Български  |  English

Случаят със завещанието на Евлогий Георгиев

Историята на това завещание се разгръща в близо три десетилетия от началото на ХХ век. Със самостоятелни и противоречащи си тълкувания се вмесват или противодействат като засегнати, освен неизбежните при подобни случаи роднини, още и Съветът на изпълнителите на завещанието, няколко правителства и Народни събрания със закони и законодателни разпореждания, учредената съгласно предписанията на завещанието ефория на упоменатото в него Висше училище (която действа и в следващите години според специален закон и като ефория на Софийския университет), вмесват се политически партии, партийна и свободна преса, университетската преподавателска колегия, Българското инженерно-архитектно дружество, Археологическият музей, Етнографският музей и Народната библиотека.

Това, което следва, ще представи позициите и ще анализира аргументите на въвлечените в споровете по завещанието, които се конфронтират, от една страна, като пълномощници на частна воля, и от друга – като представители на държавата и нейните институции, съучастващи в осъществяването на Евлогиевия завет.


Завещанието и институционализирането на волята на дарителя

В началото на тази история е, разбира се, завещанието, отворено след смъртта на Евлогий – 5 юли 1897 г.; написано е обаче доста по-рано – на 8 юли 1882 г.

Първата ключова фигура е тази на „универсалния наследник‛. На него лежи отговорността по осъществяването волята на завещателя. Посочен е Иван Евстратиев Гешов. Последният е в отношение на не кръвно родство с Евлогий Георгиев: през 1875 г. той взема за жена първа братовчедка на братята – Марийка Н. Пулиева, дъщеря на вуйчо им, Никола Г. Пулиев. Георгиеви са свързани с Гешов и делово, та са били напълно убедени в достойнствата на оксфордския възпитаник.

Завещанието конституира и основната инстанция, натоварена, редом с универсалния наследник, да осъществи волята на дарителя, която в същото време и да го контролира – Съвета на изпълнителите. Включва седем най-доверени на Евлогий Георгиев сътрудници из деловите кръгове и най-близки роднини – споменатия му вуйчо Никола Г. Пулиев, първия му братовчед, син на Никола, Христо Н. Пулиев, Александър Веричеану – румънец, адвокат, консултант на банкерска къща „Евлогий и Христо Георгиеви‛ и автор на завещанието, Найден Геров, Георги В. Шопов, Георги Николопуло, съратник му още от „Добродетелната дружина‛, и Д. А. Иванов. Българският дипломатически агент в Букурещ е натоварен при отказ или поради смърт на някой от тия да назначи друг и да следи за изпълнение на завещанието.

То очертава и други фигури и структури, институционализиращи дарителската воля, всички конституирани по силата на т. 13 от него, и поради ролята на тази точка в по-нататъшната история тя ще бъде приведена изцяло:

Наследникът ми, след като изпълни гореспоменатите завети и задължения, ще продаде останалия имот, а добитите пари от проданта на недвижимия имот, както и каквито и да са други парични суми, които биха останали от имота ми, до размер на 6 000 000 лв. ще ги пласира в ценни държавни книжа или в купуване на недвижими имоти в България или Румелия. Купените ценни книжа и ония, които останат от имота ми, както и недвижимите имоти, които биха се купили, ще се поверят на ефорията, която учредявам по-долу в настоящето завещание. От дохода на този фонд ефорията ще основе и поддържа едно висше училище в един град на България или Румелия, гдето тя намери за уместно. Това училище да носи името „Бр. Евл. и Хр. Георгиеви от Карлово‛. Ефорите ще поставят в салона на училището портретите ни, а в двора на училището ще въздигнат в наша памет две мраморни статуи.

Научните предмети, които ще се преподават в това училище, да бъдат преимуществено от положителните науки с приложение към индустрията.

От излишните приходи на училището ефорията е задължена да изпраща в странство младежи от Карлово и Македония, за да си усъвършенстват образованието в някой научен клон, който ще определи ефорията.

След като свършат тия младежи образованието си, на тяхно място ще се изпращат други, все по начина, по-горе показан. Ще се изпращат младежи бедни и чрез конкурс. Тия младежи, след като свършат образованието си, да се връщат в отечеството си и да служат като професори в продължение на четири години.

Българското Народно събрание ще има право на контрол върху употреблението дохода на този фонд.

Ефорията, натоварена с отварянето на това училище и управлението на фондовете, предназначени за него, ще се състави както следва: министра на народното просвещение на България и от двама членове, избрани по висшегласие от наследника ми и от изпълнителите на завещанието. По тоя начин съставена ефорията, тя ще назначи професорите на училището, които от своя страна ще изберат из между себе си още двама членове. Членовете, избрани от професорите, заедно с другите по-горе споменати, ще съставляват окончателно училищната ефория. Всички членове на ефорията ще се избират за пет годишен срок. На всеки пет години ще се извършват избори според начина, показан по-горе. Членовете, на които мандатът е изтекъл, ще могат да се преизбират.

Решенията на ефорите ще се издават по висшегласие на присъстващите членове. Никое решение, обаче, не ще се издава, ако не присъстват 2/3 от числото на членовете
‛.

Това е централният пункт на завещанието, основа на неговата история, който разполага в активни взаимоотношения по изпълнение на дарителската воля универсалния наследник, Съвета на изпълнителите, ефорията на въжделеното заветно Висше училище, неговите бъдещи професори, Народното събрание, правителството посредством министъра на народното просвещение, накрая дори и дипломатическия агент на България в Букурещ.

Сега историята на завещанието ще се представи от позициите на всяка от горе указаните страни по неговото изпълнение.


Историята на завещанието от страната на Съвета на изпълнителите

Първата намеса на Съвета е по повод приетото от конституираната ефория първо решение от 23 януари 1898 г. Първите ефори приемат, че с дарените от Евлогий Георгиев приживе през 1896 г. 800 000 лв. и място от близо 10 500 кв. м. в София за построяване на сграда за съществуващото държавно Висше училище и със завещаните 6 000 000 лв. за висше училище с преподавани в него предмети „преимуществено от положителните предмети с приложение към индустрията‛, „...той (Евл. Г., б. м.) не е имал предвид да се построят разни учреждения‛. Решението на ефорията е – „Университетът да се построи в гр. София на мястото и със средствата, подарени и завещани от същия...‛, като „...нужно е да се отворят, освен съществуващите понастоящем факултети и катедри за положителните науки, приложими към индустрията, инженерството, архитектурата и технологията‛.

Съветът на изпълнителите протестира остро. С тази реакция се оформя основното мнение, което трасира линията на споровете през следващите десетилетия, а именно, че заветното висше училище няма нищо общо със съществуващия държавен университет. Аргументите им са основани на прякото им познанство с покойния благодетел, че те добре знаят как „...той не е искал да направи нито юристи, нито теолози, нито литератори, а просто е искал да основе едно висше училище, предназначено да се преподават в него положителните науки, приспособими към индустрията‛. И също, че замислената ефория е назначена да осъществява независимостта и самостоятелността както по издръжката, така и в кадровата и научната политика на въжделеното училище, та по тази причина тази ефория не може да управлява съществуващия държавен университет, изцяло зависим от държавата, което е още един аргумент, че става дума за две различни висши училища.

Протестът от 1898 г. съдържа и единствения упрек на изпълнителите към универсалния наследник за всичките дълги години от развитието на тази история. Доскоро министър на финансите и влиятелна личност в средите на управляващата Народна партия, Иван Гешов дава съгласието си, съгласно решение на ефорията, от завещаната сума да се дадат в заем на Българската народна банка 3 млн. лв. за пет години при 6% годишна лихва. Не е ясно дали в последна сметка такъв заем е бил отпуснат, но ако се привежда реакцията на Съвета по този повод, то е, защото в нея се съдържат важни податки за отношението на Евлогий Георгиев към държавните институции, въз основа на което отношение изпълнителите отстояват твърдо (все още) неговия завет. „Ние не оспорваме – пишат те – здравината на това финансово учреждение и гаранцията, която правителството дава за задълженията му; това не е наше дело и ние не щем да го разискуваме. Наша длъжност е да се занимаваме само с волята на покойний... Покойний не беше от ония хора, които да не знаят какво е Българската народна банка, или коя да е друга банка, и каква здравина представляват нейните срочни свидетелства, при все това той в завещанието си не е разпоредил да се даде нещо от тия (завещаните, б. м., И. Е.) пари на банката, а е ясно и точно определил, че неговий наследник ще вложи сумата от 6 000 000 фр. в публични ефекти или ще купи недвижими имоти в България или Румелия. Покойний е постъпил по този начин, защото е искал чтото Висшето училище, учредено със завещанието му, да бъде запазено от всяко вмешателство на правителството, да бъде отстранено и вън от всяка политическа борба. Покойний беше человек с голяма опитност и с практически дух, та знаеше много добре какво нещо е да има някой за длъжник едно правителство... Почитаемата ефория, въпреки изричното предписание на завещанието, е постъпила другояче...‛.

Непримиримостта на позициите и честата смяна на правителствата по границата между ХІХ и ХХ век осуетяват изясняването на отношенията между очерталите се две страни и възможността да се предприеме нещо по изпълнение на завещанието. Нещата се раздвижват през 1904 г. под въздействие на подетото от министър Иван Шишманов прокарване в Народното събрание на „Закон за Ефорията на Университета „Бр. Евл. и Хр. Георгиеви от Карлово‛ и отделен нов „Закон за Университета‛.

На заседание от 9 юли 1904 г. Съветът на изпълнителите приема протокол, в който двата закона се окачествяват като намеса на правителството, която излиза далеч от неговите правомощия, дадени му в завещанието чрез действията на министъра на просвещението и функциите на Народното събрание. Съветът призовава ефорията да не се съгласява „...щото висшето училище, предвидено в завещанието, нито да се изменя в Университет, нито да се слее с Университета‛, както не е пропуснато да се припомни и вече казаното в протеста от 1898 г., че Евлогий Георгиев не е искал да създава явно несимпатичните и на изпълнителите „...юристи, теолози и литератори...‛, а „...просто и ясно просветени индустриалци, с колкото се може с по-обширни познания по този клон...‛. Протоколът завършва и със заявяване още веднъж на ясното становище на изпълнителите, че инициативата по осъществяване на дарителската воля, мерките по постигането на тази цел има съветът, а на представителите на държавата завещанието отрежда съучастие единствено с „право на контрол върху употреблението дохода‛ на учредения с него (със завещанието) фонд. Безпокойството на изпълнителите е възбудено от фиксираните в закона структурни преобразования на съществуващия държавен университет с отношение към въжделеното заветно висше училище и още, от подетата линия на компрометиране на универсалния наследник Иван Гешов от страна на управляващата Народно-либерална (стамболовистка) партия като лидер на опозиционната Народна партия.

На 16 април 1906 г., на поредно заседание на Съвета, единната до тук негова позиция е разбита и се очертава първото разногласие вътре в тази структура – то минава между позициите на членовете от първоначалния състав на Съвета, определен в завещанието, и новото попълнение, дошло през първите години от новия век поради смъртта или отказа на някои от „старите‛. Така протоколът от това заседание е подписан от четирима „стари‛ изпълнители, които потвърждават поддържаната от Съвета позиция още от 1898 г., както подписват и решение за повдигане на две дела – едно срещу Ефорията на Софийския университет, която със съдебен акт да бъде заставена да учреди отделното заветно училище за положителни науки, и друго срещу действията на министъра Шишманов, които със силата на съда да бъдат удържани само в границата на контрола на употреблението на фонда от 6 млн. лв., съгласно завещателните разпореждания.

Останалите трима нови членове на съвета приемат законите за Университета и Ефорията от 1904 г., с което и официалната позиция на българската държава спрямо волята на покойния благодетел.

На 15 ноември 1906 г. „старите‛ членове на Съвета на изпълнителите подават изложение до Фердинанд І. В него те аргументират становището си, че Ефорията, конституирана по силата на завещанието, със закона от 1904 г. на практика се разрушава, като по силата на този закон се обявява за Ефория на Софийския държавен университет, защото, пишат те, „...ако допуснем това, учреждението, мечтано от покойния благодетел, губи своя независим характер... Такова тълкувание премахва частния характер на посоченото от покойния учреждение, то не може да бъде считано за негово собствено дело...‛. Изложението е най-пространната аргументация на частния характер на завещанието и замислените в него добрини. Те пишат още:

Покойний Евлогий Георгиев..., не е искал, щото с неговия завет да се създаде един университет, който да изкарва адвокати, лекари, философи, теолози, литератори и поети, но той е смятал да създаде една висша школа, дето ще бъдат преподавани положителните науки, приложени към индустрията, една школа, която да изкарва млади механици, електрици, геолози, агрономи и други производители на богатства, а не консуматори... Намерението на Евлогий Георгиев никак не е било да създава един умствен пролетариат, който, ако не заема някаква длъжност или няма възможността да досегне бюджета, става агресивен, вреден за обществото, разпространявайки идеи и начала, угрозяващи публичния ред, отечеството и династията, израждащ се понякога в социалисти, благозвучна дума, зад която се крият анархисти и нихилисти... За да бъде неговото велико дело точно изпълнено, той му е наложил двойния контрол на ефорията и на изпълнителите, неоставяйки го върху българското правителство, за да го запази от политическите страсти, за да го направи независимо от сменяването на политическите партии, които се изреждат в управлението на всяка държава... Покойний не е искал да остави нито стотинка на българското правителство по съображения, че от дългогодишния му опит той се беше убедил, какво поверените на правителствата фондове са често използвани за цели и разходи, различни от ония на завещателите...‛.

Тази позиция мнозинството на „старите‛ в Съвета на изпълнителите отстоява при следващия кабинет на демократите и новия просветен министър Никола Мушанов.

Тя обаче окончателно се изгубва с идването на власт на коалиционния кабинет на Народната и Прогресивно-либералната партия през 1911 г. и поемането на премиерския пост от Иван Гешов. На 28 май 1911 г., в присъствието на министър-председателя и министъра на просвещението (Бобчев), Съветът на изпълнителите, и „стари‛ и „нови‛, взема решение за разделяне на завещания фонд и образуване от него на четири нови, като редом със заветното, независимо от Университета, висше училище за „положителни науки‛, да бъдат създадени още и „практическо техническо училище в Карлово‛, музей и библиотека в София, а накрая, останалите средства да бъдат прибавени към дарението на благодетеля за университета от 1896 г. за постройка на университетска сграда. Решението е мотивирано с капитализацията на основния фонд, който през изминалите години вече е стигнал тринадесет и половина милиона лв.

През 1912 г. правителството узаконява чрез санкция на Народното събрание учредените четири фонда, на които общият източник е все завещанието на Евлогий Георгиев. Министерството на просвещението възлага на виенския архитект Грюнангер разработката на проект за училище за „приложни знания‛, както вече започва да се нарича въжделеното в завещанието училище, обявен е международен конкурс за архитектурни проекти за народна библиотека и народен музей, от 1906 г. е възложено на френския архитект Анри Бреасон проект за сграда на университета.

През време на войните мотивът за постигане волята на дарителя се губи, губи се аргументацията, основана на личното познанство с него, разбита е монолитността на съвета като ядро, защитаващо правата на частната автономност; надделяват аргументите, че каквото и да е, все е за доброто на България. Ново решение на Съвета от ноември 1914 г., не без връзка с произтеклите правителствени промени, разпорежда, че завещанието трябва да следва духа на решението на Ефорията от 1898 г., което обединява отново четирите фонда в един неделим фонд и отменя предишното им решение от 1911 г. Народното събрание, доминирано от радославистите, на 11 май 1915 година гласува срещу това решение в полза на решението за разделянето на общия фонд на четири други за политехника, практическо училище в Карлово, народна библиотека и народен музей.

Далеч след войните, на 3 април 1924 г., Съветът на изпълнителите в изцяло нов състав приема решение завещаното да бъде обединено с всички завещавани на университета суми в един общ фонд, управляван от ефорията на Софийския университет, учредена по силата на закона от 1904 г. На 30 юни с. г. е положен основният камък на университетската сграда, който бележи и края на участието на Съвета на изпълнителите в тази дълга история, както и на съществуването му изобщо.


Историята на завещанието от страната на ефорията

В първия неин състав надделяват изцяло лица из Народната партия, ангажирани на най-отговорни постове в управлението на държавата през 1897 г. На 23 януари 1898 г. тя взема споменатото решение, което поставя правата на държавата над управлението на въжделеното училище. Ефорията приема наличното държавно висше училище да бъде преструктурирано съгласно нейните тълкувания на завещателните разпореждания и се оформят, наред със съществуващите 3 факултета – юридически, историко-филологически и физико-математически, към последния и „някои катедри по науки, приспособими към индустрията‛.

Ясното разграничение на страните и окончателното свързване на ефорията с държавата става с влезлите в сила закони през 1904 г. В мотивите, едни и същи за двата законопроекта, недвусмислено се заявява, „...че висшето училище се преобръща в проектирания от Евлогий Георгиев университет‛ и в него вече „ще се преподават и науки с приложение към индустрията...‛. Чл. 3 от Закона за университета казва, че „Университетът се намира под върховния надзор на Министерството на народното просвещение и стои под ведомството на Ефория, образувана съгласно завещанието на Евлоги Георгиев и действаща по силата на специален този за нея закон‛. В спорния въпрос за естеството на преподаваните науки се дотуря, че при запазване на съществуващите 3 факултета, към Физико-математическия да се учредят два нови отдела, „научен и технически‛, каквито на практика никога не се създават.

Законът за Ефорията определено дава превес на държавните структури, съучастващи в изпълнението на завещанието. И още нещо – при повторното нейно конституиране с приемането на закона, нейният състав е рекрутиран с попълнения из властващата Народно-либерална партия.

Основните принципи, залегнали в законите от 1904 г., са препотвърдени в Закона за народното просвещение, разработен според вижданията на министъра демократ Никола Мушанов и влезли в сила през 1909 г.

При правителствената коалиция на Народната и Прогресивно-либералната партия ефорийският състав наново е подменен с лица от новоуправляващите.

Подобно третиране на ефорията и постоянната подмяна на нейния състав под натиска на „политиката на деня‛ обяснява нейното бездействие, отчужденост от духа на завещанието и функциите й на правителствен инструмент; Софийският университет на практика неизменно си остава структура, подопечна на просветното ведомство. През 20-те и 30-те години на ХХ век делата на ефорията са предимно с домакински характер, изключително свързани с построяването на университетската сграда. Тя никога не поема предписаните й изключителни правомощия по водене на научната, кадровата и стопанската политика на въжделеното независимо висше училище. След постройката на сградата нейната работа е прекратена със специална наредба-закон от 1938 година.


Завещанието през действията на „държавата‛ срещу универсалния наследник

С нея в процеса срещу Иван Евстратиев Гешов през 1907 г. се идентифицира управляващата Народно-либерална партия. Гешов по това време е лидер на оформящото се антиправителствено движение, наречено „Опозиционен блок‛. Чрез нарочен адвокат, подставено лице, правителството подбужда наследниците на упоменатия в завещанието трети вуйчо на Евлогий Георгиев, Иван Пулиев (Горан), вече загубили дело срещу универсалния наследник в Румъния, да заведат ново, този път в България. В новото дело те повтарят предишните си аргументи, че Гешов е привиден наследник, а същинските облагодетелствани били неспособни да приемат според румънските закони каквото и да е наследство. Според ищците имало друго завещание, отменящо вече известното, което ясно показвало привидността на универсалния наследник. Поради горните причини и важността на делото, адвокатът уведомява Народното събрание, че клиентите му са готови да се откажат от наследството си в полза на българската държава. Така през март 1907 г., дни след убийството на министър-председателя Димитър Петков, правителството издава постановление да се заведе иск срещу Гешов за 16 млн. лв. В своята искова молба „държавата‛ твърди, че Гешов е привиден наследник и не е трябвало да задържи остатъка от Евлогиевото наследство, а според изчезнали писмени разпореждания, е трябвало да го предаде на държавата в полза на неосвободените български земи – Македония и Одринско.

Правителствената преса подема шумна кампания, съсредоточена около един основен мотив – аморалността и безогледността на антиправителствените действия на опозицията (приглушено - и себичните интереси на нейния лидер), довели до нелепата, ужасна и компрометираща България пред света смърт на министър-председателя. Обвиняем по делото на „държавата‛, Иван Гешов е принуден да заведе на свой ред дело за клевета срещу задаващия общия тон, най-изобретателно и изкусно нападащ го от страниците на „независимия‛ вестник „Вечерна поща‛ Симеон Радев. В скандалната статия, предизвикала го на това решение, намираме: „...Престъпните внушения идеха само от една партия, която бе дошла отдавна до умопомрачение и която напоследък се бе решила вече на злодейството. Следствието ще ни покаже доколко Народната партия е съучастница в това подло убийство. Но ясно е, за никого не е тайна, че тя е вдъхновителката... и към тоя резултат тя вървеше методически...

И за какво бе целият тоя злодейски вой? За да се спасят милионите на Гешова. Напразно ще търсите други побуждения, други мотиви. Целта бе една – да се спасят милионите... Да се спасят милионите на Гешова, един вестник, специално създаден за тая цел, търсеше всеки ден убиец... Утре в зловещия здрач на някоя утрин ще се издигне бесилката и на нея ще увисне окаяника. А Гешов? Гешов ще си прави своята катадневна разходка, усмихнат в успокоеното вече блаженство на милионите и невинен като дева със своите чисти и въпросителни очи
...‛ и пр.

За защитата си Гешов се консултира с видни френски прависти и осигурява широкото известяване на водения процес в чужбина; за пряката си защита обаче ангажира адвокати преди всичко из средите на Народната партия и близки роднини – координатор на конкретните действия и провеждащ общата защитна стратегия в процеса е зетят Димитър Яблански. Нейните аргументи се съсредоточават около тезата за неподсъдността на делото пред българските съдилища. Адвокатите на правителството, наопаки, поддържат становище, че признание за неподсъдност на делото е унижение за българската държава, домогваща се към отхвърляне режима на капитулациите от Берлинския договор и унижение за българското правосъдие. През 1908 г., сравнително скоро след падането на стамболовисткото правителство, Върховният касационен съд потвърждава несъстоятелността на делото и го прекратява. Софийският апелативен съд осъжда Симеон Радев за клевета по заведеното от Гешов дело на два месеца тъмничен затвор и двеста лева глоба.

---

В историята на Евлогиевото наследство определена страна са и Българското инженеро-архитектно дружество, настояващо за „политехника‛ според завещанието, но впоследствие следващо и правителствената позиция за откриване на технически „клонове‛ към съществуващия Физико-математически факултет, и университетската преподавателска колегия во главе с тогавашния Академически съвет, поддържаща обединението на въжделеното училище със съществуващия държавен университет, и археологическият и етнографският музеи, както и народната библиотека, търсещи си правата по решението за отваряне на Народен музей и Народна библиотека през 1911 г. И тяхната позиция стои далеч от зачитането автономността на дарителската воля, все в името на „народното благо‛.

---

И така, как да се обясни дългата и оплетена история на това завещание? Най-лесно би било, ако нишката на нейното развитие се поведе по някоя банална злоупотреба. Злоупотреба обаче няма. Народопсихологичните заключения за „несговорчивостта‛ на „българина‛ нямат рационална аргументация и тук ще бъдат пренебрегнати.

Дали разбирането на личността на Евлогий Георгиев не би могло да каже нещо повече? За нея малко се знае. Обичайно, че е най-вече родолюбец. По-рядко, но пак обичайно – твърд, инициативен, опитен, ловък и безкомпромисен търговец, финансист и банкер. Още по-рядко, но и то не е тайна, че е русофил и краен консерватор.

И двамата братя остават неженени. Христо, ерген вече на годинки, бил привикан от най-близките си веднъж да го годяват за някоя си карловка. Видял момата и през нощта поел обратно отвъд Дунава, без да се обади никому; говорел после на брата си, че на тая, която му харесали, очите светели като на котка, което го смутило извънредно много. За Евлогий пък по тази част нищо се не знае.

Какво е родолюбието на Евлогий Георгиев и какво може то да каже в тази връзка? С положителност неговата любов към Отечеството е различна от отношението му към държавата, още повече към правителствата. Неговата „любов‛ е специфично ценностно ядро в общественото държание на един губещ се в края на ХІХ век социалнопсихологически и културен тип. Отиват си тогава старите елити от предосвободителната епоха, самосъздалите се от нищото хора; на мястото им идат нови, свързани изключително с държавата, с образователните степени, с политически активните среди. „Любовта‛ на Евлогий Георгиев е възвисяващият в собствените очи дълг и право на един успял син на Отечеството да му стори добро. И Евлогий Георгиев иска да го стори пред „...тъмнината, тойзи естествен и опасен съучастник на всички оние, които си направиха занятие с употреблението в своя полза доверието на народа...‛. Това казва той в обръщение до своите избиратели от Русенска губерния след скандалното касиране на неговия избор за народен представител от либералите през 1880 г. с аргументацията, че не е български гражданин. За него това е било отказ да бъде българин. „Събранието – пише той – уничтожи силата на повереното ми от вас пълномощно под предлог, че аз – Евлогий Георгиев – съм бил чужденец...‛. И той се е чувствал достатъчно силен да се противопостави на тази „тъмнина‛ чрез своята индивидуална утопия за висше училище с предмети, „преимуществено от положителните науки с приложение към индустрията‛; оттам и недоверието му, за което свидетелстват изпълнителите на неговия завет, към „...адвокати, лекари, философи, теолози, литератори и поети‛. Силен се е чувствал наистина, защото точно по това време годишната цивилна листа на българския княз е смешна, съпоставена с неговите милиони, а фигурите из политическия ни живот той е намирал за лица без установено занимание и с непостоянен характер; за материалното им състояние и за моралната основа на произхода му, съпоставено пак с милионите на Евлогия, пък и да не говорим. В последна сметка обаче, отстояването на неговата частна утопия, равна по мощта си на утопиите на националната държава, излиза невъзможно.

„Държавата‛ обаче не бива да се схваща като изначално противопоставена на частната автономност. На събитията, съставящи историята на завещанието, може да бъде гледано като на низ свидетелства за промени на културни нагласи. Правата и границите, в които да се простре едно частно действие в пределите на българската публичност от края на ХІХ и началото на ХХ век, не са много ясни. Самото понятие „публичност‛ е проблематично – нещо повече – „публичното‛ в много голяма степен се покрива от „държавата‛, която, като изключителен агент на българската модернизация, задава категоричните норми на „общото благо‛ и е остро чувствителна към всеки конкурентен проект за българско бъдеще. Това излиза от историята на Евлогиевия завет.

Но се видя и друго – видя се как „държавата‛ е „употребявана‛ в контекста на смяната на разнообразни политико-съмишленически, делови, приятелски и роднински групи, „покриващи‛ я в определени моменти и действащи от нейно име в структурите, проектирани да съучастват в осъществяването на завещанието, откъдето и противоречивите прочити на „волята на благодетеля‛ спрямо неясното и често изменчиво „народно добро‛, тълкувано свободно чрез гореизброените държавни пълномощници.

„Разрешение‛ на случая се намира след войните, когато паметта за Евлогий Георгиев и неговата „любов към отечеството‛ е сведена до съдържанието на националното патриотично чувство след катастрофите. „Държавата‛ и нейните довереници, достатъчно чужди вече на тази памет, могат да действат вече като единствени пълномощници на „общото благо‛ чрез основанията на една нова национална доктрина, невъзможна още от началото на века. На нея е основан и окончателният прочит на завещанието през 1924 г., както и всичко, което и сега имаме от щедрия дарител.
още от автора
P.S.Бел. ред. Текстът е четен на тържествено заседание след поклонение на Академичния съвет на Софийския университет ‛Св. Климент Охридски‛ на гробницата на братя Георгиеви в Букурещ, 18 октомври 2008 г.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”