Непрофесионална реплика
По повод Избрано от Найден Петков от Елисавета Мусакова.
Радостен е фактът, че изложбата по случай 90-годишнината от рождението на Найден Петков (1918-1989) в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 през септември намери отзвук и в престижния (и единствен) седмичник за култура в статия от доказалия своя професионализъм изкуствовед Елисавета Мусакова. Въпреки негативното й отношение към някои от качествата на изложбата и обвиненията в непрофесионализъм, като човек от екипа, работил по изложбата, аз искам да й благодаря за отправената критика и да се съглася с една част, но с известни уговорки, а на друга да възразя. Както и да звучи тонът на написаното по-долу, надявам се то да бъде възприемано само и единствено на фона на колегиалното ми уважение и лична симпатия към Елисавета Мусакова.
Пропита с отрицателна критичност, първата половина на статията, отнасяща се до организацията на изложбата, започва с една неистина – за юбилейна изложба на Найден Петков в галерия „Райко Алексиев“ през 2006 година. Такава не е имало – няма как, имайки предвид годините на раждане и смърт. Единствената изложба през 2006 беше в галерия „София Прес“, представяща около 20 непоказвани творби върху хартия. Поводът е откриването на галерията, а произведенията бяха любезно предоставени от семейството на художника и рамкирани от СБХ. Наблягам на тази неточност в статията на г-жа Мусакова като защитна реакция срещу обвиненията й за непрофесионализъм. Мога да поставя под съмнение всяка критичност от човек, непроявяващ такава към себе си.
Не мога да възразя на забележката за липса на датировка върху табелите на картините от изложбата – пропускът е мой. Грешка в текста от каталога също има и допускам, че тук Елисавета Мусакова е проявила снизходителност, пропускайки да отбележи още няколко... Но ще отговоря на друг неин упрек към автора на текста в албума Румяна Константинова за непълнота в биографията на Найден Петков, че всъщност това са само биографични данни и нямат претенцията да са изчерпателна негова биография, каквато е немислима в малкия обем на изданието.
На забележката, че в изложбата не става ясно кой е нейният уредник, ще кажа, че отговорността и работата по нея беше разпределена между няколко човека от Съюза на художниците. Относно критиките за безидейност в селекцията и за липса на обусловен нов прочит, предложен на публиката, бих казал, че прочитът си остава приоритет на самата публика, а идеята за изложбата е много ясна и простичка: отново (след 10 години) да се покаже една значителна част от творчеството на Найден Петков, без претенции за пълна изчерпателност, дори и тя да е възможна в някакви условия, но със съзнанието, че показваме едни от емблематичните му творби във връзка с неговата 90-годишнина. Конкретната селекция на творбите се обуславяше от възможността точно тези творби да бъдат събрани. Излишно е да обяснявам с колко трудности е свързано в днешно време това, предвид пръснатите в галерии из цялата страна картини на Найден Петков (някои в постоянни експозиции) и финансовите възможности на една институция (СБХ), окачествена като недъгава от авторката, също неин член.
Много по-тревожно от изброените от Елисавета Мусакова негативни факти в изложбата беше изключително лошото състояние на голяма част от творбите, проблем на почти всички галерии в страната (не изключвам СБХ, ако говорим въобще за картинния фонд). Изключение правят Фонд „13 века България“, колекциите на Светлин Русев, СГХГ и колекцията на МВнР. Тъжна е финансовата невъзможност (може би и нежелание, защото част от тези „ведомства“ имат щатни реставратори) някои от картините да бъдат професионално реставрирани и рамкирани, а още по-смущаваща е констатацията ми, че някои от собствениците на тези картини, изглежда, никога не са ги почиствали, дори и когато имаха добрата воля да ни ги дадат за изложбата.
Категорично ще възразя на забележките към начина на аранжиране на изложбата, окачествен като безпринципен. Вярно, че в него няма абсолютна хронология, а цялостното подреждане беше на смесен принцип, но имаше акценти с хронологична обособеност – например най-ранните творби и т.н. Пълно хронологично подреждане не беше възможно с оглед на наличните картини и пространство – в даден момент едни до други застават творби, визуално несъвместими помежду си. В такъв случай всяка подредба - жанрова или тематична, каквито в изложбата все пак имаше, се явява и като формална, т.е. на принципа на съвместимостта – търсене на живописна хармония или в по-редки случаи, на контраст. В цялата сложна комбинаторика ясно се отделяха групи от портретния жанр, пейзажите с различна стилистика също образуваха своите „съжителства“, а част от представените „екзотични“ работи – резултат от пътуванията на Найден в Индия, Тунис, Китай и др., също имаха „свое“ място в изложбата. Във формалния център бяха извадени силни емблематични творби от различни периоди, като голямоформатните платна „държаха“ ритъма на цялостната визия на една или друга стена. Дистанциите между картините - толкова важни в общата звучност - също бяха прецизно отмерени. Отделни картини като „Момиче от Мадрас“ и портретите на майката на художника бяха поставени като самостоятелни акценти заради съдържащата се в тях относителна различност и самодостатъчност.
Може би има разлика в начините, по които един критик и един художник биха аранжирали дадена изложба, но в защита на художника, подредил тази на Найден Петков (благодаря му и умишлено няма да споменавам името му!), ще кажа, че едно от достойнствата на тази изложба беше аранжировката. А че вероятно тя би могла да бъде и друга – това е безспорно. Може би експозицията страда от „документална празнота“, но не сме имали амбиция да я запълваме, тъй като, слава богу, и името, и творчеството на Найден Петков не са в забвение. Филмите, които успяхме да запишем от БНТ, бяха много ценен момент - не толкова като документ, а повече като емоция. А що се отнася до звуковото несъвършенство на филмите, да не забравяме, че са създадени преди повече от 20 години.
За мен тази изложба беше събитие и най-вече емоционално преживяване. Надявам се - и за още много хора да е било така. Отбелязвам, че посещаемостта беше значителна! Ако Елисавета Мусакова не е открила нищо ново за художника Найден Петков, то аз преоткрих много неща за него именно сега, а сигурно голяма част от родените след 1980 година сега разбраха кой е той. На откриването казах, че всички добри качества на тази изложба са заслуга най-вече на нейния автор, а за всички несъвършенства вината е в организаторите. Никога не съм мислил, че сме постигнали нещо изключително. Опитахме се да направим това, което е необходимо, а винаги трябва и още малко... Така че благодаря на Елисавета Мусакова за „интелектуалното роптание“, приемам критиките и, възразявайки им, се надявам да не ми се сърди. А за чудесните й думи във втората част от статията за художника Найден Петков и за чувствения й поглед върху неговата живопис мога да я поздравя, спестявайки й въпроса за „новия прочит“.
23.10.2008
Радостен е фактът, че изложбата по случай 90-годишнината от рождението на Найден Петков (1918-1989) в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 през септември намери отзвук и в престижния (и единствен) седмичник за култура в статия от доказалия своя професионализъм изкуствовед Елисавета Мусакова. Въпреки негативното й отношение към някои от качествата на изложбата и обвиненията в непрофесионализъм, като човек от екипа, работил по изложбата, аз искам да й благодаря за отправената критика и да се съглася с една част, но с известни уговорки, а на друга да възразя. Както и да звучи тонът на написаното по-долу, надявам се то да бъде възприемано само и единствено на фона на колегиалното ми уважение и лична симпатия към Елисавета Мусакова.
Пропита с отрицателна критичност, първата половина на статията, отнасяща се до организацията на изложбата, започва с една неистина – за юбилейна изложба на Найден Петков в галерия „Райко Алексиев“ през 2006 година. Такава не е имало – няма как, имайки предвид годините на раждане и смърт. Единствената изложба през 2006 беше в галерия „София Прес“, представяща около 20 непоказвани творби върху хартия. Поводът е откриването на галерията, а произведенията бяха любезно предоставени от семейството на художника и рамкирани от СБХ. Наблягам на тази неточност в статията на г-жа Мусакова като защитна реакция срещу обвиненията й за непрофесионализъм. Мога да поставя под съмнение всяка критичност от човек, непроявяващ такава към себе си.
Не мога да възразя на забележката за липса на датировка върху табелите на картините от изложбата – пропускът е мой. Грешка в текста от каталога също има и допускам, че тук Елисавета Мусакова е проявила снизходителност, пропускайки да отбележи още няколко... Но ще отговоря на друг неин упрек към автора на текста в албума Румяна Константинова за непълнота в биографията на Найден Петков, че всъщност това са само биографични данни и нямат претенцията да са изчерпателна негова биография, каквато е немислима в малкия обем на изданието.
На забележката, че в изложбата не става ясно кой е нейният уредник, ще кажа, че отговорността и работата по нея беше разпределена между няколко човека от Съюза на художниците. Относно критиките за безидейност в селекцията и за липса на обусловен нов прочит, предложен на публиката, бих казал, че прочитът си остава приоритет на самата публика, а идеята за изложбата е много ясна и простичка: отново (след 10 години) да се покаже една значителна част от творчеството на Найден Петков, без претенции за пълна изчерпателност, дори и тя да е възможна в някакви условия, но със съзнанието, че показваме едни от емблематичните му творби във връзка с неговата 90-годишнина. Конкретната селекция на творбите се обуславяше от възможността точно тези творби да бъдат събрани. Излишно е да обяснявам с колко трудности е свързано в днешно време това, предвид пръснатите в галерии из цялата страна картини на Найден Петков (някои в постоянни експозиции) и финансовите възможности на една институция (СБХ), окачествена като недъгава от авторката, също неин член.
Много по-тревожно от изброените от Елисавета Мусакова негативни факти в изложбата беше изключително лошото състояние на голяма част от творбите, проблем на почти всички галерии в страната (не изключвам СБХ, ако говорим въобще за картинния фонд). Изключение правят Фонд „13 века България“, колекциите на Светлин Русев, СГХГ и колекцията на МВнР. Тъжна е финансовата невъзможност (може би и нежелание, защото част от тези „ведомства“ имат щатни реставратори) някои от картините да бъдат професионално реставрирани и рамкирани, а още по-смущаваща е констатацията ми, че някои от собствениците на тези картини, изглежда, никога не са ги почиствали, дори и когато имаха добрата воля да ни ги дадат за изложбата.
Категорично ще възразя на забележките към начина на аранжиране на изложбата, окачествен като безпринципен. Вярно, че в него няма абсолютна хронология, а цялостното подреждане беше на смесен принцип, но имаше акценти с хронологична обособеност – например най-ранните творби и т.н. Пълно хронологично подреждане не беше възможно с оглед на наличните картини и пространство – в даден момент едни до други застават творби, визуално несъвместими помежду си. В такъв случай всяка подредба - жанрова или тематична, каквито в изложбата все пак имаше, се явява и като формална, т.е. на принципа на съвместимостта – търсене на живописна хармония или в по-редки случаи, на контраст. В цялата сложна комбинаторика ясно се отделяха групи от портретния жанр, пейзажите с различна стилистика също образуваха своите „съжителства“, а част от представените „екзотични“ работи – резултат от пътуванията на Найден в Индия, Тунис, Китай и др., също имаха „свое“ място в изложбата. Във формалния център бяха извадени силни емблематични творби от различни периоди, като голямоформатните платна „държаха“ ритъма на цялостната визия на една или друга стена. Дистанциите между картините - толкова важни в общата звучност - също бяха прецизно отмерени. Отделни картини като „Момиче от Мадрас“ и портретите на майката на художника бяха поставени като самостоятелни акценти заради съдържащата се в тях относителна различност и самодостатъчност.
Може би има разлика в начините, по които един критик и един художник биха аранжирали дадена изложба, но в защита на художника, подредил тази на Найден Петков (благодаря му и умишлено няма да споменавам името му!), ще кажа, че едно от достойнствата на тази изложба беше аранжировката. А че вероятно тя би могла да бъде и друга – това е безспорно. Може би експозицията страда от „документална празнота“, но не сме имали амбиция да я запълваме, тъй като, слава богу, и името, и творчеството на Найден Петков не са в забвение. Филмите, които успяхме да запишем от БНТ, бяха много ценен момент - не толкова като документ, а повече като емоция. А що се отнася до звуковото несъвършенство на филмите, да не забравяме, че са създадени преди повече от 20 години.
За мен тази изложба беше събитие и най-вече емоционално преживяване. Надявам се - и за още много хора да е било така. Отбелязвам, че посещаемостта беше значителна! Ако Елисавета Мусакова не е открила нищо ново за художника Найден Петков, то аз преоткрих много неща за него именно сега, а сигурно голяма част от родените след 1980 година сега разбраха кой е той. На откриването казах, че всички добри качества на тази изложба са заслуга най-вече на нейния автор, а за всички несъвършенства вината е в организаторите. Никога не съм мислил, че сме постигнали нещо изключително. Опитахме се да направим това, което е необходимо, а винаги трябва и още малко... Така че благодаря на Елисавета Мусакова за „интелектуалното роптание“, приемам критиките и, възразявайки им, се надявам да не ми се сърди. А за чудесните й думи във втората част от статията за художника Найден Петков и за чувствения й поглед върху неговата живопис мога да я поздравя, спестявайки й въпроса за „новия прочит“.
23.10.2008
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
