Български  |  English

Дан Тенев: Ще го позная, ако смятам, че съществува

Роденият преди 50 години в Меричлери Дан Тенев успя за последните две десетилетия солидно да се впише в историята на съвременното българско изкуство. Напоследък столичани можаха да видят огромно изображение на неговите "Стендове и изпитания" върху рекламен билборд. Той беше част от акцията на Венцислав Занков "Всичко за мъжа", осъществена със сериозната подкрепа на Гьоте институт.

Дан не получи юбилейната си изложба в Димитровград, където трайно живее, макар подобна идея да съществуваше. С подкрепата на бившия посланик на Швейцария у нас Гауденц Руф юбилейният показ година по-късно ще се състои все пак. Домакин на проявата ще бъде галерията на СИБАНК в София, предвидена е за края на март 2009-а.

Дан Тенев завършва графика при проф. Ефтим Томов в средата на 80-те. След промените заминава за три години в Германия. Там показва предимно абстрактна живопис. Завърнал се в България, в една непреклонна ритмичност овладява различни пространства и участва в различни селекции. В средата на 90-те е инициатор на симпозиума за съвременно изкуство "В собствен контекст" в Димитровград, който през миналата година извади четвъртото си издание, подкрепен и от тамошната община.



- Усети ли юбилея си като по-специален ден, или на 29 август просто работеше?

- Може да се каже, че просто работех. Разбира се, и аз съм функция от възпитанието си, както и от общностното живеене. Тоест, от ритуалните практики.

- При теб как протече?

- По-скоро като ритуална практика, защото съм заобиколен от хора. Тук е съществената разлика между това, с което се занимавам, и света, в който живея. Това, с което се занимавам, не предполага свят и не предполага общност. А това, че живея в общност, не предполага самото умение на изкуството. В това е драстичното разминаване между свят и творба.

- Мога ли тогава директно да те запитам, при толкова рязкото разграничение, което правиш, за кого е предназначено твоето изкуство?

- Всъщност, говорим за две различни разбирания. Тази традиция в европейското изкуство то да се прави "за" е всъщност непромисляне на изкуството.

- Но ако не го правиш "за", защо тогава работите ти са в изложбените зали, където търсят публика?

- Говорим за същия ритуал, какъвто е например юбилеят в човешкия живот. Това, че сме свикнали ритуално да показваме какво сме направили, не го приобщава задължително към изкуството.

- Е, то не е ли изкуство?

- Не е въпросът дали е изкуство. Въпросът е какво е творбата. Ако тя е част от ритуалното й показване, говорим за онази традиция в хуманизма, която удържа хората в някакво разбиране за човешкото. Сиреч, творбата е инструмент за удържане и очовечаване. Исторически тя така се схваща в Европа. Принадлежейки към този ритуал, това, което остава непромислено, е самата творба - дали тя е нещо за удържане или сама по себе си е проява на човешката същност.

- Смяташ ли, че творбата съществува сама по себе си и че има собствено битие, независещо от публика, от исторически обстоятелства, дори от собствения си автор?

- Творбата има собствено битие дотолкова, доколкото човек съзнава, че има собствен живот и битие. В това е въпросът за човека в хуманизма - от гърците насам. Въпросът за човека и въпросът за творбата са изключително свързани.

- Умира ли в този случай творбата с човека? Защото човекът умира.

- Тя няма собствен живот. Творбата е заявка, че човек разбира истината за битието.

- Обаче само заявка...

- Творбата не е нещо "за". Тя оповестява, че човек разбира. Тоест, творбата не е социален продукт. Пълна заблуда е, че творбата произлиза от живеенето в общност.

- Не си ли прекалено радикален?

- Според мен, не. Радикално означава нещо крайно. Мисля, че става въпрос по-скоро за начално разбиране.

- Такива ли са били началата на изкуствата?

- Иначе те няма как да възникнат. Изкуството не възниква от школа, учител или училище. То възниква като феномен. Феноменалното е неговата същност, истина и начало. Сега, в края, ако въобще има нещо крайно, е осмислянето на началото. Как е възможна творбата не като инструмент за удържане в обществото, а като същност - какво човешко тя пази. Тя или пази хуманизма, тоест инструментите за очовечаване, или пази човека и човешкото - такова, каквото изкуството го разбира. В това е въпросът за творбата. Разбирам, че навсякъде в света е необходимо, чрез практиките на показването, да се пази хуманизма. Но тогава художниците ще се окажат само пазители на традиционните ценности. Тогава не можем да говорим за ново изкуство. Такова няма да има, докато не се отговори на историческия въпрос, съществуващ още от гърците - какво е ново изкуство. Дали е това, в което се употребяват нови средства? Да, въпросът за материала е валиден за всяко производство. Но художествената същност на произведеното остава неясна.

Затова приемам изложбите като тържество по повод на произведеното. Същото, каквото е един рожден ден, например. Така или иначе, разпрострелият се две хилядолетия хуманизъм прикрива зад тези удържащи практики същността на това, което бива удържано.


- Какво се удържа?

- Очевидно човешкото - чрез учителите, хуманитаристите, преди това свещениците. Всъщност, това е платонов проект и ние вярваме в него. Държава означава нещо, което държи и удържа. Тя обаче е следствие на нещо, което човек разбира. Дали в държавата обаче е положена истината за човека?

- Ти не пробваш ли да живееш вън от държавата?

- Такова действие не би довело до успех.

- А кое? Каква да бъде тактиката?

- Общо взето, няма успешна тактика. Има възможности - или изкуството да бъде мислено и промислено, или то да се опитва да удържа човешкото.

- Изкуството трябва да се съпротивлява, така ли?

- Не актът на правене на изкуство трябва да е съпротива. Тя идва от човека, който прави това или онова.

- Разбирам, но нали след време остава това, което е направено, а не самият човек?

- Ние и досега твърдим, че разбираме изкуството откъм вещта. Аз обаче радикално отхвърлям схващането, че вещта е за публиката. Тя не е нещо за другите - да ги поучава или осведомява. Иначе продължаваме да вървим по пътя на дресурата, дори в името на това човек да стане по-добър. Не в това е истината за същността на творбата. Тя не е за възпитание. Ако е така, ще трябва да признаем, че този, когото ще формираме, е животно. Ако се вгледаме в обратната възможност - че в творбата има доведена една разбрана от човека истина - тогава можем да прозрем нещо друго: че всеки човек може да доведе в творба това, което той разбира като истина за човешката си същност. Така се връщаме при стария европейски спор за мястото на човека в съществуващото. Ако го поставим в ниското, приемаме и тезата, че ще бъде формиран. Неговият по-висок ред обаче означава, че той може да оповести това си високо място; и че разбира, че има свят, в който може да оповестява. Само така творбата престава да бъде инструмент за удържане и формиране на хора, както традиционно я възприемаме. Чрез ритуалните практики, каквито са изложбите, се опитвам непрекъснато да проверявам дали това действително е възможно, дали предизвиква рефлекс. И установявам, че всъщност човек чрез всяко поколение пази драмата на пропадането в среда и излизането в свят.

- Ти как пробваш - с показване в традиционен порядък?

- Това не може да се избегне. Всичките ни отношения са ритуални. Ритуалът е начин на повторение на едно и също нещо, за да не се забрави.

Стремежът да се регулира чрез селекция една общност по някакви правила говори за прастара традиция. Все същите стари ритуални практики на удържането - с правила, които са все по-правилни, все по-истински и все по-демократични. И все по-човешки. Тук някъде стои въпросът какво още очовечава човека.


- Не се ли занимава тъкмо с това изкуството?

- На изкуството му се вменява тази роля - да се занимава с очовечаването, плашейки хората със страшни съдилища и ласкаейки ги с похвали, например, че са свети между светците. В историческите ни хранилища - музеи и колекции, едва ли има предмет, в който да се оповестява истината за тези ходещи по земята двуноги, безкрили същества. Внимателната селекция и на познавачите, и на меценатите учудващо си приличат. Т. е. темата за човека в общност, която го формира - и без нея той не е човек - продължава. Художникът избяга от църквата, от феодала, стана гражданин - но отговаря по един и същи начин на въпроса за човека, оповестява все едни и същи ценности.

Така погледнато, ново изкуство никога не е имало - освен че са се променяли материалите и начините, с които е работено.


- Причините не са ли в това, че независимо от радикалното си поведение, рано или късно разбираме, че наподобяваме предците си?

- Ако приемем, че унаследяваме по необходимост и неизбежност какъвто и да е готов опит, трудно ще отговорим на въпроса как този опит изобщо е бил породен. Предходните все имат край. Как първият е влязъл в човешкото, като е трябвало да бъде научен? В това е трудността, ако приемем тази предопределеност: необходим ни е готов опит. Ние повтаряме. Длъжни сме да повтаряме и затова имаме традиции. Но точно това е най-измамното, защото то не може да отговори на простичкия въпрос за първото встъпване в истината, за феноменалното - то не идва от учител или от школа.

- Откъде идва?

- От човешката същност. По неизбежност трябва да приемем, че човекът е същество, само по себе си неформирано и неподлежащо на никаква необходимост да бъде очовечавано.

- Въпрос на произход, така ли?

- Иначе няма как да бъде въведено. Досега са го въвеждали божества, всякакви сили, външни на това, за което говорим. Т. е., вместо да приличам на предците си, по-добре да приличам на бога си.

- А как ще го познаеш?

- Ще го позная, ако смятам, че съществува.

- А смяташ ли, че съществува?

- Ако искам нещо външно да формира хората, да обяснява защо сме хора, веднага ще го намеря.

- Смяташ ли, че оттук нататък си в състояние да изненадаш себе си? Защото не винаги си гледал на изкуството по този начин. Въпрос на живот е, все пак...

- Да, и животът като деятел пак се намесва. Винаги ще се търси формиращата сила. Предлагам ти тя да е тази, старата, простата, наречена битие. Хайде това да е формиращата сила. Никога разбирането за битие не е оставяло съществуващото да е това, което е.

Ние сме обучени да употребяваме и така сриваме достойнството на това, което е. А следователно и себе си като разбиращи същества. Сами се поставяме ниско. За мен не е някаква драма това, че някой нищо не разбрал. Най-малкото пък заради предметите, които са безцелни и без никаква функция. Проблемът е в този наследен, исторически начин на разбиране на тези дейности, които превръщат човека в удобен обект на удържане, вместо да е субект на това, което той е. Не драматизирам. Очевидно готовият опит е по-удобен и по-лесен от опасността на феномена.


- Не тръгва ли това още от художествените училища?

- Навсякъде се пази едно и също - преминаването на опита на предишното поколение в ръцете на следващото. Така се създава зависимостта, че без този опит важните неща няма да бъдат унаследени и доразвити. Прокрадва се опасността, че без предаването човек ще загуби нещо важно. Странното е, че ученикът се учи на нещо, което е правилно, следователно е истина, и веднага му се препоръчва, че като завърши, трябва да забрави наученото, да го напусне и да покаже нещо от себе си. Т. е. несмело се посочва необходимостта от феномен, който обаче да има и смислова връзка с миналото. Сиреч, знанието не е истина.

- Върху какво работиш в момента?

- Върху числата на Марс. Използвам фотографиите на НАСА.

- Числата са предимно нули. Все още сме на старта, така ли?

- Още преди да си я видял, вселената стои и чака.

- Защо я цифровизираш обаче? Защо не сложи букви?

- То е същото. Същият знак, който човек разпознава. Съдбата е ясна - и на земята, и на Марс също. Новото е същото старо - тук съм аз, това е мое. Иначе, чисто технически, "Цифровите редици" са върху снимки на Земята, правени от спътник, а тези от Марс са правени от сондите на НАСА, които са там. От НАСА казаха, че могат да предоставят и големи файлове за големи принтове. Въпрос на меценатство е да се платят авторските им права.

- А какво ще покажеш в галерията на СИБанк?

- Фотографии на стендове с малки фигури и реотани, добре заснети и добре увеличени. В средата на салона, тъй като средата винаги е празна, ще започна да изграждам стенд, който учудващо може да заприлича на това, което е по стените.

- Има ли смисъл тогава?

- Ако това е първият въпрос, който си зададеш в тази изложба, за мен си струва. Не кое има смисъл, а кое от двете изобщо е. Искам да обърна реда и искам първото да сложа второ.

- А защо трябва?

- За да се попитаме.

- Изкуството впрочем не е ли едно попитване? Не се ли нуждаем от него, за да се попитаме мазохистично за пореден път? Всеки със своя въпрос.

- Да, ние имаме навика да формулираме въпросителни изречения. Не винаги се питаме обаче. Образуването на въпросителни изречения е техника на езика, който той с готовност предлага.

- На езика или на мисълта?

- Ако е на мисълта, изречението може да е питащо, без да е въпросително.

- Значи, изкуството е питащи изречения, без те да са въпросителни.

- Да, питания. И опитвания също.



Разговаря Ваня Ангелова


1 - 16.11.2013 02:50

-*-
От: BalletTinity
Tози художник e неизчерпаем извор на идеи и визуални концепции и притежава огромен потенциал за развитие към нови хоризонти
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”