Български  |  English

За книгите и хората, които ги издават и четат

Съдбата на книгите и книгоиздаването е интензивно обсъждан проблем, медиите охотно публикуват мнения за битката между „книжката и мишката“, за „данъка убиец“ и пр. Един от най-компетентните, а и от най-спокойните и рационални гласове в тази врява несъмнено принадлежи на Алберт Бенбасат. Сладкодумно и с мека ирония, която на места преминава в самоирония, той излага вижданията си по практически всички дискутирани въпроси, свързани с процесите в издателския бранш. Сега текстовете му са събрани на едно място, за втори път след „Книгата като тяло и дух“ (Велико Търново, 2004), допълнени са със статии от последно време. Струва си да бъдат прочетени отново – и заради формулираните от Алберт Бенбасат мнения, опасения и прогнози, и защото трудът всъщност представя възможно най-пълната картина на далеч не праволинейното развитие на българското книгоиздаване, при това не само от последните двадесетина години.

Авторът точно посочва не само годината, но в повечето случаи и изданието, в което се е появила дадена негова статия, и така не само я поставя в точния й контекст, но и не спестява собствените си колебания, лутания и моментни пристрастия. Смисълът на тази библиографска прецизност е статиите да бъдат прочетени, по думите на автора, и като „документи на времето, които биха допринесли с нещичко за една бъдеща „частна“ (книжовно-издателска) или по-обща (културна) история.“ (с. 168).

Едно от несъмнените достойнства на Бенбасат като изследовател е широката осведоменост - и в исторически, и в сравнителен плен. Първият раздел на книгата предлага изследвания върху явления от миналото; Бенбасат има какво да каже „по въпроса за книгата“ от периода между Паисий и, да кажем, Стилиян Чилингиров. Някои от идеите му вероятно ще привлекат вниманието на специалистите, други могат да предизвикат и спорове – например за „История славянобългарска“ като „национален манускриптен „издателски проект“ (с. 14, курс. А. Б.), която вероятно би могла да се поосвободи от особеностите на публицистичното говорене. Същото в някакъв смисъл може да се каже и за представянето на Софроний, а и за преводните издания от ХІХ и началото на ХХ век, където източниците в единични случаи могат и да подведат автора. За мен най-интереси, а и вероятно и най-полезни за изследователите, са наблюденията на Бенбасат върху антологията „Нашата поезия от Вазова насам“ (1910/1911) на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов. Не само защото е „първата“, колкото защото Бенбасат наистина съумява да я разгледа и като литературно, и като издателско явления, като различните изследователски инструменти и гледни точки успешно се допълват. Същото важи и за представянето на издателство „Хемус“ и издателя Гео Милев, както и за „Златни зърна“ на Славчо Атанасов. Тези статии, които съдържат и непознати архивни документи, ни връщат към най-доброто от по-ранните литературноисторически изследвания на Бенбасат, например „Българската еротиада“ (1998).

В първата част от книгата са и няколко интересни по-общи статии („Цензурата върху книгата“) и есеистични текстове – за личните библиотеки, за еротичните картички от миналото – които дооформят фундамента, върху който ще стъпят наблюденията на Бенбасат върху книгата и книгоиздаването от последните две десетилетия. Тези наблюдения са важен акцент в труда и несъмнено ще привлекат вниманието на литературната общност, колкото и оредяваща да е тя.

Вторият раздел от книгата на Бенбасат е посветен на „времето на прехода“. Не знам за другите области на живота, но в книгоиздаването той наистина приключи. Дотолкова, че сме склонни да забравяме неговите особености – и оптимистични, и тъжни. И наистина вече ни са необходими „документи на времето“, за да си спомним, че съществуваше „полиграфически монопол“, например, или че, стремежът към пазарна икономика по парадоксален начин се съчетаваше с подозрителност към „частника“. И не че някои от първите частни издатели не даваха основания за подобна подозрителност – Бенбасат ни припомня редица примери, те вероятно ще са най-четивната част от книгата му, особено за поколението на неговите студенти, които едва ли имат лични впечатления от времето на „посттоталитарната пошлотия“ и „фалшификати“, приписвани на популярни автори като Реймънд Чандлър.

Третият раздел ни потапя в днешния ден и актуалните процеси в книгоиздаването, а отправя поглед към неговото бъдеще. Тези проблеми, нека повторя, са относително широко коментирани в медиите, но за много от тях Бенбасат е сред малцината задълбочени анализатори (в някои случаи той е първият) – медийният образ на българската книга, пътя й към читателите извън България, панаирите на книгата, университетското книгоиздаване и пр. Много интересна е и статията „Гугълите“; интернет създава добра почва за плагиатството, но то, разбира се, не е от вчера. Много ми беше забавно например преди десетилетия да чуя за някаква дисертация по научен комунизъм, която била доста точно копие на подобна книга, публикувана на руски в някоя от републиките на СССР.

Иска ми се да подчертая една характерна особеност на критика Бенбасат, към която и други се стремят (дали да не кажа „стремим“) с не толкова категоричен успех. А тя е, че и в кратките му вестникарски рецензии, понякога написани подчертано разговорно и лежерно, всъщност винаги стои някакъв сериозен проблем, а и някаква идея, която заслужава внимание, дори и десетилетие по-късно. Това съвсем не означава, че всички и навсякъде безусловно ще се съгласят както с позициите на Бенбасат, така и с цялостната му представа за литература, за мястото на книгата в съвременния свят и пр. Нямам предвид конкретните му оценки, голяма част от които са напълно убедителни, а някои от аксиомите, върху които стъпват тези оценки. Парадоксално наистина, но понякога се случва и така – съгласен си със заключението, но имаш възражения към изходната позиция. При това към изходна позиция, която признаваш за сериозна, задълбочена и ерудирана.

Какво имам предвид? При цялата му отлична историческа осведоменост, при несъмненото му желание да възприеме новите технологии и свързаните с тях радикални промени, Бенбасат всъщност се придържа към една умерено консервативна представа за литературата и книгите, която като че ли не винаги е напълно приложима и към днешния ден. За него книгата е безусловна ценност; доколкото все пак съществуват изключения (неадекватно издадената нацистката литература и откровена порнография), те като че ли са явления само от лошото настояще, върнем ли се назад във времето погледът става доста по-снизходителен. Това, разбира се, е доминиращата днес представа за литература, която обаче, опасявам се, рисува една нютоновска представа за света във времето след квантовата физика. Позволявам си да не се съглася с нея именно в текстовете на Алберт Бенбасат, точно защото те са рационално изградени и открито заявяват своите позиции.

Възраженията ми са не толкова към някои конкретни фрази от типа на „художествено издържана“, а към представите, които стоят зад тях, към негласното допускане, че съществува някаква относително универсална норма на „художествена издържаност“. Всъщност Бенбасат не по-зле от мен знае, че по правило наистина новото в литературата първоначално бива възприемано точно като „художествено неиздържано“, а след това то може да наложи нова норма. За да не търсим по-далече примери, нека си припомним дори само поезията на Гео Милев.

Чувствам се провокиран да предложа някои други гледни точки към част от проблемите, разгледани от Бенбасат, а и далеч не само от него. Прословутата „грижа на държавата“ и нейната липса („абдикацията на държавата“). Не съм склонен да дискутирам с шумните популисти, които се упражняват по подобни теми. Но, заради ерудицията и рационалното му мислене, бих попитал Бенбасат наистина ли смята, че някогашният „Закон да поощрение на родната литература и изкуство“ от 1921 г. е чак толкова безспорен пример. Убеден съм, че той по-добре от мен знае, че популизмът не започва през 90-те години на ХХ в., а заиграването с „художествената интелигенция“ не е измислено след 1944 г. По отношение на днешно време ми убягва логиката, по която е недопустимо „страна, която е членка на Европейския съюз, да търпи на пазара дилетантски или направо неграмотно издадени книги.“ (с. 307) В качеството си на данъкоплатец и избирател не съм склонен да делегирам на държавата подобни права, защото знам, включително и от статията на Бенбасат за цензурата, как реално държавата (всяка държава) би осъществила подобен контрол. Друг е въпросът, че и в случая ще се окажа част от едно малцинство, чийто глас е не е особено важен. И тук, освен всичко друго, виждам и един важен изследователски проблем – подобни обществени настроения трябва да бъдат описани и осмислени адекватно, пък ако щете и с помощта на така обичаната от демагозите „народопсихология“.

Няма да бъде справедливо, ако от думите ми излезе, че Бенбасат не се интересува от новото или го отхвърля с лека ръка. Напротив, той последователно се насочва към нови и гранични явления – комиксите, текстовете с литературни амбиции в интернет, буккросинг - и търси тяхната връзка с традиционната книга. Но очевидно пристрастията му са към книгата, която можеш да държиш в ръка, да изровиш при някой антиквар, да поставиш в личната си библиотека, книгата с автограф и пр., с други думи – по-особена вещ, потенциален или реален експонат в литературния музей. И интересно, ако е издадена след Втората световна война, тя естествено трябва да има редактор, технически редактор, художествен редактор, коректор и дори рецензент. За предишния период подобни изисквания като че ли не са толкова актуални.

Знам много от контрааргументите срещу нахвърляните тук несъгласия, говорили сме за тях с Бенбасат – спокойно и колегиално, надявам се, че така ще е и в бъдеще. Всъщност вероятно за много неща ще се съгласим, още повече че някои от статиите на Алберт Бенбасат всъщност се движат в същата посока; например текста му за дискусията около замислената от издателство „Слово“ поредица „Нова българска класика“, в който дискретно се проблематизират не толкова конкретни автори и творби, колкото представата за „нова класика“, а и за съвременен литературен канон.
още от автора
P.S.Бел.ред. В следващ брой ще публикуваме и рецензия на проф. Ани Гергова за книгата на доц. Алберт Бенбасат.


Алберт Бенбасат. "По въпроса за книгата". София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски‛, 2008.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”