Проф. Богумил Жевсиевицки-Кос идва в София
Кое минало, каква история и на коя памет?
Сравнителната история на паметта е предизвикателна област в съвременните хуманитарни и социални науки. ‛Сравнителна история на паметта“ е името на една може би уникална университетска катедра. Но също така е и професионалният и граждански етос на широка мрежа от изследователи на колективната и на историческата памет, обединени от създадения през 2002 година виртуален академичен семинар ‛Исторически памети оттук и от другаде – пресечни гледни точки“. Огромният архив, включително и визуален, е на сайта ‛Анамнезис“, сайт на катедрата, създадена и ръководена в канадския „Университет Лавал“ от професора по история и антропология Богумил Жевсиевицки-Кос. Самият той има рядък четиридесетгодишен опит в сравнителните изследвания на ‛поставторитарните“ общества. Преподавал е в социалистическа Полша и постсоциалистическа Румъния (където е и доктор хонорис кауза на Букурещкия университет), в постколониална Африка и в следреволюцонен Квебек, във Висшето училище за социални науки и Института за политически изследвания в Париж. За този опит, за новите изследвания на странно актуализиралата се в епохата на късната модерност тема за колективната памет ще става дума в София, по време на лекцията му ‛Колективната памет: съвременността на миналото в епохата на свръхмодерността“ (3 ноември в зала 1 на СУ ‛Св. Климент Охридски“ от 10 до 13 часа). Той идва по покана на Изследователския център по социални науки към Катедра „Социология“ и Института за критически социални изследвания.
Ще се обсъждат отношенията между паметта и историята, между мемориалното и историческото отношение към времето (първото е потребност не толкова от „обективно-научна история“, а „идентичност“, ако цитираме формулата на един от основните сътрудници на Богумил Кос във визуалния семинар - Мари-Клер Лавабр). Ще се дискутират логиките на комисиите от типа на южноафриканската ‛Истина и помирение“, т.е. дали критерият за ‛справедливост“ – за справедливо отношение към миналото и обезщетяване на всички онези, които са страдали – не ще накърни критерия за ‛истинно“. И дискусията има шанс да се състои, защото професор Богумил Жевсиевицки-Кос е специалист както по „колективна памет“, така и по „историческата памет“. За разлика от немалкото спонтанно възникнали изследователи на паметта, които са специалисти по ‛паметта“, но не и по историята, нещо повече, искат да правят история без историците – той е професионален историк. Като утвърден експерт по съвременна колониална и постколониална история на Централна Африка, той е автор в многотомната Кембриджска история на Африка, а също и член на Центъра за африкански изследвания в Париж. Историографските му и епистемологически интереси са породили критически анализи на марксистките историографски концепции и издания, като ‛Африканските историографии. Каква история за чия Африка“. Едновременно с това – за разлика от немалко историци, които пренебрегват богатствата на устните архиви и устната история и предпочитат „да правят история без социолозите“ – той е събрал и коментирал множество биографични разкази за миналото. Проектът му с конгоански историци „Спомени в Лубумбаши“ е свързан с колекцията „Мемоарите, познавателно място“, от която вече са публикувани 23 тома. С полски историци той е изследвал паметта за „юни 1956“, за „Солидарност“ и други локални „места на памет“. Богумил Жевсиевицки е специалист по градската популярна култура. Една от най-известните му книги е издадената от „Галимар“ „Мама Вати. Градската живопис в Конго“. Колекциите му - като тази с изображенията на Патрис Лумумба в популярното градско изкуство - са показвани в галерии на Ню Йорк, Париж и др.
Изданията на докладите от конференции, организирани от Богумил Кос, се превръщат в авторитетни източници за правене и разбиране на историята на паметта. Такъв е например сборникът „Опит и памет“ (електронното издание може да бъде четено на споменатия сайт „Анамнезис“), в който са събрани няколко десетки доклади от симпозиум в Букурещ през 2006 година, обединил рефлексии върху преживяването на посткомунистическото, постфашисткото и постколониалното минало. Такъв е и тематичният брой на „Тетрадки по африканска история“ от 2004 година, посветен на публичните употреби на паметта за миналото, на националното помирение и репарациите.
Тези съпоставителни изследвания на трите типа травматичен опит и памет – за комунизма, за нацизма и за колониализма - дават шанс да се видят различните лица на кризата на модерността, да се анализира кризата на просвещенския „Разум“, на републиканския модел за граждански права и други „кризи“ и утопии... Сравнителната история на паметта осветява по-добре и нашия собствен, локален опит1. Компаративизмът дава възможност да се осъществи и един от императивите на Богумил Кос – да се историзира паметта. Да се случи това, което се нарича „добра употреба на паметта“. Тя – според определението на Цветан Тодоров - е ‛механизъм, регулиращ нашата способност да се справяме с настоящето“, да стигнем до универсалното, без да се ограничим с уникалността на нашето страдание, на нашата локална травма. Тази ‛употреба“ Тодоров понякога нарича справедливост - разбирана като гражданска позиция, ‛между сакрализирането и банализирането на паметта“, израз на духа на ‛модерната политика“, обещаваща не „щастие“, а осигуряваща условия за свобода.
Но нека да цитираме самият професор Богумил Жевсиевицки-Кос: „Смятам, че социалните науки са навлезли във фазата на съвместното изследване, случващо се във виртуална лаборатория от мрежи, които се променят в зависимост от случая, събиращи в електронното пространство питания за „съвременното“, нашето настояще. Епистемологическият плурализъм, който застъпвам, не може да бъде осъществен от един изследовател, глобалното може да се улови единствено от срещата и съпоставянето на локалните гледни точки, а универсалното съществува като хоризонт на отделните очаквания. Ето в няколко думи пътят и осъществяването на тази мрежа“.
Изследванията й имат своето значимо място, защото, както казва нейният координатор, „колективните ни идентичности са конструкции, а не наследства“. В такива случаи той обича да цитира и думите на Рьоне Шар – „нашето наследство не е предшествано от никакво завещание“.
1. Как да се сравнява българският разказ за „Гулаг“ като травматично място на памет с разказите за други подобни места на паметта, или балканските разкази за етнически прочиствания с етническите прочиствания в Конго в началото на 90-те години, които Богумил Кос описва? Как сравнението да бъде просветляващо, да породи разбиране, а не да произведе фалшиви универсализми (или просто сума от отделни случаи, или пък черно-бели картини от рода на „колонизатори и колонизирани“, „номенклатура – тоталитарни маси“). Този въпрос ми се струва още по-наложителен, защото напоследък е моден един лесен паралелизъм между постколониалните и посткомунистическите изследвания – посткомунистическите, вместо да помогнат да се деконструират трансценденталните означаеми като „тоталитарната пропагандна всепроникваща държава“, вместо да деконструират пропагандните клишета на съветологията и представата за „комунизма и нацизма като братя близнаци“, просто ги укрепиха, само дето близнаците станаха тризнаци - с добавяне на „колониализма“.
Сравнителната история на паметта е предизвикателна област в съвременните хуманитарни и социални науки. ‛Сравнителна история на паметта“ е името на една може би уникална университетска катедра. Но също така е и професионалният и граждански етос на широка мрежа от изследователи на колективната и на историческата памет, обединени от създадения през 2002 година виртуален академичен семинар ‛Исторически памети оттук и от другаде – пресечни гледни точки“. Огромният архив, включително и визуален, е на сайта ‛Анамнезис“, сайт на катедрата, създадена и ръководена в канадския „Университет Лавал“ от професора по история и антропология Богумил Жевсиевицки-Кос. Самият той има рядък четиридесетгодишен опит в сравнителните изследвания на ‛поставторитарните“ общества. Преподавал е в социалистическа Полша и постсоциалистическа Румъния (където е и доктор хонорис кауза на Букурещкия университет), в постколониална Африка и в следреволюцонен Квебек, във Висшето училище за социални науки и Института за политически изследвания в Париж. За този опит, за новите изследвания на странно актуализиралата се в епохата на късната модерност тема за колективната памет ще става дума в София, по време на лекцията му ‛Колективната памет: съвременността на миналото в епохата на свръхмодерността“ (3 ноември в зала 1 на СУ ‛Св. Климент Охридски“ от 10 до 13 часа). Той идва по покана на Изследователския център по социални науки към Катедра „Социология“ и Института за критически социални изследвания.
Ще се обсъждат отношенията между паметта и историята, между мемориалното и историческото отношение към времето (първото е потребност не толкова от „обективно-научна история“, а „идентичност“, ако цитираме формулата на един от основните сътрудници на Богумил Кос във визуалния семинар - Мари-Клер Лавабр). Ще се дискутират логиките на комисиите от типа на южноафриканската ‛Истина и помирение“, т.е. дали критерият за ‛справедливост“ – за справедливо отношение към миналото и обезщетяване на всички онези, които са страдали – не ще накърни критерия за ‛истинно“. И дискусията има шанс да се състои, защото професор Богумил Жевсиевицки-Кос е специалист както по „колективна памет“, така и по „историческата памет“. За разлика от немалкото спонтанно възникнали изследователи на паметта, които са специалисти по ‛паметта“, но не и по историята, нещо повече, искат да правят история без историците – той е професионален историк. Като утвърден експерт по съвременна колониална и постколониална история на Централна Африка, той е автор в многотомната Кембриджска история на Африка, а също и член на Центъра за африкански изследвания в Париж. Историографските му и епистемологически интереси са породили критически анализи на марксистките историографски концепции и издания, като ‛Африканските историографии. Каква история за чия Африка“. Едновременно с това – за разлика от немалко историци, които пренебрегват богатствата на устните архиви и устната история и предпочитат „да правят история без социолозите“ – той е събрал и коментирал множество биографични разкази за миналото. Проектът му с конгоански историци „Спомени в Лубумбаши“ е свързан с колекцията „Мемоарите, познавателно място“, от която вече са публикувани 23 тома. С полски историци той е изследвал паметта за „юни 1956“, за „Солидарност“ и други локални „места на памет“. Богумил Жевсиевицки е специалист по градската популярна култура. Една от най-известните му книги е издадената от „Галимар“ „Мама Вати. Градската живопис в Конго“. Колекциите му - като тази с изображенията на Патрис Лумумба в популярното градско изкуство - са показвани в галерии на Ню Йорк, Париж и др.
Изданията на докладите от конференции, организирани от Богумил Кос, се превръщат в авторитетни източници за правене и разбиране на историята на паметта. Такъв е например сборникът „Опит и памет“ (електронното издание може да бъде четено на споменатия сайт „Анамнезис“), в който са събрани няколко десетки доклади от симпозиум в Букурещ през 2006 година, обединил рефлексии върху преживяването на посткомунистическото, постфашисткото и постколониалното минало. Такъв е и тематичният брой на „Тетрадки по африканска история“ от 2004 година, посветен на публичните употреби на паметта за миналото, на националното помирение и репарациите.
Тези съпоставителни изследвания на трите типа травматичен опит и памет – за комунизма, за нацизма и за колониализма - дават шанс да се видят различните лица на кризата на модерността, да се анализира кризата на просвещенския „Разум“, на републиканския модел за граждански права и други „кризи“ и утопии... Сравнителната история на паметта осветява по-добре и нашия собствен, локален опит1. Компаративизмът дава възможност да се осъществи и един от императивите на Богумил Кос – да се историзира паметта. Да се случи това, което се нарича „добра употреба на паметта“. Тя – според определението на Цветан Тодоров - е ‛механизъм, регулиращ нашата способност да се справяме с настоящето“, да стигнем до универсалното, без да се ограничим с уникалността на нашето страдание, на нашата локална травма. Тази ‛употреба“ Тодоров понякога нарича справедливост - разбирана като гражданска позиция, ‛между сакрализирането и банализирането на паметта“, израз на духа на ‛модерната политика“, обещаваща не „щастие“, а осигуряваща условия за свобода.
Но нека да цитираме самият професор Богумил Жевсиевицки-Кос: „Смятам, че социалните науки са навлезли във фазата на съвместното изследване, случващо се във виртуална лаборатория от мрежи, които се променят в зависимост от случая, събиращи в електронното пространство питания за „съвременното“, нашето настояще. Епистемологическият плурализъм, който застъпвам, не може да бъде осъществен от един изследовател, глобалното може да се улови единствено от срещата и съпоставянето на локалните гледни точки, а универсалното съществува като хоризонт на отделните очаквания. Ето в няколко думи пътят и осъществяването на тази мрежа“.
Изследванията й имат своето значимо място, защото, както казва нейният координатор, „колективните ни идентичности са конструкции, а не наследства“. В такива случаи той обича да цитира и думите на Рьоне Шар – „нашето наследство не е предшествано от никакво завещание“.
1. Как да се сравнява българският разказ за „Гулаг“ като травматично място на памет с разказите за други подобни места на паметта, или балканските разкази за етнически прочиствания с етническите прочиствания в Конго в началото на 90-те години, които Богумил Кос описва? Как сравнението да бъде просветляващо, да породи разбиране, а не да произведе фалшиви универсализми (или просто сума от отделни случаи, или пък черно-бели картини от рода на „колонизатори и колонизирани“, „номенклатура – тоталитарни маси“). Този въпрос ми се струва още по-наложителен, защото напоследък е моден един лесен паралелизъм между постколониалните и посткомунистическите изследвания – посткомунистическите, вместо да помогнат да се деконструират трансценденталните означаеми като „тоталитарната пропагандна всепроникваща държава“, вместо да деконструират пропагандните клишета на съветологията и представата за „комунизма и нацизма като братя близнаци“, просто ги укрепиха, само дето близнаците станаха тризнаци - с добавяне на „колониализма“.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
