лиши от инициатива и по такъв начин да я направи неспособна да играе ролята на духовен лидер на преустройството. Не е изключено също, домогвайки се до тази цел, част от бюрокрацията да се опита сама да изиграе ролята на интелигенция. Но това са напразни усилия, които биха могли в най-добрия случай само да забавят процесите, без да могат да ги отменят. Борбата на интелигенцията срещу декретиращата бюрокрация – откритата борба на мнения в средствата за масова информация, чрез която бюрокрацията бива дискредитирана в политическо, нравствено и идеологическо отношение – е задължителен етап на преустройството, без който не могат да се създадат духовните предпоставки за радикални икономически реформи и основни промени в управленските структури, т.е. етап, без който просто няма преустройство.

Вестник Народна култура, бр. 38, 22 юли 1988 г.