Романът – разпуснат, несресан, разкошен
От 2005 година насам в българското културно пространство съществува поредица „Нова проза“ на издателство „Факел експрес“. До този момент са издадени дванайсет книги и всички те представляват убежище на професионалното отношение към преводната литература и доказателство за възможността да съществува концептуална издателска политика сред хаоса на съвременния книжен пазар. Не по-малко симптоматичен е фактът, че досега никой не е проговорил публично за значимостта на това явление, за неговия принос в оцеляването на българската културност. Тъжно ми е от този постмодернизъм, в който сериозните неща стават все по-невидими и нечути сред медийната истерия на поредния книжен балон.
По своя замисъл (и по своето име) „Нова проза“ предполага неограничен национален избор на книги и автори. В действителност до този момент се превежда само руска литература – факт, който изразява предпочитанията на Георги Борисов, единствен намирател, издател и „общ“ редактор на всички творби. Как да разбираме понятието „нова“ в названието, след като вече разбрахме, че „руска“ се е промъкнало скрито? И в този случай ни очаква изненада, защото около три четвърти от книгите всъщност са писани още преди края на 80-те години, главно през 70-те. Самите автори не са „нови“ в биографичен смисъл. Повечето от тях са родени през 40-те години (Сергей Довлатов, скандалният Едуард Лимонов, Виктор Ерофеев, Саша Соколов...); Владимир Войнович и Василий Аксьонов през 1932, а Юз Алешковски още в зората на съветската власт – през 1929 година. Повечето от авторите са писали като емигранти, най-вече в САЩ, където са публикували в известното издателство „Ардис“. Други (например Людмила Улицка и Евгений Попов) са успели да надживеят съветското време отвътре, с обичайните жертви и „нормални“ забрани за публикация. Няма нужда да бъдеш особен любител на руска литература, а и на прословутата „руска душа“, за да осъзнаеш, че ето, това е par excellence явлението, наречено дисидентска литература, и по-точно – дисидентски характер. Фактите са по-силни от всяко предпочитание: мощна, постоянна, нестихваща съпротива, която намира израз в значими и много разнообразни творби. Някога, в края на XIX век, д-р Кръстев обясни появата на Алеко Константинов с „великата сила на злото“, която ражда велики сатирични писатели. Д-р Кръстев неслучайно потърси за пример Гогол; изглежда, че само величината на „руското зло“ е в състояние да произведе велика реакция срещу себе си. Що се отнася до българските писатели, тяхната способност за съпротива май че се изчерпи с времето преди 1944 година.
И за да се върнем към поредицата на ‛Факел експрес“, вече ще кажем, че „новата проза“ в нейното име означава преди всичко руска литература от по-стари години, но нова за широката читателска публика; ново лице на руската дисидентска култура. Разбира се, има и буквално нови творби от по-стари писатели; така например, Людмила Улицка е представена с романа „Искрено ваш Шурик“, излязъл и шумно акламиран през 2004, Владимир Войнович - с романа „Монументалната пропаганда“ от 2001 г.
„Венерини коси“ на Михаил Шишкин – автор, емигрирал в Швейцария чак през 1995 г. – също попада сред буквално новите книги; публикуван през 2005, той става „Голямата книга на Русия“ за 2006. Романът е образец на „постмодерно писане“: 540 страници, в които множество сюжетни линии се гонят, но не се настигат, заплитат се на асоциативно равнище, текат встрани, изисквайки от читателя повишено внимание и повишена култура. Тази култура му е необходима, защото привидно разхвърленият и някак чудовищен наратив може да бъде подреден и „сресан“ само с помощта на митологични спомени и символни асоциации, които обединяват „руския характер“ и „руския дух“ с цялата история на европейската и дори на световната култура от различни епохи. Древните източни царе Навуходоносор и Артаксеркс са герои на разказа толкова, колкото и социалистическата учителка Галина Петровна (Галпетра); легендата за Тристан и Изолда репликира поведението на двама млади хора с руски души; емигрантската служба в Швейцария задава въпроси, които са всъщност отговори, и получава отговори, които са всъщност въпроси, от невидими бежанци из всички републики на великия някогашен Съюз... „Венерини коси“ е всъщност метафора на този вид разказ, в който наративните струи текат разпуснати, разбъркани, разкошни, неудържими... Ясно е, че подобен текст въздейства по естетически адекватен начин само ако бъде преведен перфектно, т.е. със знания и усет към силата на руското, но и на българското слово. В това отношение преводачът Иван Тотоманов се е справил блестящо. Всъщност, всичките дванайсет книги до този момент са преведени (постоянните преводачи са Иван Тотоманов и Здравка Петрова), редактирани и коригирани по начин, който доказва, че въпреки всички изпитания и превратности на „новото време“, издателският професионализъм у нас има дълбоки корени. А това ни вдъхва надежда, че преводната култура може да надделее нихилизма на масовите потребности и жаждата за бързи пазарни успехи.
По своя замисъл (и по своето име) „Нова проза“ предполага неограничен национален избор на книги и автори. В действителност до този момент се превежда само руска литература – факт, който изразява предпочитанията на Георги Борисов, единствен намирател, издател и „общ“ редактор на всички творби. Как да разбираме понятието „нова“ в названието, след като вече разбрахме, че „руска“ се е промъкнало скрито? И в този случай ни очаква изненада, защото около три четвърти от книгите всъщност са писани още преди края на 80-те години, главно през 70-те. Самите автори не са „нови“ в биографичен смисъл. Повечето от тях са родени през 40-те години (Сергей Довлатов, скандалният Едуард Лимонов, Виктор Ерофеев, Саша Соколов...); Владимир Войнович и Василий Аксьонов през 1932, а Юз Алешковски още в зората на съветската власт – през 1929 година. Повечето от авторите са писали като емигранти, най-вече в САЩ, където са публикували в известното издателство „Ардис“. Други (например Людмила Улицка и Евгений Попов) са успели да надживеят съветското време отвътре, с обичайните жертви и „нормални“ забрани за публикация. Няма нужда да бъдеш особен любител на руска литература, а и на прословутата „руска душа“, за да осъзнаеш, че ето, това е par excellence явлението, наречено дисидентска литература, и по-точно – дисидентски характер. Фактите са по-силни от всяко предпочитание: мощна, постоянна, нестихваща съпротива, която намира израз в значими и много разнообразни творби. Някога, в края на XIX век, д-р Кръстев обясни появата на Алеко Константинов с „великата сила на злото“, която ражда велики сатирични писатели. Д-р Кръстев неслучайно потърси за пример Гогол; изглежда, че само величината на „руското зло“ е в състояние да произведе велика реакция срещу себе си. Що се отнася до българските писатели, тяхната способност за съпротива май че се изчерпи с времето преди 1944 година.
И за да се върнем към поредицата на ‛Факел експрес“, вече ще кажем, че „новата проза“ в нейното име означава преди всичко руска литература от по-стари години, но нова за широката читателска публика; ново лице на руската дисидентска култура. Разбира се, има и буквално нови творби от по-стари писатели; така например, Людмила Улицка е представена с романа „Искрено ваш Шурик“, излязъл и шумно акламиран през 2004, Владимир Войнович - с романа „Монументалната пропаганда“ от 2001 г.
„Венерини коси“ на Михаил Шишкин – автор, емигрирал в Швейцария чак през 1995 г. – също попада сред буквално новите книги; публикуван през 2005, той става „Голямата книга на Русия“ за 2006. Романът е образец на „постмодерно писане“: 540 страници, в които множество сюжетни линии се гонят, но не се настигат, заплитат се на асоциативно равнище, текат встрани, изисквайки от читателя повишено внимание и повишена култура. Тази култура му е необходима, защото привидно разхвърленият и някак чудовищен наратив може да бъде подреден и „сресан“ само с помощта на митологични спомени и символни асоциации, които обединяват „руския характер“ и „руския дух“ с цялата история на европейската и дори на световната култура от различни епохи. Древните източни царе Навуходоносор и Артаксеркс са герои на разказа толкова, колкото и социалистическата учителка Галина Петровна (Галпетра); легендата за Тристан и Изолда репликира поведението на двама млади хора с руски души; емигрантската служба в Швейцария задава въпроси, които са всъщност отговори, и получава отговори, които са всъщност въпроси, от невидими бежанци из всички републики на великия някогашен Съюз... „Венерини коси“ е всъщност метафора на този вид разказ, в който наративните струи текат разпуснати, разбъркани, разкошни, неудържими... Ясно е, че подобен текст въздейства по естетически адекватен начин само ако бъде преведен перфектно, т.е. със знания и усет към силата на руското, но и на българското слово. В това отношение преводачът Иван Тотоманов се е справил блестящо. Всъщност, всичките дванайсет книги до този момент са преведени (постоянните преводачи са Иван Тотоманов и Здравка Петрова), редактирани и коригирани по начин, който доказва, че въпреки всички изпитания и превратности на „новото време“, издателският професионализъм у нас има дълбоки корени. А това ни вдъхва надежда, че преводната култура може да надделее нихилизма на масовите потребности и жаждата за бързи пазарни успехи.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
