Български  |  English

Романтика на избора

На 15 септември не живи бомби, а банките в Америка изгърмяха. Уолстрийт се срина. Алчността беше подяла основите на финансовата система. Видимата алчност беше заместила „невидимата ръка“ на свободния пазар. Гуруто на капитала, бившият председател на Федералния резерв на САЩ Алън Грийнспан, се изповяда публично - призна си, че цял живот се е лъгал, вярвайки, че тази самоконтролираща се ръка не може да се обърне срещу обществото и да му посегне.

Така нареченият „рационален егоизъм“ се оказа химера - вярата, че е възможна саморегулираща се икономическа система, в която човекът допринася за увеличаване на общото благо, като непосредствено и последователно служи на себе си. Звучи красиво и справедливо, и доскоро действително. Имаше такъв свят, в който стихийните ресурси на алчността се представяха за рационална икономическа сила. След 15 септември вече няма. Държавата в Америка се намеси по невъобразим досега начин в усилието си да спре разрухата.

Парадоксален е произходът на тази химера. Като млад, Алън Грийнспан е бил заразен с микроба на „рационалния егоизъм“ от руската емигрантка, нарекла се с името Айн Ранд. Тя експортира от Русия понятието „рационален егоизъм“, изковано от социалиста-утопист Чернишевски, и с него подменя ‛невидимата ръка“ на Адам Смит. С въпросното понятие Достоевски се гаври в „Записки от подземието“ като напълно нелепо по отношение на идеята за съвършен и справедлив човешки свят.

Либерализацията на пазара се разглежда като либерализация на алчността. Предразсъдъците са изметени от полето на чистите икономически интереси, които във възникването си са егоистични, а в ефекта си - филантропични. Алчността уголемява общото благо, като множи частните блага. Добре е да си алчен. Алчният допринася, а не отнема. Робувай на себе си, за да служиш на другите. Егоизмът е обществено полезно състояние на духа в условията на свободния пазар.

Оказа се обаче, че невидимата ръка на пазара и видимата ръка на алчността не е една и съща ръка, нито двете са ръце на едно и също тяло. Тези ръце се движат от различни нервни системи.

На 15 септември, месец и половина преди изборите, Америка погледна в пропаст и се събуди. Този ден ефективно делегитимира базисни консервативни интуиции, споделяни от финансовите елити на Републиканската партия, част от които заклети фенове на графоманското наследство от дидактични романи на себичната кокетка и алхимичка Айн Ранд. На този ден в очите на избирателя Голямата Стара Партия стана партията на безогледната алчност, която изяде пенсиите на хората тъкмо преди изборите. Тази партия трябваше да предприеме нещо, същински противно на идеологията й, да измени на принципа си, да се самопрезре, като подеме кампания по одържавяване на финансовите институции. „Големият брат“ надникна в светая светих на алчността и се потресе.

Когато съдбата иронизира, тя иронизира до край и до крак. Другото голямо лице, което излезе от играта със смачкан фасон, беше Карл Роув, социалният инженер на управляващо мнозинство в Америка - мнозинството на страха и лумпен-евангелизма, два пъти издигнало за президент най-голямото политическо недоразумение, наречено Джордж Буш.

В Америка вече осем години управлява страхът от терористичните превъплъщения на сатаната и вярата, че Армагедон ще се разрази в рамките на текущия мандат на Буш. Става дума за управление, почиващо на мандат, получен от едно ирационално мнозинство, мобилизирано от фобии към чужденци, араби, мюсюлмани, чернокожи, абортиращи жени, содомитстващи мъже - и какви ли не още друговерци и изобщо взривоопасни други.

Това обяснява защо Буш рецидивира в политиката с втория си мандат – мнозинството, което повторно го избра, беше бронирано с вяра в това, че страшният съд е в ход, че е дошло време да ловим дявола, дето шета престорен и предрешен сред простичките безвредни хора. Това обяснява и поредните творения на социалния инженер Карл Роув - рамковите образи, в които въпросното мнозинството трябваше да се разпознае и да се сплоти наново. Става дума за Джо Водопроводчика – монументално едномерен, средностатистически набит и тъповат. Но най-вече става дума за вицето Сара Пейлин - кръшна лумпен-кокотка, празноглава лудетина, дето чука с оченце наляво и надясно, шумна, нахална и безпардонна. С появата си на сцената, създанието Пейлин моментално пощуря и се въоръжи до зъби с наглост. Взе да разиграва спасителка на Голямата Стара Партия. Разви мерак за президент, без да може да опише кои са и как се разполагат държавите в Америка. В нейната глава Африка не е континент, а държава, в която има район, наречен Южна Африка. В нейната глава светът е построен иначе - скудоумно. Сара Пейлин е името на една неподозирана политическа идиотщина.

Изкусният майстор на пошли политически артикули Карл Роув този път надмина себе си, предлагайки ни въпросните рамкови образи - един паноптикум на крещящото, на буйстващото невежество. Този паноптикум трябваше да стопли сърцата и да събуди умовете на избирателя с цел в Америка да се състави за трети пореден път ново управляващо мнозинство на умствено угнетените. Този път не се получи. Карл Роув не успя да вдъхне политически живот на своите чугунени отливки.

Наказанието не закъсня. На тези избори републиканската партия беше разнебитена. Днес тя се намира в долна мъртва точка. Това е една фалирала партия, териториално разпокъсана, вътрешно свадлива, със спорадично участие в управлението на страната. Нова Англия не излъчи свое републиканско представителство в Конгреса, не се разпозна в споменатите рамкови образи. Всъщност, дори част от традиционния републиканския елит публично отказа да ги припознае като свои, та камо ли колебливите маси. Беше време, когато мистериозният маг Роув вършеше чудеса с човешкото бездарие. Днес той се превърна в амбулантен търговец на политически боклук.

На тези избори републиканците се опитваха да продават либерализирана алчност и умствена оскъдица. Малцина си купиха от тях. Повечето народ купи от Обама едно голямо нещо - надежда. Мнозинството на надеждата смени това на страха. С инструментите на словото Обама успя да романтизира, а не да рационализира избора, и с това спечели. Накара ни да смеем да се надяваме. Да – вече смеем!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”