Новата стихосбирка на Марин Бодаков вероятно може да бъде описана с един израз на Левинас от Другояче от битието: „недискретност по отношение на неизразимото‛. Всеки цитат, разбира се, предава своя контекст и затова цитирането не е възможно: така тук този израз не е цитат, а жест, с който извършваме двойно предателство – веднъж към Левинас, а втори път - към Марин Бодаков. Когато казваме обаче, че в неговата поезия има недискретност по отношение на неизразимото, ние казваме: в тази поезия има неизразимо. По странен начин недискретността спрямо неизразимото прави стиховете, обратно, безкрайно дискретни, дискретни поне в два смисъла: от една страна, внимателни, а от друга – прекъснати, дисконтинуални. Друг начин да се изрази това е да се каже, че тези стихове са пестеливи. Но в своята пестеливост те не пестят нищо и не спестяват нищо. Така в своя пестелив преразход те минават в изразяването отвъд изразимия опит. Неизразимото е опит. Това би звучало тривиално, ако се разбере в една вече станала традиционна рамка на неизчерпаемостта на индивидуалното, за което езикът не е достатъчен. Ала тук става въпрос за опит, който не може да бъде наречен „собствен‛; опит, който представлява личното, което не е просто „собствено‛, защото няма собственик – това е споделеното. Онова, което се случва на аз-а, на неговото тяло, винаги стои на границата на тялото, на самия аз. Надхвърля го. И винаги се оказва поделено с някой или нещо. Споделеността така не предполага симетрия, нито пък някакъв тип равенство между поделящите. В едно от стихотворенията („Белова‛) се казва: сега изнасяме трупа,/ покриваме го с пръст и клони//усещаме недостига на органи/ с които да тъгуваме// сега. Тук един от плановете на споделянето е споделяне с починалия, отишлия си: опитът е също това споделяне без никаква симетрия, което ни прави не-цели. И ето следващият парадокс – споделеното е несподелимо. Ако опитът бъде схващан в посочения по-горе начин, то тъкмо онова, което споделяме, онова лично, което не е собствено, а винаги поделено, се оказва неизразимо. Марин Бодаков не се отдръпва пред него, за да потъне в готовите форми на изразяване, където употребата на познатото отдалечава от личното. Напротив, в тази стихосбирка той решава да бъде недискретен към неизразимото и да го изрази.

Но как става това? Как може да се изрази неизразимото? Въпросът би бил наивен, ако предполага, че има една формула, конкретен похват, чрез който трикът да сработва. Вероятно трябва да се преформулира като начало разбирането за автобиографично. Автобиографичното ще се окаже обвързано с нещо, което откъм едно традиционно виждане за еднозначен собствен живот би било наречено фикция. Фикцията обаче тук няма да е противопоставена на реалния живот. Всеки реален живот ще се полага в по-широкото й поле, което единствено ще може да държи сметка за онова лично, което вече не е собствено, а се случва на границата, между два или повече живота, между две или повече „авто‛.

Всичко това по необходимост има и формален изказ. Този формален изказ може би никога няма да бъде постоянен, ако трябва да се запази връзката с живота. Вероятно това е причината в Ангел в зоопарка рядко да се използват еднакви реторически стратегии, както и да се отбягва удържането на една стъпка дори в рамките на едно стихотворение. Нека тук съвсем бегло разгледаме елементи от реториката на две стихотворения. Първото е Отпуск по бащинство, което и поради лични причини усещам близко. Ето краткия му текст:

Момиченцето ни – пространство,
което бавно се възпламенява и разраства. Сияе
новината на Анна:

увеличава концентрацията на разтвора,
обогатява веществата в нас,
промива ни и
изпарява

Още първият ред (единствения, на когото можем да отделим място) изправя читателя пред троен избор, който той е приканен да не вземе. Думата „пространство‛ може да се разглежда като метонимия на момиченцето. Това ще е тялото на детето, което расте, загадъчно, необяснимо. От друга страна, тирето позволява прочит, различен от този на „момиченцето ни е пространство‛ и може да загатва за една не пряка връзка между пространството и момиченцето. Пространството тогава би могло да бъде в нас, и не в детето, а за това метафорично тълкуване допринасят по-нататъшни изрази като „обогатява веществата в нас‛. Детето разраства пространството в нас. Тогава то расте като пространство в нас самите, то расте и този растеж е също растеж (обогатяване, увеличаване, промиване) в нас, наш растеж. Но като пространство – трети път на интерпретация – то може да не е нито в нас, нито в детето, то е онова, което е помежду. Новината на Анна сияе именно като изпълваща пространство, което не принадлежи никому. Опитът на бащинството се оказва поделен, междинен, уловен от един трептящ израз, който неминуемо предава неизразимостта му, като я разтваря във фикционалната дълбочина на съ-възможностите.

Да вземем друго стихотворение, дори още по-кратко (макар че, нека повторя, тази пестеливост е абсолютен разход, тя не пести и не спестява):

Извинявай

богата и неясна красота:
гласът ми се сношава с лъвове,
тропическите сечища в сърцето
обрастват с гняв,
гняв

На пръв поглед, смисълът е ясен. Някой се извинява за това, че се е ядосал и може би е крещял на някой друг. Тропическата метафорика би изразявала страстта, горещината на гнева. Ако забавим скоростта на четене обаче, започват да се появяват колебания. Крещенето, типично при скандал, се извежда от стиха „гласът ми се сношава с лъвове‛. Но сношаването с лъвове, така описаният животински сексуален акт, въвежда амбивалентност по отношение на позицията на този, който говори. Той изглежда все повече предизвикан, а предизвикателството – все по-привлекателно: скандалът като израз на сексуално желание. Това би обяснило първия стих „богата и неясна красота‛. Тропическите сечища пък не са просто тропически гори, а места, където тропическите гори са изсичани. Тези места на изсичане са визирани чрез онова, което ги „обраства‛. Страстта като край на страстта има „естествен‛ резултат – гневът, който не „сече‛ (техническа намеса), а природно „расте‛. Гневът е онова, което надмогва техниката, въпреки че именно техниката е причината за отсичането. Когато е назовано „сърцето‛, то се появява тъкмо като място, където природата надделява над техниката. Природно-технически скандал на страстта. Към кого е извинението? Разбира се, към този, на когото си се ядосал. На първо място. Но местата са повече. Този, на когото си се ядосал, той вече е в теб като една неунищожима тропическа зона, опустошителна технически и природно, а сърцето е помежду ви. Чие сърце? Как се изразява това, този опит на гнева? Дискретно и пестеливо, с безкрайно внимание и много сложно, без страх от искреност. Това изглежда е и истинското извинение. Не просто формално „извинявай‛, което всъщност казва „забрави‛ и пренебрегва проблема. А „извинявай‛, което успява да излезе от собствената си позиция и се опитва да мисли собствения си споделен несподелим опит.

Тези бележки не са по никакъв начин твърдения относно епизоди от личния живот на Марин Бодаков. Не биха могли и да бъдат. Те също не претендират, че разкриват някаква истина на „битието‛. Напротив, те се отнасят към фикционалното, в което битието и след това животът биха били положени. Неизразимото остава там, на страниците на Ангел в зоопарка, като онова, което продължава да свързва все пак фикционалното с живота. С живота на автора, но и с този на читателите.