Бяла безнадеждност като Ин и Ян
За 14-ия филм на корейския майстор Ким Ки-док (доскоро беше Ким Ки-дук, на разбирам защо е сменено), участвал в конкурса на Кан’07 и тръгнал си без награда, четох доста отзиви и повечето - неласкави. Но тъй като след философската феерия ‛Пролет, лято, есен, зима... и пролет“ гледам да не го пропускам, отидох без колебание на първата прожекция на ‛Дихание“ в зала 1.
Аскетична затворническа килия. Вътре са четирима. Смръщеният Джан Джин (хонконгският актьор Чан Чън, познат от „2046“ и „Ръката“ на Уон Карвай) чегърта с четка за зъби в бялата стена. Всички са в сини униформи, само неговият номер 5697 е върху червено парче плат. Плисва кръв. Изящната Йеон (Дзиа, позната като Джи-а Парк от „Пролет...“) е мълчалива съпруга „на въженце“ в луксозно предградие на Сеул с хоби скулптура – вае от глина причудливи същества. Както чете с дъщеричката си, по тв-новините чува, че затворникът Джан Джин, осъден на смърт (затова е червеното под номера) е направил пореден опит за самоубийство, забождайки си остър предмет в гърлото, и дълго време няма да може да говори. Съпругът й (Ха Джон-ву) е елегантен, свири на йоника и й изневерява. Йеон открива в колата му пъстра шнола. Простирайки прането, изпуска бялата му риза. Слиза да я вземе. Стъпкана е от кола. Понечва да я прибере, но я хвърля в контейнера. Когато той се връща вечерта, тя е с шнолата. Скандал. Отново дават затворника. Съпругът спира телевизора. Тя излиза в зимната вечер. Отива в затвора. Не я пускат. Цяла нощ виси в студа. На сутринта излъгва, че му е бивше гадже и най-сетне успява да се срещне с Джан Джин, в когото пък е влюбен един от съкилийниците му. Без да се интересува защо е осъден на смърт, Йеон му разказва, че когато била на 9, за 5 минути била мъртва – под водата. На раздяла той й дава целувка, отбелязала се като дихание върху разделящото ги стъкло. След това започва да идва с разголени рокли, инвентар и песни. От тапети и всякакви подръчни материали му спретва пърформънси за пролет, лято и есен. Смешно-артистично е. Възхитително. Дори той, най-мрачният човек на света, се усмихва, когато му надява слънчеви очила с бели рамки. Всяка среща помежду им е все по-еротично нажежена и неизменно наблюдавана от камера (виждаме Ким Ки-док, отразен в стъкло). При всяка раздяла тя му дава снимка, а влюбеният в него му я краде. Съпругът разбира къде чезне жена му. Побеснява и й забранява. Приключва с изневярата (по мобилния плюс два шамара, които изяжда зад кадър от любовницата, пристигнала чак в дома му). Йеон изпича поредното си крилато същество в специална пещ, а после го чупи на малки парченца. Отново изпуска бялата му риза, отново я стъпква кола, отново я хвърля в контейнера, но се връща, изтръсква я и я прибира. Съобщават, че осъденият на смърт за убийството на жена си и двете си деца (чак сега разбираме причината), пренощувал с мъртвите им тела, докато го прибере полицията, е направил нов опит за самоубийство. Йеон отново отива в затвора. Семейството е с нея. Пърформънсът за зима е безсмислен – стената е бяла като снега навън, гола е като дърветата, но тя съзира изчегъртан йероглиф за „дихание“. Ескалацията на обречената страст между двамата стига до взрив, независимо от окованите му в белезници ръце. Желанието е толкова драстично, че дори лостчето на камерата е натиснато и влюбените остават само с пазача. В миг тя го целува до без дъх. Едва ги разтървават. Навън баща и дъщеричка правят снежни човеци. Семейството дружно потегля с колата в белотата, Йеон затананиква мелодията на Tombe la neige на Адамо от 1964, съпругът й приглася. Пак килията - Джан Джин най-сетне се отпуска в прегръдката на влюбения съкилийник, оказала се неговото летално избавление.
Позволих си толкова обилен разказ на фабулата, защото, първо, няма как да вече видите филма, а аз мисля за него без дъх, и второ – всеки детайл от цикличността на ставащото е от чутовно значение. От друга страна, съзнавам как думите деформират пластичната хипнотичност. Неслучайно филмът е почти ням, а Джан Джин не продумва и говори само с очи, гримаси и дихания (нищо чудно това решение да е доминирано и от актьорското незнание на корейски, както твърдят в разни сайтове). Самият автор пък твърди: „Исках да изобразя диханието на тази жена и на мъжете, постоянните смени на вдишване и издишване, подобно на Ин и Ян, на нощта и деня.“ В мълчанието, в безнадеждността на привличането (като душевна профилактика и афродизиак), в нелепия триъгълник на жена между двама мъже, във вълшебната орнаменталност, в експлоатацията на GSM и затвора, филмът се приближава до любовната притча-road movie ‛Стик № 3“. От друга страна, в изключителната азиатска символика на годишните времена, философското им осмисляне, неземната красота на визията и участието на тръпно-меланхоличната Дзиа, се докосва до покъртителната притча ‛Пролет...“. От трета - през снимките, пърформънсите и технонологичното охолство като заплаха за човешката индивидуалност напомня депресивно-изящната драма ‛Време“. И ‛Дихание“, подобно на много филми от Далечния Изток, интерпретира спонтанното бягство като сегмент от мистиката на делника - както си акуратен към рутината, изведнъж се оказваш натясно в собствената си кожа и се втурваш към необятността на незнанието. Но този филм сияйно помирява видимо и невидимо, любов и смърт...
По необясним начин елегизмът на Ким Ки-док ме запраща към хладината на ‛2046“ на Уон Карвай. И не толкова заради мъжкарското присъствие на Чан Чън, колкото заради безнадеждността и фразата ‛Любовта се състои в това да уцелиш подходящия момент - не обектът е важен“. А иначе и двамата азиатски режисьори са доказани виртуози на пластичния филмов език и на породистата монтажна мелодика. Само че Ким Ки-док е може би по-универсален, по-краен, по-дълбок...
За разлика от ‛хлабавия“ си филм ‛Самарянката“, където Европа е мечта за две момичета от Сеул, заради която проституират и дори се натъкват на смърт, в ‛Дихание“ той реализира геокултурния мост чрез... лекотата на френския шансон. Но преди този радикален жест ни е разказал универсална история за бяла безнадеждност. Tombe la neige само изстрелва филма към носталгичната бъдещност.
Прочее, преди четири години в София гледахме трагикомичния френско-швейцарско-италианско-арменския филм ‛Водка лимон“, където арменци са витални каторжници на снега, а в камион звучи древния хит Tombe la neige с гласа на великия им сънародник Азнавур.
В момента и София е като метафора на бялата безнадеждност в ‛Дихание“. Само дето не е филигранна като филма.
Аскетична затворническа килия. Вътре са четирима. Смръщеният Джан Джин (хонконгският актьор Чан Чън, познат от „2046“ и „Ръката“ на Уон Карвай) чегърта с четка за зъби в бялата стена. Всички са в сини униформи, само неговият номер 5697 е върху червено парче плат. Плисва кръв. Изящната Йеон (Дзиа, позната като Джи-а Парк от „Пролет...“) е мълчалива съпруга „на въженце“ в луксозно предградие на Сеул с хоби скулптура – вае от глина причудливи същества. Както чете с дъщеричката си, по тв-новините чува, че затворникът Джан Джин, осъден на смърт (затова е червеното под номера) е направил пореден опит за самоубийство, забождайки си остър предмет в гърлото, и дълго време няма да може да говори. Съпругът й (Ха Джон-ву) е елегантен, свири на йоника и й изневерява. Йеон открива в колата му пъстра шнола. Простирайки прането, изпуска бялата му риза. Слиза да я вземе. Стъпкана е от кола. Понечва да я прибере, но я хвърля в контейнера. Когато той се връща вечерта, тя е с шнолата. Скандал. Отново дават затворника. Съпругът спира телевизора. Тя излиза в зимната вечер. Отива в затвора. Не я пускат. Цяла нощ виси в студа. На сутринта излъгва, че му е бивше гадже и най-сетне успява да се срещне с Джан Джин, в когото пък е влюбен един от съкилийниците му. Без да се интересува защо е осъден на смърт, Йеон му разказва, че когато била на 9, за 5 минути била мъртва – под водата. На раздяла той й дава целувка, отбелязала се като дихание върху разделящото ги стъкло. След това започва да идва с разголени рокли, инвентар и песни. От тапети и всякакви подръчни материали му спретва пърформънси за пролет, лято и есен. Смешно-артистично е. Възхитително. Дори той, най-мрачният човек на света, се усмихва, когато му надява слънчеви очила с бели рамки. Всяка среща помежду им е все по-еротично нажежена и неизменно наблюдавана от камера (виждаме Ким Ки-док, отразен в стъкло). При всяка раздяла тя му дава снимка, а влюбеният в него му я краде. Съпругът разбира къде чезне жена му. Побеснява и й забранява. Приключва с изневярата (по мобилния плюс два шамара, които изяжда зад кадър от любовницата, пристигнала чак в дома му). Йеон изпича поредното си крилато същество в специална пещ, а после го чупи на малки парченца. Отново изпуска бялата му риза, отново я стъпква кола, отново я хвърля в контейнера, но се връща, изтръсква я и я прибира. Съобщават, че осъденият на смърт за убийството на жена си и двете си деца (чак сега разбираме причината), пренощувал с мъртвите им тела, докато го прибере полицията, е направил нов опит за самоубийство. Йеон отново отива в затвора. Семейството е с нея. Пърформънсът за зима е безсмислен – стената е бяла като снега навън, гола е като дърветата, но тя съзира изчегъртан йероглиф за „дихание“. Ескалацията на обречената страст между двамата стига до взрив, независимо от окованите му в белезници ръце. Желанието е толкова драстично, че дори лостчето на камерата е натиснато и влюбените остават само с пазача. В миг тя го целува до без дъх. Едва ги разтървават. Навън баща и дъщеричка правят снежни човеци. Семейството дружно потегля с колата в белотата, Йеон затананиква мелодията на Tombe la neige на Адамо от 1964, съпругът й приглася. Пак килията - Джан Джин най-сетне се отпуска в прегръдката на влюбения съкилийник, оказала се неговото летално избавление.
Позволих си толкова обилен разказ на фабулата, защото, първо, няма как да вече видите филма, а аз мисля за него без дъх, и второ – всеки детайл от цикличността на ставащото е от чутовно значение. От друга страна, съзнавам как думите деформират пластичната хипнотичност. Неслучайно филмът е почти ням, а Джан Джин не продумва и говори само с очи, гримаси и дихания (нищо чудно това решение да е доминирано и от актьорското незнание на корейски, както твърдят в разни сайтове). Самият автор пък твърди: „Исках да изобразя диханието на тази жена и на мъжете, постоянните смени на вдишване и издишване, подобно на Ин и Ян, на нощта и деня.“ В мълчанието, в безнадеждността на привличането (като душевна профилактика и афродизиак), в нелепия триъгълник на жена между двама мъже, във вълшебната орнаменталност, в експлоатацията на GSM и затвора, филмът се приближава до любовната притча-road movie ‛Стик № 3“. От друга страна, в изключителната азиатска символика на годишните времена, философското им осмисляне, неземната красота на визията и участието на тръпно-меланхоличната Дзиа, се докосва до покъртителната притча ‛Пролет...“. От трета - през снимките, пърформънсите и технонологичното охолство като заплаха за човешката индивидуалност напомня депресивно-изящната драма ‛Време“. И ‛Дихание“, подобно на много филми от Далечния Изток, интерпретира спонтанното бягство като сегмент от мистиката на делника - както си акуратен към рутината, изведнъж се оказваш натясно в собствената си кожа и се втурваш към необятността на незнанието. Но този филм сияйно помирява видимо и невидимо, любов и смърт...
По необясним начин елегизмът на Ким Ки-док ме запраща към хладината на ‛2046“ на Уон Карвай. И не толкова заради мъжкарското присъствие на Чан Чън, колкото заради безнадеждността и фразата ‛Любовта се състои в това да уцелиш подходящия момент - не обектът е важен“. А иначе и двамата азиатски режисьори са доказани виртуози на пластичния филмов език и на породистата монтажна мелодика. Само че Ким Ки-док е може би по-универсален, по-краен, по-дълбок...
За разлика от ‛хлабавия“ си филм ‛Самарянката“, където Европа е мечта за две момичета от Сеул, заради която проституират и дори се натъкват на смърт, в ‛Дихание“ той реализира геокултурния мост чрез... лекотата на френския шансон. Но преди този радикален жест ни е разказал универсална история за бяла безнадеждност. Tombe la neige само изстрелва филма към носталгичната бъдещност.
Прочее, преди четири години в София гледахме трагикомичния френско-швейцарско-италианско-арменския филм ‛Водка лимон“, където арменци са витални каторжници на снега, а в камион звучи древния хит Tombe la neige с гласа на великия им сънародник Азнавур.
В момента и София е като метафора на бялата безнадеждност в ‛Дихание“. Само дето не е филигранна като филма.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
