Случаят Кобленц
Изложбата „Съвременната художествена сцена на България“ в Музея Лудвиг в Кобленц, Германия (6.09 – 2.11.2008), спокойно може да мине в графата „представителни“, без да предизвика особени реакции. Процесът й на случване обаче изяви разлики в мисленето и манталитета, за които си струва да се поговори.
Историята накратко е следната. Д-р Беате Райфеншайд – директор на музея, пристига в България с намерението да курира изложба на новото българско изкуство. В нея трябва да има ретроспективна част, в която да се покажат закупените от колекционера Лудвиг произведения на български художници в началото на 80-те години на ХХ век, като картината се продължи с развитието на това изкуство до наши дни.
Основен партньор в проекта на д-р Беате Райфеншайд е Съюзът на българските художници. При първото си посещение тя се среща и с някои други специалисти, препоръчани й предварително. Кураторката демонстрира желанието си да проучи колкото се може повече автори и да представи в изложбата максимално широка панорама на българското изкуство днес.
Този подход обаче изисква много добро познаване на местната сцена и ясна концепция при избора на едни или други автори и работи. За съжаление, кураторката на изложбата не отдели достатъчно време или не избра верния подход, за да си състави мнение за случилото се в България през последните 25 години. Затова списъкът й с художници се променяше в зависимост от различните предложения, които получаваше. В него с лекота се появяваха или изчезваха имена, а до избор на конкретни работи така и не се стигна. За всички запознати стана ясно, че тя не може да изработи свой собствен критерий и й е трудно да се ориентира в пейзажа.
Резултатът от това отношение е видим в изложбата. На първия етаж е компактната по своя характер сбирка на Петер Лудвиг, която съдържа представителни работи за българското изкуство от 80-те години на ХХ век. Тази част стои убедително, защото показва смислена селекция с характер и ясно основание за избора.
Оттук нататък започват проблемите. По стълбите към горните два етажа са наредени снимки на живеещата в Германия българска фотографка Пепа Христова. Документалните фотографии представят странни образи и места от България, които са трудно разпознаваеми дори за българите, но носят „печелившия“ привкус на екзотиката. Подредени така обаче, около стълбището, което се явява своеобразна свързваща ос на експозицията, те се превръщат в подчертан поглед към страната. Моментът с „националното“ не може да бъде пренебрегнат в цялата акция, тъй като изложбата е част от официалните дни на българската култура в Кобленц и беше оглавена от вицепрезидента Ангел Марин. Откриването беше „посолено“ с баници, салфетки в българския трикольор, момичета в странни национални носии и кът за изработка на мартеници. Дори да си затворим очите за тази печална, но като че ли неизбежна на официозните мероприятия декорация, не можем да пренебрегнем факта, че стените в изложбата са боядисани в цветовете на българския трикольор. Колкото и да се опитвам да възприема идеята като авангардна, все пак смятам, че е проява на лош вкус. Изкушавам се да цитирам и текста на д-р Беате Райфеншайд, където тя споделя впечатленията си от „невероятните пейзажи, изпълнени с безбрежност и първична мощ, както и на поезията на малките селца, където зад оградите на къщите ми се е случвало да зърна за миг дори как се коли агне.“ Убедена съм, че навсякъде човек вижда това, което иска да види. В случая погледът явно е насочен към екзотиката, облечена в народна носия. Сигурно бих го приела, ако именно този поглед беше изведен като принцип на изложбата, а не беше замаскиран зад претенцията за панорама на съвременното изкуство.
Горните два етажа, които всъщност представят кураторската работа по проекта, могат да се опишат като странна и неясна смесица от стилове, периоди, жанрове и техники. Опитвам се да открия някакъв критерий при подбора или подреждането, но не успявам. Експозицията не убеждава по никакъв начин защо са включени точно тези художници и работи, а не други. Пропуснати са две очевидни и ефектни възможности – или изложбата да се построи така, че да е видима връзката между колекцията на Лудвиг и това, което се случва в българското изкуство след края на 80-те години, или да се подчертае разликата.
Тук нямам възможност да коментирам отделните автори. Освен някои от традиционно представяните, в изложбата са попаднали и интересни млади художници, като Светозара Александрова, Виолета Танова, Иван Костолов, Викенти Комитски, Василена Ганковска. Отсъстват имена, които са представителни за днешното средно поколение в българското изкуство. Те се отказаха да участват поради една проста причина – липса на комуникация с кураторката, отказ от нейна страна да изясни логиката на съставяне на изложбата, демонстрация на отношение, което не зачита индивидуалностите, а се отнася към българската художествена сцена като към маса с неясна форма и размери.
Тази ситуация създаде напрежение по време на съставянето на изложбата. То на практика дойде от невъзможността на кураторката да се справи със задачата, която сама си беше поставила. Оттук нататък от българска страна се оформиха два различни типа реакции. Единият беше представен от категоричния отказ да се работи по този начин. Другият – от желанието на всяка цена да се спаси един проект, свързан с български художници.
Първият тип ми е ясен, още повече, познавайки нормалните процеси при подобни взаимоотношения. Отсъствието на диалог между куратор и художник е абсолютно недопустимо, особено при такова сложно задание, което иска да обвърже изключително разнопосочни автори. Повече съмнения изпитвам спрямо втория тип поведение. Трудно ми е да си отговоря на въпроса защо СБХ хвърли толкова сили и енергия, за да обслужи една кураторка и на практика да й реализира изложбата. А изложбата дори не е обявена като съвместен проект и в карето на каталога присъства само името на д-р Беате Райфеншайд като куратор. Разбирам желанието „да не се изложим“, но тогава трябваше да се поставят някои условия предварително, да се поиска съставянето на екип, в който е ясно кой какви права и задължения има. Тогава позициите щяха да са съвсем открити, а и въпросителните около включените в изложбата автори щяха да отпаднат.
Реших да напиша този материал заради неприятния спомен, който цялото това преживяване ми остави. От отношението отвън, но и от нашите собствени реакции. За съжаление, все още ни липсва достатъчно самочувствие и увереност, а това пречи на адекватното професионално поведение. Член съм на СБХ и затова очаквам той да се превърне наистина в професионална творческа организация, а не да се изживява в ролята на „спасител“. Когато става дума за подобен тип официални изложби на българското изкуство, крайно време е да се води диалог между различните институции, които го представляват. Тогава и изложбените резултати ще са по-добри и обективни, и самоуважението ни ще нарасне.
Историята накратко е следната. Д-р Беате Райфеншайд – директор на музея, пристига в България с намерението да курира изложба на новото българско изкуство. В нея трябва да има ретроспективна част, в която да се покажат закупените от колекционера Лудвиг произведения на български художници в началото на 80-те години на ХХ век, като картината се продължи с развитието на това изкуство до наши дни.
Основен партньор в проекта на д-р Беате Райфеншайд е Съюзът на българските художници. При първото си посещение тя се среща и с някои други специалисти, препоръчани й предварително. Кураторката демонстрира желанието си да проучи колкото се може повече автори и да представи в изложбата максимално широка панорама на българското изкуство днес.
Този подход обаче изисква много добро познаване на местната сцена и ясна концепция при избора на едни или други автори и работи. За съжаление, кураторката на изложбата не отдели достатъчно време или не избра верния подход, за да си състави мнение за случилото се в България през последните 25 години. Затова списъкът й с художници се променяше в зависимост от различните предложения, които получаваше. В него с лекота се появяваха или изчезваха имена, а до избор на конкретни работи така и не се стигна. За всички запознати стана ясно, че тя не може да изработи свой собствен критерий и й е трудно да се ориентира в пейзажа.
Резултатът от това отношение е видим в изложбата. На първия етаж е компактната по своя характер сбирка на Петер Лудвиг, която съдържа представителни работи за българското изкуство от 80-те години на ХХ век. Тази част стои убедително, защото показва смислена селекция с характер и ясно основание за избора.
Оттук нататък започват проблемите. По стълбите към горните два етажа са наредени снимки на живеещата в Германия българска фотографка Пепа Христова. Документалните фотографии представят странни образи и места от България, които са трудно разпознаваеми дори за българите, но носят „печелившия“ привкус на екзотиката. Подредени така обаче, около стълбището, което се явява своеобразна свързваща ос на експозицията, те се превръщат в подчертан поглед към страната. Моментът с „националното“ не може да бъде пренебрегнат в цялата акция, тъй като изложбата е част от официалните дни на българската култура в Кобленц и беше оглавена от вицепрезидента Ангел Марин. Откриването беше „посолено“ с баници, салфетки в българския трикольор, момичета в странни национални носии и кът за изработка на мартеници. Дори да си затворим очите за тази печална, но като че ли неизбежна на официозните мероприятия декорация, не можем да пренебрегнем факта, че стените в изложбата са боядисани в цветовете на българския трикольор. Колкото и да се опитвам да възприема идеята като авангардна, все пак смятам, че е проява на лош вкус. Изкушавам се да цитирам и текста на д-р Беате Райфеншайд, където тя споделя впечатленията си от „невероятните пейзажи, изпълнени с безбрежност и първична мощ, както и на поезията на малките селца, където зад оградите на къщите ми се е случвало да зърна за миг дори как се коли агне.“ Убедена съм, че навсякъде човек вижда това, което иска да види. В случая погледът явно е насочен към екзотиката, облечена в народна носия. Сигурно бих го приела, ако именно този поглед беше изведен като принцип на изложбата, а не беше замаскиран зад претенцията за панорама на съвременното изкуство.
Горните два етажа, които всъщност представят кураторската работа по проекта, могат да се опишат като странна и неясна смесица от стилове, периоди, жанрове и техники. Опитвам се да открия някакъв критерий при подбора или подреждането, но не успявам. Експозицията не убеждава по никакъв начин защо са включени точно тези художници и работи, а не други. Пропуснати са две очевидни и ефектни възможности – или изложбата да се построи така, че да е видима връзката между колекцията на Лудвиг и това, което се случва в българското изкуство след края на 80-те години, или да се подчертае разликата.
Тук нямам възможност да коментирам отделните автори. Освен някои от традиционно представяните, в изложбата са попаднали и интересни млади художници, като Светозара Александрова, Виолета Танова, Иван Костолов, Викенти Комитски, Василена Ганковска. Отсъстват имена, които са представителни за днешното средно поколение в българското изкуство. Те се отказаха да участват поради една проста причина – липса на комуникация с кураторката, отказ от нейна страна да изясни логиката на съставяне на изложбата, демонстрация на отношение, което не зачита индивидуалностите, а се отнася към българската художествена сцена като към маса с неясна форма и размери.
Тази ситуация създаде напрежение по време на съставянето на изложбата. То на практика дойде от невъзможността на кураторката да се справи със задачата, която сама си беше поставила. Оттук нататък от българска страна се оформиха два различни типа реакции. Единият беше представен от категоричния отказ да се работи по този начин. Другият – от желанието на всяка цена да се спаси един проект, свързан с български художници.
Първият тип ми е ясен, още повече, познавайки нормалните процеси при подобни взаимоотношения. Отсъствието на диалог между куратор и художник е абсолютно недопустимо, особено при такова сложно задание, което иска да обвърже изключително разнопосочни автори. Повече съмнения изпитвам спрямо втория тип поведение. Трудно ми е да си отговоря на въпроса защо СБХ хвърли толкова сили и енергия, за да обслужи една кураторка и на практика да й реализира изложбата. А изложбата дори не е обявена като съвместен проект и в карето на каталога присъства само името на д-р Беате Райфеншайд като куратор. Разбирам желанието „да не се изложим“, но тогава трябваше да се поставят някои условия предварително, да се поиска съставянето на екип, в който е ясно кой какви права и задължения има. Тогава позициите щяха да са съвсем открити, а и въпросителните около включените в изложбата автори щяха да отпаднат.
Реших да напиша този материал заради неприятния спомен, който цялото това преживяване ми остави. От отношението отвън, но и от нашите собствени реакции. За съжаление, все още ни липсва достатъчно самочувствие и увереност, а това пречи на адекватното професионално поведение. Член съм на СБХ и затова очаквам той да се превърне наистина в професионална творческа организация, а не да се изживява в ролята на „спасител“. Когато става дума за подобен тип официални изложби на българското изкуство, крайно време е да се води диалог между различните институции, които го представляват. Тогава и изложбените резултати ще са по-добри и обективни, и самоуважението ни ще нарасне.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
