През вековете писателите са експериментирали с форми, които са провокирали несъвършенството на ума, непостоянството на човешките дела и властта над хода на времето. Но доколкото блогингът се развива като литературна форма, той поражда нов и квинтесенциално постмодерен идиом, който позволява на писателите да изразят себе си по непознати до този момент начини. Неговите истини са временни, а неговият етос - колективен и объркан. Сега взаимодействието между писател и читател е безпрецедентно, интуитивно и понякога брутално. И не мислете, че греша: предвещава златна ера за журналистиката.


Защо блогвам


В blog са слети две думи: Web и log. В четирите букви пък се съдържа ясно и точно самоописание: това е дневник от мисли и писания, публикувани в световната мрежа. В едносричния интернет диалект Web log скоро се превърна в blog.

Тази форма на незабавно и глобално самопубликуване, станала възможна благодарение на технологиите, които са широко достъпни през последните десетина години, не позволява ретроактивно редактиране (извън оправянето на малки правописни грешки) и изключва от акта на писането всеки обмислен и дълъг анализ. То е спонтанното самоизразяване на всяка внезапна мисъл, надхвърляща по нетрайност дори ефимерната всекидневна журналистика. До него читателите и блогерите имат незабавен и безпрепятствен достъп, то свързва посредством хипертекст непрестанно умножаващи се препратки и източници. За разлика от напечатания журналистически текст, неговите граници са изключително рехави, а истината му, сама по себе си, е преходна. Тези особености и техните последствия върху акта на писане все още са в процес на проумяване.

Корабният лог1 дължи името си на малка дъсчица, към която често е прикрепено парче олово, то векове наред е било хвърляно през кърмата на корабите, като преди това е било връзвано. Благодарение на тежестта, дървото се задържало на едно и също място във водата подобно на импровизирана котва, докато корабът продължавал да се движи. За определен период от време моряците можели да измерват скоростта на придвижването си, като измервали дължината на връвта (въжето било маркирано с възли за по-лесно отчитане, като те били разположени на еднакво разстояние един от друг). В хода на пътуването курсът бил отбелязван в книга - дневник, която също била наричана лог.

Преди радиото, радара, сателитите или сонара да започнат да се използват, по-горе описаният начин е бил най-разпространеният при пътуване по море. Логовете помагали на навигаторите да правят допускания къде се намират, колко са се отдалечили и колко дълго още ще са в морето. Те представяли доказателствен материал за изминатото разстояние пред търговците и собствениците на кораби. И били така измислени, че да бъдат колкото се може по-неподатливи на фалшификация. Далеч от сушата, насред синьото, сивото и зеленото, преливащи се едно в друго, обикновено е нямало друго доказателство за събитията, ако не се смятат записките на екипажа. Все пак по време на дълги пътувания спомените винаги се замъгляват, а фактите избледняват. Логът, доколкото това било възможно, осигурявал точна информация в реално време.

Докато четеш лог, имаш странното чувство, че с прелистването на всяка следваща страница се придвижваш назад във времето – процес, обратен на разлистването на книга. Ако сглобиш наратив, който никога не е имал намерение да се появява, той изглежда (и е) по-истински. Логовете в този смисъл са били форма на човешко самокоригиране. Те са водели до корекции, без какъвто и да е умисъл, на начините, по които хората подреждат, спретват и конструират историята на своите животи, обръщайки поглед назад. Логовете изискват наративът да бъде оставен да тече свободно, тъй като никой не знае какъв ще е краят. И така, логовете имат сюжет, както и доза драматична ирония, съдържаща се в това, че читателят ще научи края преди писателя.

Всеки, който дълго време е блогвал мислите си, ще разпознае този свят. Ние, блогърите, имаме ограничената възможност да събираме мислите си и да изчакваме, докато събитията се установят и моделите се изчистят. Ние блогваме ‛сега‛ – когато някоя новина ни засегне, когато някой факт се появи. Това отчасти е в сила и за цялата журналистика - както става ясно от етимологията й, тя е ежедневно писане, всеки път предмет на ревизия на нещо станало. Един добър колумнист би променил позиция, присъда и дори политическа лоялност във времето, в зависимост от събитията. Но блогът не е толкова ежедневно писане, колкото почасово писане. И на това ниво на своевременност преходността на думите е още по-притискаща, а рисковете от грешка и възбудата от предвиждането – още по-големи.

Никой колумнист, репортер или писател не би изложил така безмилостно на показ своите малки промени или постоянни малки противоречия така, както го могат само блогърите. Колумнистът може да игнорира или да омаловажи някоя тема за разлика от блогъра, който по няколко пъти на ден споделя мисли дори и във връзка със съвсем незначителни случки. Репортерът може да чака – той дори трябва да чака, докато бъде потвърден всеки източник на информация. На писателя може да му трябват месеци или дори години, преди да поднесе на света своите думи. За блогърите обаче крайният срок е винаги «сега».

Следователно блогингът спрямо писането е това, което са екстремните спортове спрямо атлетиката: повече свобода във формата, повече инцидентност, по-малко формалност, повече живост. Това в много отношения е гръмко писане.

Вие спирате да пишете за себе си от момента, в който ставате относително фиксирана точка в постоянния обмен на идеи и факти от външния свят. В този смисъл, исторически погледнато, дневникът е най-близката форма до блога с тази разлика, че той почти винаги е от лично естество. Неговата сурова честност, неговата отдаденост на маркирането на живота в момента, в който се случва, и на запомнянето му такъв, какъвто е, го прави наземен лог. Някои дневници са замислени да бъдат четени от други хора, може би под формата на кореспонденция – но обикновено посмъртно или като начин за компилиране на факти за по-обмислена автобиотграфична интерпретация. Блогът обаче не е като дневника, той е публичен и то на момента. Той трансформира своите най-лични и ретроспективни форми, правейки ги болезнено публични и мигновени. Той комбинира изповедния жанр с формата на корабния дневник и показва автора по начин, по който той никога досега не е бил показван.

Помня първия път, когато кърших ръце, чудейки се какво да сложа в блога си. Беше пролетта на 2000-та година и, като многото свободно пишещи автори тогава, имах някаква смътна представа, че се нуждая от онлайн присъствие. Не знаех точно какво правя, но мой приятел, току-що открил компания за Web-дизайн, предложи да ми направи сайт и тъй като бях технологически безпомощен, той се съгласи да поства готовите ми есета. В един момент тези задължения му дойдоха малко в повече и той ми се обади, за да ми каже, че е открил онлайн платформа, където сам лесно бих могъл да поствам всичките си писания. Платформата се казваше Blogger.

Докато ползвах Blogger за постване на текстове или линкове към книги и стари есета, осъзнах, че вътре мога да пиша и нови неща – писане, което да е изключително и само за блога. И какво мислите се оказа? Като всяка нова форма, и блогът не се появява просто така от нищото. Той еволюира от различни журналистически традиции. В моя случай разполагах с медиен опит от мейнстрийма за навигация в непознат океан. Имах две ранни вдъхновения: старата ноутбук секция на The New Republic, списание, което, имайки за редактор Майкъл Кинсли, работеше в стил «хрускав» коментар в по-английски стил за разлика от познатия жанр на американско писане на мнения. The New Republic бе пионер и с рубриката на последната страница - Diarist, която бе проектирана да бъде по-лична, есеистична форма на журналистика от първо лице. Смесвайки двата жанра, направих това, за което бях обучен – да импровизирам.

Преди това бях писал онлайн, като сътрудничех на един listserv (първият електронен мейлинг лист) за гей-писатели и помагах на Кинсли да инициира по-дискусионна форма на онлайн писане в Slate, първото списание, предназначено изключително за мрежата. Още в началото, докато пишех по този начин, осъзнах, че онлайн формата «възнаграждава» с разговорен, безкраен тон на разговора. В един от моите първи експерименти, водени от Кинсли, той ме принуди да пиша, без много да му мисля. Така аз пишех, сякаш съчинявах и-мейли, само с мъничко повече дооглеждане. Това, разбира се, беше хазартно занимание, както когато кликнем „Изпрати‛ в пристъп на ярост или болка. Но блогването изисква хазартност и готовност по-скоро да паднеш от трапеца, отколкото да не скочиш.

Още в първите няколко дни, в които ползвах тази форма на писане, усетих, че съм «налапал куката». Усещането да можеш директно да излъчиш собствените си думи към читателите беше въодушевяващо и освобождаващо. За разлика от сегашното поколение писатели, които блогват само понякога, аз от първа ръка знам каква е алтернативата. Бях редактирал седмичника The New Republic в продължение на пет години и написах безчет колонки и есета за разнообразието на традиционните средства за информация. И през цялото това време често ми се случваше да се дразня, както и повечето писатели, на безкрайните отлагания, корекции, издателски политики, редакторски борби и рязания на текстове в последната минута с цел освобождаване на пространство, така присъщи на публикуването на хартиен носител. Блогингът, дори за аудитория от стотина души в първите дни, бе потресаващо несравним. Беше като наркотик.

От самото начало се виждаше, че е революция. Всеки пишещ от времето на печатарската преса е мечтаел за ключа към самопубликуването и към незабавното достигане до всеки читател на Земята. Всеки професионален писател е плащал данък „редакторско кимване‛, ставал е жертва на издателска некомпетентност или пък е бил разбиван на пух и прах от коректори и от легион специалисти по проверка на фактите. Ако си дадете сметка за времето, в което като автор сте търсили издател, впечатлявали сте редактори, подмазвали сте се на коректори, то бихте открили цял един живот, погребан във времето, останало измежду всичките тези действия. Но с едно кликване върху бутона „Публикувай‛ всички тези проблеми се изпаряват.

Уви, както скоро след това установих, тази внезапна свобода „отгоре‛ бе незабавно изместена от бунт „отдолу‛. Минути след моя постинг, дори в първите дни, читателите вече реагираха. Възможностите, които им даде и-мейлът, като че ли отвърза спящия в тях звяр. Те бяха по-брутални от всеки редактор, по-дребнави от всеки коректор и по-емоционално нестабилни от всеки колега.

Но пак повтарям, трудно е да се прецени колко различно е всичко това. Писателите могат да бъдат суетни души, изискващи нежни редакторски грижи и болезнено чувствителни за ударите на читателите. Те оцеляват, поне повечето, но крехкостта им е легендарна. Нещо повече, преди да се появи блогосферата, репортерите и колумнистите се ползваха със сериозна защита от директно вмешателство. Да, понякога писмата до редактора пристигаха със закъснение, а подписът под материалите отпадаше. Но репортерите и колумнистите работеха в относителна уединеност и бяха отговорни преди всичко към своите редактори, а не към читателите. Дълго време коментарите бяха предимно монолози, публикувани, за да предизвикат овации, приглушен шепот, тишина или далечно мърморене. И преди съм получавал ответна реакция на публикациите си, но по аморфен, отложен във времето, дистанциран начин. Сега обратната връзка е незабавна, лична и брутална.


И така, блогингът по свой си начин нанесе защитен контраудар срещу овластената журналистика. На обвиненията в неточност и непрофесионализъм блогърите можеха да отговорят, посочвайки страховитата и незабавна претенциозност на своите читатели. За разлика от вестниците, които биха могли евентуално да публикуват корекциите си, и то в каре, отдалечено по време и място от първоначалната грешка, блогърите трябваше да се самокоригират на същото място и в същия формат, в който са забъркали кашата. Новата форма заслужаваше по-голямо доверие, защото нищо не допринася толкова много за професионализма, колкото публичното унизяване за немарливост. Разбира се, един блогър може да пренебрегне грешката си или пък просто да откаже да я признае. Но ако я повтори, той може да бъде осмян от конкурентите, атакуван от коментаторите и забравен от читателите. В момент, в който традиционните медии се занимават с толкова разнородни скандали, като тези на Стивън Глас, Джейсън Блеър и Дан Радър2, блогърите успяха да преживеят първата атака. И всъщност, съвсем навреме, защото високите стандарти, на които се очакваше да отговарят блогърите с най-много посещения, а именно - отговорност, прозрачност и точност, станаха валидни с още по-голяма сила и за медийните гиганти. Дори колумнистите на New York Times бяха принуждавани да си признават, когато грешат.

Блогът, разбира се, си остава „повърхностна‛ медия. Под „повърхностна‛ имам предвид само това, че блогингът се радва на краткост и мигновеност. Никой не иска да чете онлайн трактати от по 9000 думи. В мрежата линковете-изречения са също толкова легитимни, колкото и диатриба от хиляди думи. Де факто, първите се ценят дори повече. И както Мат Дръдж3 ми каза, когато през 2001 потърсих съвет от него – майстора, ключът към блога е в разбирането, че това е излъчване, не публикация. Ако спре да се движи, умира. Ако спре да гребе, потъва.

Но качеството „повърхностност‛, ако се измери в определена перспектива, всъщност маскира дори по-голяма дълбочина от тази, която традиционните медии могат да предложат. Причината е простото техническо изобретение: хипервръзката. Един старомоден колумнист може да напише 800 брилянтни думи, коментирайки ново научно изследване или анализ на тинк-танк организация. И докато го четеш на хартия, трябва на доверие да приемеш начина, по който той ти представя материала, или да се оставиш да бъдеш убеден от кратък цитат (който, извън контекста, може винаги да бъде подвеждащ). Когато четеш онлайн обаче, линкът (препратката) към оригиналния източник променя твоя опит. Да, няколко изречения в блог могат да не донесат толкова голямо удовлетворение, колкото колонка във вестник, но възможността четеш коментирания материал – толкова пъти, колкото искаш и както искаш, може да разшири контекста така, както не би могъл никой вестник. Дори цитатът, избран от блогъра с цел привличане на вниманието, може да бъде проверен от оригинала с нулев брой усилия за разлика от този на колумниста. Сега тази иновация, предхождаща блоговете, но популяризирана именно от тях, заема все по-централно място в журналистическия мейнстрийм.

Един вид, блогът плува по повърхността на океана, но e хвърлил по-дълбоко котва, отколкото технологически печатната медия може да си позволи. Това, разбира се, в известна степен прави писателя безсилен. Блогерът може по-лесно да се измъкне и има по-малко претенции за авторство. Той е – повече от всеки друг автор в миналото – възел измежду другите възли. Той е компактен, но незавършен без връзките, коментарите и възможностите за проследяване, които превръщат блогосферата, в идеалния й вариант, преди всичко в разговор, а не в продукт.

За един писател, съзнаващ напълно импровизирания характер на работата си, това не е нищо ново. През вековете писателите са експериментирали с форми, които изследват несъвършенствата на човешкото мислене, непостоянството на човешките дела, принизяването и оковаването хода на времето. Ако сравним меандрите на Платоновите диалози с логическите трактати на Аристотел, ние виждаме разликата между духа на скептика, въплътен в писане, и духа, който се стреми да придаде някаква завършеност на аргумента. Може би най-великото произведение на християнската апологетика - Мисли, отнасящи се до религията и до други теми на Паскал, е също серия от меандри, кратки и непълни предателства спрямо аргументите, наблюденията, прозренията.

Липсата на завършеност при тях е това, което ги прави толкова завладяващи – спорно е обаче дали са по-завладяващи от изгладен трактат на Тома Аквински.

Или да вземем например брилянтните полемики на Карл Краус, издател и главен автор на Die Fackel, който изпитваше удоволствие да редува непрестанни закачки с режещи афоризми и картечен огън от ругатни. Краус притежаваше нещо рядко за времето си: финансова възможност да се самопубликува. Това му позволи да бъде безстрашен, нещо, което сега е достъпно на всеки, позволил си компютър и интернет.

Но може би същинският предшественик на блогера е Монтен. Неговите есета бяха публикувани в три големи издания, като всяко следващо бе по-дълго и сложно от предходното. Страстен скептик, Монтен поправяше, добавяше и разширяваше есетата си за всяко издание, като по този начин ги правеше триизмерни във времето. В най-добрите съвременни преводи всяко едно есе е анотирано изречение по изречение, параграф по параграф, с малки букви (a, b и c) за всяко от трите издания, помагайки на читателя да види как всяко пренаписване добавя или отнема, възхвалява или иронизира предишната версия. Монтен е изживявал своя скептицизъм, дръзвайки да покаже как писателят се развива, променя мнението си, научава нови неща, сменя перспективи, узрява. И това, което е далеч от необходимостта да се крие зад лустрото на един неизменен авторитет, може да се превърне в ценност, в нов начин да се гледа на претенциите за авторство, текст и истина. Освен това Монтен е „подправял‛ есетата си с такива екстри, които по-късно блогърите ще нарекат външни препратки. Неговите собствени мисли са изпълнени и усложнени от чужди афоризми и анекдоти. Запознати с източниците забелязват, че много от тези ‛златни фрази‛ нарочно са извадени от контекста, за да добавят пластове ирония към писането, което вече е било пропито с емпирична несигурност.

Следователно да блогваш, значи да излезеш по някакъв начин от писането си, да го държиш на ръка разстояние, отворено за критичен поглед, да му позволиш за малко да плува в ефира и да оставиш другите, както е направил Монтен, да те завъртят около относителната истина. Един блогър ще забележи това почти веднага, на старта. Някои автори на и-мейли знаят повече относно един субект, отколкото блогърите, и това не би трябвало да е изненада. Те ще изпратят линкове, разкази и факти, които ще оспорят блогърската представа за света, понякога дори напълно ще я отрекат, но най-често ще добавят към дадена идея контекст, нюанс и комплексност. Ролята на блогъра е не да се защитава срещу всичко това, а да го прегърне. Той е като домакин на вечерно парти. Той може да провокира дискусия или да заеме позиция, която страстно да защитава, но той също така трябва да създаде атмосфера, в която другите да искат да участват.

Тази атмосфера неизбежно се оформя според личността на блогъра. Дори най-внимателният и сдържан блогър ще разкрие за себе си повече, отколкото би му се искало, в няколко необмислени изречения и те ще добият публичност преди още той да се е усетил да натисне „изтрий‛. Мъдрата паника, която може да парализира писателя — страхът, че ще бъде оголен, унищожен, унижен – не е присъща за блогъра. Като блогър не можете да си позволите да блокирате. Вие трябва да изразите себе си „сега‛, докато емоциите ви бълбукат, докато темпераментът ви избухва, докато чувството ви за хумор се проявява. Можете да опитате да се скриете от критичния поглед, но е трудно. И това е, което прави блогингът един вид самоизтъкване - фактът, че е наситен с персоналност. Тя прониква във фалшивата интимност на Web изживяването, в затвореността на и-мейлите и в мигновеността на съобщенията. На вас ви се струва, че познавате блогерите, доколкото техният живот минава успоредно с вашия, че изпитвате същите неща, които и те, и споделяте момента. Когато читателите на моя блог на живо се сблъскат с мен, те ме наричат Ендрю. Четящите книгите ми не правят така. За тях аз съм мистър Съливан.

На блога ми аз и моите читатели заедно изживяхме 11 септември. Мога да погледна назад във времето и да видя не само как съм реагирал на събитието, но и каква точно е била реакцията ми в 3.47 същия следобед и в 9.46 през нощта. Животът с тази негова мигновеност е нещо, с което напечатаното слово не може да се състезава. Същото е и с разказа за настъпващата 2000, с войната в Ирак, с разкритията за Абу Граиб, със смъртта на папа Йоан Павел II или с всяко друго историческо събитие от изминалото десетилетие. Просто няма начин да пишем за тях в реално време, без да разкрием голяма част от себе си. И интимната връзка, която създаваме с читателите си, не е връзката, която например The Times установява с аудиторията по време на същите тези събития. Пред компютъра във всеки един момент има двама души: блогър и читател. Близостта може да се усети. Какъвто и авторитет да има блогърът, той идва не от институцията, за която работи, а от човешкото, което излъчва. Това е писане с емоция, не под повърхността, а през нея - винаги разчупвайки я. То прави писателя и читателя не просто свързани, а лично обвързани. Единственият термин, който може да опише това състояние, е приятелството. И писането за хиляди и хиляди приятели е относително ново занимание.

Тези приятели са съставна част от блога. Те предизвикват усещане за комфорт, приятна компания, в същото време са и провокация, болка, причина за усъвършенстване. Ако бях настроен да правя инвентаризация на материала, който се появява на моя блог, бих си дал сметка, че една трета от него е генерирана от читатели, а една трета от времето ми отива във възприемане на читателски гледни точки, коментари и предложения. Читателите ми разказват истории, разкриват нови перспективи и контрааргументи срещу общоприети схващания. При традиционния метод журналистът търси основни източници на информация, които зарежда и държи настрана от конкурентите. Блогърът навлиза като на игра в темата и дързостта му стига дотам да очаква източниците на информация сами да дойдат при него.

Някои от тези материали – и-мейли на войници от фронтовата линия, на учени, обясняващи ново изследване, на писатели-дисиденти от Вашингтон, могат никога да не видят бял свят, ако не е блогосферата, тъй като техните автори са прекалено уплашени, за да кажат какво мислят в своите партизански укрепления. Разбира се, някои от тях не заслужават доверие. Блогърите могат да бъдат измамени или също така лесно подведени, както и традиционно пишещите. Строгото преценяване на източника, което правят добрите репортери, не може да се направи по и-мейл. Но бихте се изненадали от това, което непоканено пристига в пощенската ви кутия и което най-често се оказва изключително полезно. Не цялото му съдържание е информация; много често то е просто мнение, компетентност, база от знания, които не са в обсега на научния редактор на даден вестник. Един добър блог е вашата лична Wikipedia. Всъщност, най-приятната изненада в блогинга ми са били няколко човека, работещи в областта на правото, в правителството, в Академията, както и няколко души, грижещи се за деца – хора с реални познания и истински литературен талант, които поне до онзи момент не са намирали отдушник. Има разлика, разбира се, между редактираното ползване на и-мейли като източник на информация от страна на внимателен блогър и какофонията, царяща на мястото за непосредствени коментари. Но истината е някъде там – и чудото на и-мейла позволява тя да достигне до вас.

Всеки път приятелите блогъри увеличават базата от знания. Преди осем години блогосферата се чувстваше като шепа индивидуални мърморковци, воюващи помежду си. Сега тя се чувства като вселена от мърморковци с мащабни, пулсиращи читателски кръгове, които воюват помежду си. За читателя-неофит или блогър това може да изглежда натоварващо. Съществува обаче връзка между интимния тон от ранните години на блогинга и индустрията, в която той напоследък се е превърнал. И връзката е човешката индивидуалност.

Пионерите на онлайн журналистиката –Slate и Salon - все още са много популярни и успешни. Но останалите в паметта интернет-звезди, дори и в тези два сайта, са като персонални марки. Daily Kos, например, е писан от стотици блогъри и поправян от стотици коментатори. Но е подписван от Маркос Молицас, който някога го започна. Освен това неговата собствена проза все още е носещата опора на блога. Най-големият агрегатор на новини в света, Drudge Report, носещ името на своя основател - Мат Дръдж, проявява някаква корпоративна чувствителност при селекцията на линкове, изображения и истории. Огромната и все по-разширяваща се вселена на The Huffington Post все още напомня на вътрешната сплотеност на гръко-кеймбриджския диалект на Ариана (Хъфингтън); а разследващата журналистика, рецензиите и ревютата на Talking Points Memo все още се свързват със специфичния тембър на Джош Маршъл. Дори Slate не би бил това, което е, ако го нямаше гласът на Мики Каус.

Това, което устоява на времето, е човешката марка. Смятам, че причината е разговорният стил, на който се радва комуникацията в блогинга. Онова, което се изисква от специалиста по водене на разговори, е колкото характер, толкова и авторитет. И ако мислиш блогинга преди всичко като говорещо радио и като новини по кабелната телевизия, а не като списание или ежедневник, то тогава влиянието на конкретната персона не би те изненадало толкова много. За радиото значение има гласът, за телевизията - лицето. А за блогинга - чувствителността.

Но писането в тази нова форма е колективно представяне дотолкова, доколкото то е индивидуално – и връзката между блогърите е важна също толкова, колкото и съдържанието на блога. Линковете не само придърпват разговора, те привличат читателите. Колкото повече линквате, толкова повече ще линкват към вас; и толкова повече хора и информация ще прииждат към вас. Играта с нулев резултат при старите медии, в която Time се облагодетелства от издънките на Newsweek и обратно, се превърна в игра, в която всеки печели. Добре е за Time да бъде свързан с Newsweek и с другите наоколо. Така се оказва, че една от най-ценените статистики в блогосферата не е общият брой читатели или посещения на страница, а ‛авторитетът‛, който получаваш, когато други блогъри сложат препратка (линк) към теб. Това е индикация в каква степен си в центъра на разговорите, които вълнуват човечеството.

Причината този отворен пазар на мислене и писане да има такъв потенциал е, че колективният ум филтрира бързо лошите аргументи и идеи. Е, разбира се, има я и обратната страна на медала и тя е, че блогърите също са човешки същества. Разумът не е единственият източник на гориво. В свят, в който няма разлика между добри и лоши посещения, където емоциите често управляват, винаги ще има някой, който ще издигне глас, за да доминира в разговора, друг пък безсрамно ще злоупотреби с предразсъдъците на читателите; трети ще започне онлайн спор само за да се забавлява. Сензацията, мръсотийката и лесно изказаните гледни точки винаги привличат. Ти можеш да изчезнеш в партизанската блогосфера и никога да не стъпиш в сайт, с който си в несъгласие.

Но линкването облекчава всичко това. Един блог на демократите, например, може да бъде принуден да сложи линк към свой „колега‛ републиканец само за да атакува и осмива. Но това е в интерес и на двата лагера, защото се генерират посещения и така се насърчава двустранната размяна на удари. Но и двете страни можеш да видиш онлайн. Четенето на The Nation или National Review преди появата на интернет е позволявало повече уединение, отколкото днес позволяват широко отворените онлайн „шлюзове‛. Ако има повече нецивилизованост, то има и повече флуидност. Грубостта, във всеки случай, не е най-лошото, което може да се случи на един блогър. Най-лошото е игнорирането. Може би най-гадното, което някой ближен може да направи, е да разкъса на парчета някой блогър и след това да пропусне да постави линк към него. Следователно успешният блог трябва да балансира между личното си схващане за света и това на другите. Някои блогъри колекционират или ‛събират‛ други блогърски постинги с множество линкове и минималистко отвръщане на удара: Глен Рейнолдс в Instapundit прави това в самия център на сайта; Дънкан Блак в Eschaton го прави отляво. Други са по-еклектични - събират линкове от конкретна ниша или ги доставят на определена, знаеща аудитория. ‛Блогролът‛ е индикатор за това кого уважаваш достатъчно, за да го държиш в своята галактика. През многото години аз поддържах своите читателски и писателски навици, използвайки сравнително малко на брой приятели политически блогъри. Да правиш това в днешната блогосфера, означава да се маргинализираш. Ето защо вече съм прибавил линкове към религиозни, литературни, научни или чисто и просто откачени блогове. И докато блогосферата се разрастваше извън всякакви възможности да бъде абсорбирана, забелязах, че започвам да се нуждая от асистенти и доверени хора, които да претърсват мрежата за линкове, истории и фотографии, да отговарят и да мислят. Така трудно се намира баланс между твоите лични интереси и обсесии и знанията, прозренията и мъдростта на другите – но пък за сметка на това е невероятно богатство. Всъщност, има моменти, когато блогърът далеч не се чувства като писател, а като онлайн диджей, който миксира семпли, генерира нови мелодии чрез mashups, но освен всичко друго и прави своя собствена музика. Той е едновременно и артист, и продуцент – и бийтът никога не спира.

Ако всичко това ви звучи постмодерно, то е така, защото е. И блогването страда от същите недъзи като постмодернизма: не успява да достави непоклатима истина или непроменяща се перспектива. Традиционният писател се цени от читателите си и те му вярват именно заради това, че той дълго и интензивно е размишлявал върху предмета на писане, давайки му време да еволюира в главата му. Така композираният текст си струва времето за четене и обмисляне. Блогърите не постъпват така, а и не могат и това ги ограничава далеч повече, отколкото дългите форми на писане.

Блогърът ще излъчва най-различни мисли или факти по всякакви проблеми и в най-разнообразен ред, различен от този, който му диктува отминаващото време. За разлика от него, писателят ще използва времето, за да синтезира мислите си, да ги подреди, претегли и реши кои гледни точки са най-ценни. Освен това той ще наблюдава как неговите представи сами еволюират в процеса на писане и отговарят на редакторския прочит. Почти винаги резултатът е по-измерим, по-удовлетворителен и по-дълготраен, отколкото вихрушката от постинги. Триумфиращата представа, че блогингът трябва да измести традиционното писане, е глупава и пагубна. В известна степен блогингът прави уменията на добрия традиционен писател много по-ценни, а не обратното. Потокът от блогосферни прозрения, идеи и аргументи дава по-голямо преимущество на онзи, който успее да му придаде смисъл, превръщайки го в нещо по-солидно, дълготрайно и стойностно.

Поантите в това есе, например, се появиха в блога ми през годините откъслечно и фрагментарно. Но след като бях принуден да ги подредя в главата си и да мисля за тях дълго време, аз успях по-добре да ги разбера и може би и да ги изразя по-ясно. Освен това всяка седмица, след като напиша няколкостотин постинга, аз подготвям и статия за вестник, която е по-обмислена, балансирана и обработена от блога. Той обаче винаги информира и обогатява, често изпълнявайки функцията на асоциативно изследване в свободна форма, в помощ на написването на статии. А то, от своя страна, би се превърнало в тема на дискусия, която би била по-лесно управлявана в блог. С други думи, главното е разговорът, а различните идиоми, използвани в него, само го обогатяват. Така че, ако до този момент защитниците на старите медии са виждали в блогинга източник на опасност, то напоследък те го приемат по-скоро като стимул и информационен портал.

Разбира се, нищо не може да замени четенето на дълъг текст, отпечатан на хартия, докато седиш на стол, на диван или в леглото. Нека използвам една очевидна аналогия - джазът навлезе в нашата цивилизация доста по-късно от композираната общоприета музика. Но не я замени. Просто джазът изисква различен начин на свирене и слушане, също както блогингът изисква различен начин на писане и четене. И джазът, и блогингът са интимни, импровизирани, индивидуални, но също така и колективни по същността си. И аудиторията говори по време и на двете. Причината, поради която се говори, докато се слуша - и коментира, докато се чете - е, че аудиторията разбира, че това е вид музика, която не просто се поглъща, а изисква ангажиране. Да слушаш джаз така, както някой слуша ария, означава да не разбереш смисъла му. Четенето от монитор или от iPhone провокира разсеяно, заядливо и нетърпеливо отношение, като в същото време изисква незабавна и полезна информация, което няма нищо общо с разгръщането на роман или на любимо списание, докато седиш на кушетката. Четенето на статия провокира по-отпусната и съзерцателна реакция. Посредникът, медиата диктува посланието. И всеки посредник има своето място до момента, в който не го сбъркат с друг.

Де факто, това си е една златна ера за журналистиката, имайки предвид сгъстените мрачни облаци, надвиснали над печатните медии. Блогосферата прибавя напълно непознат език към акта на писане и въвежда ново поколение в публицистиката. Тя дава възможност да се пише гръмко, по невиждани и непознати до този момент начини. А освен всичко друго блогингът разкри, че има глад за традиционно писане, за което се смяташе, че е умряло в ерата на телевизията.

Думите никога не са изглеждали по този начин, както сега.

Atlantic Monthly, ноември 2008

Превод от английски Райна Маркова


1. log – (англ.) голямо парче дърво, пън

2. Стивън Глас, Джейсън Блеър и Дан Радър - едни от най-скандалните журналисти напоследък. Но докато първите двама се радват на съмнителната репутация на хора, поднасящи фалшиви новини, то Дан Радър бе свален от ефира на CBS заради критиките си към Буш.

3. DrudgeReport, Huffington Post и споменатите по-надолу в текста Slate, Salon и др. - електронни издания с минимален бюджет, но огромно влияние. Отношението към тях е двойнствено, защото смесват „жълти‛ новини със сериозни текстове, предлагащи теми за размисъл.