Рано или късно всички съвременни художници се поддават на изкушенията на кича. Доколкото изобщо може да се формулира подобно понятие днес. Кичът вече не е деградация на стила, а изразно средство, чиито визуални кодове се ползват често като инструмент в изкуството. Развива се и се променя, но пази своите вечни класики, които са универсални и непогрешимо разпознаваеми навсякъде. Кичът продава най-добре и владее правилните лостове, с които да въздейства на максимално широка аудитория. Кичът е идеален инструмент за пропаганда, тъй като чрез него най-лесно и бързо се фетишизира определен образ или предмет.

Алла Георгиева не за първи път употребява кича в работите си. Но сега като че ли се е концентрирала най-сериозно именно върху неговите класики. Кичът ползва масови клишета. И това се отнася не само за визията, която го определя, но и за емоциите и вълненията, които тя носи. Освен фолклорът, рекламата и поп културата, открай време приоритет на кича са домашният уют, любовта и щастието. А те си имат и свои утвърдени аксесоари, които ги обозначават.

Авторката е взела всички тези благодатни предпоставки и е направила завой обратно към ХХ век. Три личности, които наситиха с драматизъм и войни историята на миналото столетие, са обектът в нейните картини сега. Облечени в класическа кичозна естетика, Ленин, Сталин и Хитлер „играят‛ в един нетипичен водевилен сюжет на любовното щастие.

Всъщност на кого изобщо му пука за любовния живот на вождовете? Техният исторически ореол надделява над жълтата хроника, макар че в биографиите и на тримата изненадващо се припокрива любовната драма. Но не това е важното сега. Всъщност, любовта тук е показана в онзи напудрен вариант като всенародната любов, като любовта към партията и другарската любов, които добре познаваме от афиша на недалечното ни минало.

Както пише Клемънт Грийнбърг в есето си „Авангард и кич‛ от 1939, „Кичът е въплъщение на всичко фалшиво в живота днес‛. Затова неговата естетика тук е перфектен знак за неискрено поведение. Така авторката отскача от любовната тема в политиката. Неизбежно е заради героите, които си е избрала. Фалшът на външната показност е основна градивна единица на тяхното историческо присъствие. Също като любовната драма в живота им, това е другата обща черта, която ги сближава.

Всъщност, от къде започва целият този каламбур от кич, политика и фетиши на властта. Алла Георгиева колекционира картички от 30-те години на миналия век с мили любовни сцени, допълнително оцветени по вкуса на времето в розово, жълто, синьо и резеда. И докато в картичките кичът е малко или много естетизиран в името на романтичното послание, авторката го трансформира чрез живописта в един друг идеологизиран вариант. Така, умишлено или не, е застъпила формулата на соцреализма, който също се ползва успешно от каноните на универсалния кич.

Далеч от репрезентативната и величествена естетика, нейните исторически персонажи са попаднали в очарователни сцени на пикник в гората, на лодка, на интимна вечеря или семеен обяд. Разбира се, този буржоазен бит съвсем не е в стила им, но точно това е номерът – форма на окарикатуряване, промяна на обичайния мизансцен, в който сме свикнали да възприемаме тези образи, което е на крачка от официалното им канонизиране за поп икони. Стратегията й не е откритие. Откакто Че Гевара се тиражира масово по запалките и фланелките, за пазара вече не е останало нищо свято.

Забавните сцени са допълнени от тапети със съветски и нацистки пропагандни щампи, с които авторката е облепила част от пространството на галерията, както и надлежно рамкирани изображения на леглото на Сталин, любимата му лула, къщата на Ленин в Шушенско, любимата кола и любимото куче на Хитлер и т.н. - изцяло в стила на креватната живопис. Всичко изглежда като една уютна инсталация, сглобена с типично женски вкус и стил. В допълнение има и компилация от класически градски шлагери, които застъпват същия период.

Честно казано, въпреки че проектът е сърцато посветен на Марина Цветаева – вечно влюбената руска поетеса, чиято драматична съдба се превръща в една от легендите на съветския тоталитаризъм, тезата в него ми се струва малко разбита някъде между кичозните розички, картичките и шлагерите.

Алла Георгиеве не избира за свои обекти Тодор Живков, Георги Димитров, Луканов, Милошевич, Буш... Оставила е проекта си в мъглата на историческия спомен. Всичко изглежда някак нереално, въпреки реализма, и съвсем бутафорно. Персонажите й са съвременници на романтичните картички и в това отношение идеално се вписват в ретро концепцията. Но не става ясно коя точно е целта на проекта - дали политиката, кичът, трагедиите на ХХ век, фетишът или нещо друго. Може би наистина любовта е все пак неговият център. При всички случаи, работите си остават в онзи исторически отрязък, без да осъществят някаква връзка със съвремието ни. Макар че, ако не беше любовта, може би щеше да ни действа болезнено.