Български  |  English

Проф. Иван Илчев: Несъгласието е двигателят

Започвам с въпрос около баща му, акад. Илчо Димитров, който също беше ректор на Софийския университет. ‛Разликите между 1980-81 и 2008 са очевидни и видни за всички“, отговаря той. ‛Но университетът не е ли все същият?“, питам аз.



- О, в никакъв случай. Ако говорим за зидарията – да. Но университетът не е зидария все пак, университетът е идея, университетът е хора. Сега са други поколения - и най-активно е поколението между 45 и 60-годишна възраст. Това са все пак хора, които са израсли, възпитавани са – доколко това възпитание е било искрено, е друг въпрос – в някакво чувство за социална отговорност. Има някаква празнота, за съжаление, между тях и тези, които са между 35 и 45 - хората, които се формираха и започнаха своята научна активност след 1989 г. Те не са и толкова активни. Или ако са активни, то е по-скоро в индивидуален план. А аз съм бил винаги противник на максимата в тази доста перифразирана приписка на поп Методий Драгинов: ‛Всеки се спасяваше сам.“ Винаги съм смятал, че ако говорим за спасение, колективното спасение гарантира индивидуалното. И винаги съм се опитвал, в рамките на своето индивидуално спасение, да мисля какво би могло да бъде по-добро за институцията. Надеждата е в тези, които сега тепърва идват, 25, 28-годишните. И които, предполагам, познават света много по-добре от нас - без комплексите на по-старото поколение. Дано да осъзнаят, че един добре работещ университет, един международно активен университет, привличащ най-интелигентната част от младите българи – ще бъде университет, в който е и приятно, и полезно да се работи. И, дай Боже – който ще се отблагодарява за твоята работа.

- На 120-та си годишнина СУ се намира сред гора от университети.

- Днес в България висши училища - дал Господ. Но ако говорим за университет в класическия смисъл на думата, в либералния смисъл на думата, положен в немалка степен върху хуманитарните специалности, без да се забравят естествените науки, Софийският университет очевидно е Университетът на България, няма какво да се лъжем. Днес имат голям успех фирмите за кетъринг. Кетърингът се насочва към един определен сегмент, дава определен тип ястия, не много на брой, но достатъчни да заситят първичния ти глад. Университетът е луксозен ресторант от тази гледна точка. Той, разбира се, се съобразява с клиентите. Но както луксозният ресторант се интересува от разнообразието, от репутацията на шефа си, на готвачите (които често експериментират, не винаги отговаряйки на вкуса на обществото, но пък с това са известни), така една от функциите на университета е да се бори против унификацията и прагматизацията на висшето образование. Защото какво значи висше образование?.. Аз съм много скептичен към идеята, че в края на бакалавърската степен младият човек трябва да стане завършен специалист. За три или за четири години той бил станал вече специалист... А аз се чудя дали съм станал специалист след толкова години работа в професията... Функцията на университета е да насочва. Младият човек не би следвало да бъде гальотаджийски кон с наочници - да върви само напред или само наляво, или само надясно. Според мен би трябвало да бъде подготвен достатъчно широко, за да може след това да си избира различни пътища.

- Така или иначе, общо е усещането, че българската студенция получава посредствено знание като цяло. Може би в СУ...

- Трудно е така да говорим - като Политбюро, дето говореше от името на българския народ... В Софийския университет средното ниво със сигурност е по-високо, отколкото в много други висши училища. Но има специализирани висши училища, където пък е много по-високо тяхното специализирано знание. Ала когато говорим за университет, аз говоря за еманация на духа. Говоря, че университетът – и няма да се уморя да го повтарям – би трябвало да научи младите хора да бъдат несъгласни, винаги открито да изявяват несъгласието си. Несъгласието тласка обществото напред. Университетът би трябвало да учи младите хора да не се страхуват да правят грешки. Защото грешката пак е гаранция за вървене напред; ти трябва да минеш през грешката, за да стигнеш до верния път. Университетът би следвало – и ние това ще опитаме да направим още следващата година –да се бори срещу тотално ширещата се, издигната в култ, полуграмотност на българското общество.

Аз чета лекции по нова и съвременна балканска история и миналата седмица питах студентите – бяха към 60 души – кой е чел нещо от Иво Андрич. Нито един от целия курс. И ще си позволя да кажа, че в края на годината, след като в лекциите ми са слушали всичко, което мога да им дам за разбирането на балканските общества, то вероятно не се равнява на половината от това, което биха могли да разберат от добрите книги на Иво Андрич, на Никос Казандзакис, защото това е друг тип информация. Въобще не подценявам материала, който трябва да научат. Но за мен по-важно е усещането, разбирането, схващането. Даже в тази връзка говорех на студентите, че от тях никога не искам точни години, хронология. Освен основните. Това, което ме интересува, е къде могат да ситуират събитията и войните хронологически. В кой период, с какво могат да ги съпоставят в човешкото развитие, с друго политическо събитие, с културно събитие, със събитие от областта на музиката. Нито един не знаеше смисъла на думата гризетка. Никой не беше слушал ‛Бохеми“ от Пучини, никой не беше слушал дори ария от операта. 5-6 души бяха сигурни, че Артър Конан Дойл е известен писател. При тази ситуация е много трудно да градиш асоциативно мислене. Днес се опитах примерно да им кажа, че когато изследват дадено историческо събитие, е много важно да се види какво се е случило, защо се е случило, но не по-малко важно е да се види какво не се е случило и защо не се е случило. Т.е., както казва Артър Конан Дойл: ‛Да се види защо кучето не е излаяло през нощта“. И опитът ми да направя такава асоциация се сгромоляса.

Та от следващата година сме предвидили да предложим в природните факултети четири курса, от които студентите задължително да избират два. Примерно Цивилизация на България или Философия, или Българска литература. И обратното - на хуманитарните да предложим четири курса от природните факултети, те да бъдат задължени да избират два.

Аз не виждам в наше време как един добър историк може да бъде добър, без да има елементарни познания по статистика. Университетът за мен е взаимно преплитане между областите. Университетът е утвърждаване на тясната специализация и отричане на тясната специализация в същото време. Университетът би следвало да създава хора, които имат достатъчно широка обща култура.


- Има ли общо движение към модернизация на програмите в университета в момента?

- Не. Има желание това да се направи. Истината е, че много от колегите искат, ако е възможно, да се насладят на позитивните резултати от реформите, преди реформите да са направени. А реформата ще изисква жертви, до позитивните резултати скоро няма да се стигне. Сега в много факултети се съставят нови програми, нови учебни планове, търсят се ниши... По-бавно става, отколкото на мен ми се иска. Може би съм нетърпелив по характер... Трудно, но се върви вече към много по-комплексна подготовка в редица факултети и редица факултети включват и правят смесени програми с други факултети. Смея да твърдя, че Историческият факултет до миналата година беше един от първенците в това отношение, ние имахме смесени магистърски и бакалавърски програми със 6 или 7 други факултета. Като се почне от естествените за нас Философски и Журналистически факултет, и се стигне до абсолютно неестествените за нас Химически, Физически и Биологически факултети. Това го правят и другите - физици, химици и математици си сътрудничат много.

- Ето, движение има.

- Е, ние сме, ако мога така да кажа, жертва на нашия стремеж да бъдем много по-добри, отколкото сме. И, струва ми се, това е съвсем реалистично желание. Защото в момента Софийският университет ‛Св. Климент Охридски“ е единственото българско висше училище, което е в рамките на 500-те най-добри в Европа. Обаче искаме да бъдем в рамките на 500-те най-добри в света. От друга страна, да бъдем откровени, ние не можем да надскочим боя си. В съвременния свят качествено образование, качествена наука се правят с много повече пари. Скоро говорих с ректора на Тракийския университет в Одрин (те са далеч от петстотната граница) - получават от турската държава някъде три пъти повече пари, отколкото получаваме ние. За осъвременяване на образованието, за правене на наука. Във Финландия правителството обединява в момента три университета. Един класически, един изчислителен и един университет за дизайн и изкуство - иска да направи нещо общо, на базата на информационните технологии. Във Финландия само за това обединение отпускат 700 млн. евро. Как ние да бъдем на това ниво? Няма как да се сравняваме със Сорбоната, с Оксфорд и с Кеймбридж. Науката днес е организирана сила, изключително ресурсоемка, изключително конкурентна, изключително гъвкава. На нас ни липсват всички тези неща.

- За да се повиши нивото на образование, може би трябва да се повишат изискванията на входа на Университета.

- Не съм съгласен с това. Ситото би следвало да бъде в края на първи курс. По една проста причина - при нас има дълбоко разминаване между принципите на подготовка в средното училище и университета. И страшно много кадърни и умни деца не са виновни, че в университета към тях се подхожда, още на кандидатстудентския изпит, със съвсем различни критерии от тези, с които те са били навикнали в продължение на 10-11 години.

- Смятате, че за една година ще имат възможност да се развият.

- Една година не е малко за човек на 19 години. Или най-малкото, за една година ще имаме повече шансове да видим кой от тях става, отколкото в рамките на един изпит от четири часа. Но какво ни спъва? При нас моментално ще се натрупат огромни маси студенти за определени специалности, а нямаме физическа възможност да ги обучаваме. Просто няма толкова големи аудитории. Ако дойдат 3000 души да следват Право, да речем, което е модна специалност все още. Или Публична администрация, която сега е модната специалност. Къде ще ги обучаваме? За мен разумното в момента е (а срещу него има изключително силна съпротива) да направим реален, истински, по утвърдени световни стандарти, рейтинг на висшите училища в България. Ако имаме реален рейтинг, самите деца ще си правят сметка къде да отиват.

- Кого ще поканите да го прави?

- Има си световни критерии, ние сме предложили на министерството още ноември миналата година един набор от около 150 критерия, които могат да се използват. Във всеки случай, нас като университет това ни интересува в момента. А не появилото се на последния Съвет на ректоратите, че основното било колко мандата да има ректорът и дали да бъде седем години или не. Извинявам се, но това са смешни неща.

- В авторитета на един университет влиза и начинът на реализация на възпитаниците му.

- Ние ще поръчаме на външна фирма проучване, за да видим на каква заплата могат да се надяват възпитаниците на Софийския университет в сравнение с възпитаници на други висши училища в една и съща област. И ще видим. Ако резултатите са зле за нас - може и така да се окаже – тогава ще си направим съответните изводи и ще видим какво трябва да се промени.

- От десетилетия се говори за възможността/невъзможността висшето училище да обновява преподавателския състав...

- Да не забравяме, че Софийският университет е държавен университет. Това означава, че той е по определение муден и резистентен срещу промени. Кодексът на труда на практика не дава възможност на ректорското ръководство да се отървава от хора, чието място очевидно не е в университета. Те сигурно биха били много добри другаде... И затова предлагаме постоянните договори в университетите да отпаднат. Да се мине към нормалната западна система - назначаваш асистента за пет години. За пет години трябва да е защитил дисертация. След това му подписваш договор за още пет години, в следващите пет години трябва да се е хабилитирал; и тогава вече можеш да се върви към постоянен договор.

Откакто съм ректор, въведох една практика – на всички, които навършват кръгла годишнина – 50, 60 и 65, изпращам картичка за рождения ден. Това са хора, които са дали десетилетия от своя живот за университета. Но да си призная честно, много ми е трудно да пожелая творчески успех на 60-годишен старши асистент. И не го правя, би било лицемерие.

Ето един пример. В Департамента за информация и усъвършенстване на учители (той върши образователни дейности извън СУ) има хора с шест часа лекции годишно. Тези хора получават минималната за университета заплата, но са много щастливи и весели.

Сега правим промени във вътрешните правила за работната заплата, за да я поставим в пряка зависимост от натовареността и резултатите от работата. В тези вътрешни правила дял от парите ще отива за поощрение на онези, които имат най-добри оценки на атестацията. Но предупредих деканите, че максималният брой хора, на които тези пари могат да бъдат раздадени, трябва да е 25% от общия дял. Т.е. няма да приема сиромахомилство, за мен то не е морално. Някои казват: ‛Как така един професор щял да получава повече от друг професор?“ Аз ще кажа: ‛Не му ли е неудобно – на професора или доцента – който знае примерно само български, който чете 240 часа лекции и публикува на четири години по една статия, и не е участвал в международен проект през живота си - не му ли е неудобно да получава същата заплата като неговия колега, който работи с четири европейски езика, чете по 400 часа лекции, издава книга всяка година или на две години, и който е донесъл в университета пет международни проекта?“ Не му е неудобно, а на другия трябва да му е неудобно, че колегата му получава по-ниска заплата. Е, подобен демократизъм с обратен знак, честно казано не приемам.

Университетът е организация със силно кланово, племенно чувство. Повечето от хората, които работят тук, не работят за заплатите, които получават. Би трябвало да са мазохисти, ако тези заплати им доставят удоволствие. Но те имат едно вътрешно чувство, една гордост, те работят в Идеята за университет, Софийския. Даже когато се приближаваш вечер към осветената от прожекторите сграда, в сърцето ти става топло, защото работиш тук, в това красиво място. Има го това... Но точно тази клановост има и много силна отрицателна страна - при атестациите, примерно, 98 % от преподавателите са класирани с отлични оценки.


- Чу се преди година, че взимате мерки преподавателите да ходят на лекции...

- Принудени сме да назначим външни хора да проверяват най-елементарното. Колкото и неприятно да е, вътрешни хора не могат да бдят за дисциплината. За да може да изискваме от студентите, ние самите трябва да показваме, че имаме дисциплина. Говорим, ако мога така да се изразя, за осъзната дисциплина от естествено склонни към анархическо мислене хора.

- Мислех, че тази дисциплина си е част от академичния дух...

- Тази дисциплина беше разрушена пред последните 20 години. Например, юридическото съсловие успя да прокара преди десетина година, в своя полза, отпадането на едно фундаментално правило: че основният ти работодател би трябвало да ти разреши да работиш на друго място и че ти там не можеш да получаваш пълна заплата и да бъдеш на основен трудов договор. В момента в Софийския университет има хора, които работят по пет основни трудови договора в пет висши училища. Да прибавя, че заплатата в СУ се плаща не само, за да си чете лекциите даденият колега. Той трябва да бъде и качествен научен работник, трябва да има време да следи научната литература по света, трябва да има време да пише статии, за това му се плаща заплатата в крайна сметка. А той в това време търчи по другите университети. И между другото, през тези години той е кредитирал другите висши училища с името и титлата си. Проблемът е законодателен. Държавата поощрява това пилеене на средства, а това са средства, които идват от нашите джобове.

- Университетът има вече настоятелство. Какво очаквате от него - предимно финансова или друг вид подкрепа?

- В настоятелството са включени хора, които имат авторитет в българското общество, имат широки бизнес интереси. И нещо, което ми направи впечатление при разговорите с повечето от тях – те са хора, доста заможни, но не са загубили чувството си за социална отговорност. Зарадвах се, че - дали случайно или подсъзнателно – сме се насочили към такива хора. Университетът няма да застане с паничката пред Съвета на настоятелите. Но те предложиха например да съдействат и да платят (а това е скъпо удоволствие) външен операционен одит на управлението на Софийския университет. Операционен, не финансов. И ми се струва, че за едно ректорско ръководство, което не се страхува да каже: ‛Ето, тук сгрешихме, тук се движим мудно“, това ще бъде от огромна полза.

Разговора води Христо Буцев


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”