Кичът като визуален код
Рано или късно всички съвременни художници се поддават на изкушенията на кича. Доколкото изобщо може да се формулира подобно понятие днес. Кичът вече не е деградация на стила, а изразно средство, чиито визуални кодове се ползват често като инструмент в изкуството. Развива се и се променя, но пази своите вечни класики, които са универсални и непогрешимо разпознаваеми навсякъде. Кичът продава най-добре и владее правилните лостове, с които да въздейства на максимално широка аудитория. Кичът е идеален инструмент за пропаганда, тъй като чрез него най-лесно и бързо се фетишизира определен образ или предмет.
Алла Георгиева не за първи път употребява кича в работите си. Но сега като че ли се е концентрирала най-сериозно именно върху неговите класики. Кичът ползва масови клишета. И това се отнася не само за визията, която го определя, но и за емоциите и вълненията, които тя носи. Освен фолклорът, рекламата и поп културата, открай време приоритет на кича са домашният уют, любовта и щастието. А те си имат и свои утвърдени аксесоари, които ги обозначават.
Авторката е взела всички тези благодатни предпоставки и е направила завой обратно към ХХ век. Три личности, които наситиха с драматизъм и войни историята на миналото столетие, са обектът в нейните картини сега. Облечени в класическа кичозна естетика, Ленин, Сталин и Хитлер „играят‛ в един нетипичен водевилен сюжет на любовното щастие.
Всъщност на кого изобщо му пука за любовния живот на вождовете? Техният исторически ореол надделява над жълтата хроника, макар че в биографиите и на тримата изненадващо се припокрива любовната драма. Но не това е важното сега. Всъщност, любовта тук е показана в онзи напудрен вариант като всенародната любов, като любовта към партията и другарската любов, които добре познаваме от афиша на недалечното ни минало.
Както пише Клемънт Грийнбърг в есето си „Авангард и кич‛ от 1939, „Кичът е въплъщение на всичко фалшиво в живота днес‛. Затова неговата естетика тук е перфектен знак за неискрено поведение. Така авторката отскача от любовната тема в политиката. Неизбежно е заради героите, които си е избрала. Фалшът на външната показност е основна градивна единица на тяхното историческо присъствие. Също като любовната драма в живота им, това е другата обща черта, която ги сближава.
Всъщност, от къде започва целият този каламбур от кич, политика и фетиши на властта. Алла Георгиева колекционира картички от 30-те години на миналия век с мили любовни сцени, допълнително оцветени по вкуса на времето в розово, жълто, синьо и резеда. И докато в картичките кичът е малко или много естетизиран в името на романтичното послание, авторката го трансформира чрез живописта в един друг идеологизиран вариант. Така, умишлено или не, е застъпила формулата на соцреализма, който също се ползва успешно от каноните на универсалния кич.
Далеч от репрезентативната и величествена естетика, нейните исторически персонажи са попаднали в очарователни сцени на пикник в гората, на лодка, на интимна вечеря или семеен обяд. Разбира се, този буржоазен бит съвсем не е в стила им, но точно това е номерът – форма на окарикатуряване, промяна на обичайния мизансцен, в който сме свикнали да възприемаме тези образи, което е на крачка от официалното им канонизиране за поп икони. Стратегията й не е откритие. Откакто Че Гевара се тиражира масово по запалките и фланелките, за пазара вече не е останало нищо свято.
Забавните сцени са допълнени от тапети със съветски и нацистки пропагандни щампи, с които авторката е облепила част от пространството на галерията, както и надлежно рамкирани изображения на леглото на Сталин, любимата му лула, къщата на Ленин в Шушенско, любимата кола и любимото куче на Хитлер и т.н. - изцяло в стила на креватната живопис. Всичко изглежда като една уютна инсталация, сглобена с типично женски вкус и стил. В допълнение има и компилация от класически градски шлагери, които застъпват същия период.
Честно казано, въпреки че проектът е сърцато посветен на Марина Цветаева – вечно влюбената руска поетеса, чиято драматична съдба се превръща в една от легендите на съветския тоталитаризъм, тезата в него ми се струва малко разбита някъде между кичозните розички, картичките и шлагерите.
Алла Георгиеве не избира за свои обекти Тодор Живков, Георги Димитров, Луканов, Милошевич, Буш... Оставила е проекта си в мъглата на историческия спомен. Всичко изглежда някак нереално, въпреки реализма, и съвсем бутафорно. Персонажите й са съвременници на романтичните картички и в това отношение идеално се вписват в ретро концепцията. Но не става ясно коя точно е целта на проекта - дали политиката, кичът, трагедиите на ХХ век, фетишът или нещо друго. Може би наистина любовта е все пак неговият център. При всички случаи, работите си остават в онзи исторически отрязък, без да осъществят някаква връзка със съвремието ни. Макар че, ако не беше любовта, може би щеше да ни действа болезнено.
Алла Георгиева не за първи път употребява кича в работите си. Но сега като че ли се е концентрирала най-сериозно именно върху неговите класики. Кичът ползва масови клишета. И това се отнася не само за визията, която го определя, но и за емоциите и вълненията, които тя носи. Освен фолклорът, рекламата и поп културата, открай време приоритет на кича са домашният уют, любовта и щастието. А те си имат и свои утвърдени аксесоари, които ги обозначават.
Авторката е взела всички тези благодатни предпоставки и е направила завой обратно към ХХ век. Три личности, които наситиха с драматизъм и войни историята на миналото столетие, са обектът в нейните картини сега. Облечени в класическа кичозна естетика, Ленин, Сталин и Хитлер „играят‛ в един нетипичен водевилен сюжет на любовното щастие.
Всъщност на кого изобщо му пука за любовния живот на вождовете? Техният исторически ореол надделява над жълтата хроника, макар че в биографиите и на тримата изненадващо се припокрива любовната драма. Но не това е важното сега. Всъщност, любовта тук е показана в онзи напудрен вариант като всенародната любов, като любовта към партията и другарската любов, които добре познаваме от афиша на недалечното ни минало.
Както пише Клемънт Грийнбърг в есето си „Авангард и кич‛ от 1939, „Кичът е въплъщение на всичко фалшиво в живота днес‛. Затова неговата естетика тук е перфектен знак за неискрено поведение. Така авторката отскача от любовната тема в политиката. Неизбежно е заради героите, които си е избрала. Фалшът на външната показност е основна градивна единица на тяхното историческо присъствие. Също като любовната драма в живота им, това е другата обща черта, която ги сближава.
Всъщност, от къде започва целият този каламбур от кич, политика и фетиши на властта. Алла Георгиева колекционира картички от 30-те години на миналия век с мили любовни сцени, допълнително оцветени по вкуса на времето в розово, жълто, синьо и резеда. И докато в картичките кичът е малко или много естетизиран в името на романтичното послание, авторката го трансформира чрез живописта в един друг идеологизиран вариант. Така, умишлено или не, е застъпила формулата на соцреализма, който също се ползва успешно от каноните на универсалния кич.
Далеч от репрезентативната и величествена естетика, нейните исторически персонажи са попаднали в очарователни сцени на пикник в гората, на лодка, на интимна вечеря или семеен обяд. Разбира се, този буржоазен бит съвсем не е в стила им, но точно това е номерът – форма на окарикатуряване, промяна на обичайния мизансцен, в който сме свикнали да възприемаме тези образи, което е на крачка от официалното им канонизиране за поп икони. Стратегията й не е откритие. Откакто Че Гевара се тиражира масово по запалките и фланелките, за пазара вече не е останало нищо свято.
Забавните сцени са допълнени от тапети със съветски и нацистки пропагандни щампи, с които авторката е облепила част от пространството на галерията, както и надлежно рамкирани изображения на леглото на Сталин, любимата му лула, къщата на Ленин в Шушенско, любимата кола и любимото куче на Хитлер и т.н. - изцяло в стила на креватната живопис. Всичко изглежда като една уютна инсталация, сглобена с типично женски вкус и стил. В допълнение има и компилация от класически градски шлагери, които застъпват същия период.
Честно казано, въпреки че проектът е сърцато посветен на Марина Цветаева – вечно влюбената руска поетеса, чиято драматична съдба се превръща в една от легендите на съветския тоталитаризъм, тезата в него ми се струва малко разбита някъде между кичозните розички, картичките и шлагерите.
Алла Георгиеве не избира за свои обекти Тодор Живков, Георги Димитров, Луканов, Милошевич, Буш... Оставила е проекта си в мъглата на историческия спомен. Всичко изглежда някак нереално, въпреки реализма, и съвсем бутафорно. Персонажите й са съвременници на романтичните картички и в това отношение идеално се вписват в ретро концепцията. Но не става ясно коя точно е целта на проекта - дали политиката, кичът, трагедиите на ХХ век, фетишът или нещо друго. Може би наистина любовта е все пак неговият център. При всички случаи, работите си остават в онзи исторически отрязък, без да осъществят някаква връзка със съвремието ни. Макар че, ако не беше любовта, може би щеше да ни действа болезнено.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар





