Български  |  English

За Константин Павлов: ... това кълбо от злост и отрова...

Бележки за социолитературното битие на поезията на Константин Павлов



1. Реплика през масата


Съществува един голям парадокс около битието на поезията на Константин Павлов: не може да бъде разбран генезисът на тази поезия без едно вкореняване в литературния и общокултурния бит на 50-те – 60-те години, във всекидневния социален стил на епохата, без едно мислено присядане на трапезните му нива от студентските софийски комунални квартири и ешмедеметата след работно време из редакциите на вестници и списания, из издателствата. И същевременно тази поезия в никакъв случай не би могла да бъде разбрана в дълбочинните й смисли без свалянето на тези нейни генетически опаковки, без освобождаването й от емпирията на тази бъбрива контекстуалност, без очистването й от всякакви примеси и налепи.

Тази поезия расте от натрупванията на непрестанно тиражираната всекидневна културна фигура, която най-общо можем да наречем реплика през масата. Това е така обичаната, ценена и ефектна размяна на остроумия, на тези социалистически bons mots от 50-те и 60-те години, на тези остри слова (ако побългарим русизма). Първомайстор на тази култура на репликата през масата е бил не само в бохемските си години Иван Пейчев (вж. студията ми ‛Принцът на поезията‛). В ранните му стихотворни текстове това не е изразено, но в късните му - от ‛Лаконично небе‛ и по-нататък - сякаш имаме връщане към тази инак трапезна изразност.

Културата на реплика през масата не е сипене на остроумия в някакъв словесен водопад. Напротив, репликата се изрича рядко, тя е и дълго сдържана. Това е устен словесен жанр, характерен за второто и третото десетилетие на социалистическата епоха. Реплика през масата отправя този, който е принуден от идеологическата стагнация дълго да мълчи и да търпи. Макар тази реплика да се изрича най-често именно на трапеза, обикновено тя далеч надхвърля конкретния си предизвикващ повод и конкретната трапезна ситуация. Поразяващата реплика през масата расте с времето, тя се цитира и обговаря. Моралният авторитет на изговорилия я се умножава, на него му имат страха дори и властниците.

Може би най-големите майстори на реплики през масата са мълчаливците, тези, които рядко взимат думата. Но точно от тях всички очакват да вземат думата. Знаменити персонажи от литературно-културната стъгда, изричащи такива реплики, бяха големият художник график Иван Кожухаров-Черното и големият скулптор Александър Дяков – и двамата едри, плашещи мъже. И двамата, разбира се, приятели на Константин Павлов.

Дори и когато беше във върховите си институционални позиции, Георги Джагаров обичаше да заема мястото на изричащ реплика през масата. А тя не беше позицията на санкциониращ чрез властта. Напротив, без да бъде непременно опозиционна, при всички случаи тя беше неформална, лично притежавана. Добре помним стихотворението на Джагаров, което и точно така е озаглавено: ‛Реплика през масата‛; то е, разбира се, обръщение към един прицелно фиксиран ‛ти‛ и завършва с ударното финално седемстишие:

ти, който произнасяш речи,
прозираш толкоз надалече,
отваряш всякакви врати,
постигаш всякакви мечти –
поспри за малко своя ритъм
и позволи да те попитам:
в действителност какво си ти?


Иронията в ситуацията около това стихотворение е в това, че високата институционална положеност на Джагаров правеше двусмислено това обръщение, то започваше да се мисли и като обръщение към външното, обективирано, прекалено парадно аз – твърде различно от разчитащия на бохемска свобода изричащ самата реплика.

И така, една голяма част от късите стихотворения на Константин Павлов са по същество текстове, появяващи се в парадигмата на културата на реплика през масата. (При някои от дългите тази реплика се явява в поантата.) Разбира се, тези стихотворения се стремят непрекъснато да се освободят от налепите и черупките, от тях отпадат обкръжаващи ги и конкретизиращи ги всекидневни сюжети. Но за част от бохемско-интелектуалското обкръжение на Константин Павлов (а той нерядко се движеше с пъстра и шумна свита) тези стихотворения си оставаха най-вече точно реплики през масата. И това ни най-малко не намаляваше значението и стойността им. Те просто бяха напуснали мястото си в устния фолклор на социалистическата интелигенция и бяха фиксирани от Коста в писмен текст. Но тъй като този текст и без това си оставаше полуапокрифен, тяхната връзка с основата съвсем не се губеше. При това Коста произвеждаше все нови и нови реални реплики през масата.

Всички тези процеси могат да се онагледят от един емблематичен пример, от знаменитата епиграма, която стои в началото на втория дял от стихосбирката ‛Сатири‛ от 1960 година:

Ах, нека всяка мерзост ме убива –
доволен съм, че съм изпит и блед,
защото няма нищо по-противно
от затлъстял поет.


Но тази епиграма има своя ‛обвивка‛, тя, според публикация в ‛Литературен фронт‛ от 1957 г., е всъщност финал на едно силно литературно стихотворение:

Аз мога да отмина равнодушно
най-чистата човешка красота.
Без капка удивление бих слушал
вълшебните слова на мъдростта.
Че подлеците, дето срещам в пътя,
изпиват жадно цялата ми страст.

И затова е погледът ми мътен,
и затова е дрезгав моя глас.

Но нека всяка мерзост ме убива.
Доволен съм, че съм изпит и блед,
защото няма нищо по-противно
от затлъстял поет.


Репликата през масата от финала, от обособената по-късно епиграма е всъщност квази-реплика през масата, тя е стилизация в тази посока, всичко в този текст – в първичния и в редуцирания, е наистина твърде литературно. Но аз мога да свидетелствувам, че с този текст се случи обратното: той беше приземен, той напусна литературата, той се цитираше свободно като нефиксирана в застинал вид реплика през масата.

А инак като реален произносител на тези реплики Константин Павлов беше наистина страховит. Той бе за спазващите ранговете и нормите на социалистическата епоха напълно непредсказуем (поне така бе в зоната на литературата; за битието му в териториите на киното има и други свидетелства и преценки). Макар и пребиваващ дълго време без статут на писател, нямаше овластени чрез литературата люде (с много малко hard-изключения от рода на Слав Хр. Караславов или Орлин Орлинов), които да не правеха умилостивяващи жестове на съпричастност при вида на церемониалните шествия и на трапезните завихряния около Константин Павлов. Жестовете им обаче бяха внимателни, непредизвикващи. Не трябваше да има реплики през масата, затова и не трябваше да се застояваме, имахме, за съжаление, следобедна работа, ще минем по-късно и прочие любезни измъквания. Не че Коста Павлов толкова е държал тези заети хора да приседнат на трапезата му.

Бил съм дълготраен участник в различни свити на Константин Павлов. Имал съм щастието и да бъда негов равноправен и единствен събеседник в различни акции и просто свободни следобеди и сутрини. В едно ранно лято живях сякаш в неговите дири: бях в пловдивската къща Ламартин, правех бележките към том първи на събраните съчинения на Асен Разцветников, показваха ми приличащата на параклис сграда на хълма над Античния театър, разказваха ми, че там е гледал Пловдив месеци отгоре Константин Павлов, че това е било време на братско духовно общение с художника Георги Божилов-Слона и с други артисти на Трихълмието; повтарях жестовете му чрез моите вечерни ритуални трапези във вегетариански дух и с красиво червено вино със също така ритуалното участие на художника Атанас Згалевски и на поета Веселин Сариев, на други пловдивски приятели и на прелестни музи.

Случи се така дори, че любовната ми трагедия през една ранна есен бе споделена от двама поети – Христо Фотев и Константин Павлов. След едно сладостно-меланхолно лято в Созопол А. обяви неизбежността на нашата раздяла. Опитите на Константин Павлов и на Христо Фотев да говорят с нея по телефона, а и простото преседяване на страшните часове с мен направиха възможно моето оцеляване. Беше ли това сбъдване на утопията за поетите като добри духове? Айде бе, Константин Павлов като добър дух...


2. Константното ми поведение

Върху титулната страница на стихосбирката ‛Появяване‛ от 1989 г. Константин Павлов е сложил следното посвещение:

На Михаил Неделчев – за константното му поведение спрямо Константин Павлов в различните времена. ЧНГ. К. Павлов. декември 89 г.

Възпроизвеждам изцяло това посвещение, защото тогава Константин Павлов изпрати чрез тази тънка книжка приветствено послание на десетки интелектуалци (беше надписал книжки и за колеги, които не познаваше, но искаше да досегне – точно в тези месеци). Константин Павлов за кратко бе станал сантиментален (всъщност сантиментален той винаги е бил, но сега го признаваше). С този стремеж на поета да се запознае със сега идващите, както и с тези, които поради ограниченията на тоталитарната публичност не бе срещал, той бе приел мисията да излезе наяве като поет, като Поета, като този, който приветства дошлите в новото време. Много скоро Константин Павлов минимализира своето въодушевление, много скоро радикализира отново в критична насока посланията си.

Искам да кажа няколко думи за самотата на Константин Павлов – за тази самота в културата, очевидно изпитвана въпреки свитите, шествията и обожанието дори. Константин Павлов жадуваше истинско разбиране, а не просто възхищение пред скандалната му слава. Константин Павлов искаше стиховете му да се четат не в повърхностния смисъл на полемични реторически жестове, а в дълбинния им цялостен екзистенциален смисъл. Той се забавляваше с възможните непрестанни контекстуализации, възникващи във вървежа на всекидневното битие, но му беше важно трайното им звучене към далечни адресати.

Именно по тази причина Константин Павлов не позволи да бъде политически употребена неговата поезия за всекидневните цели на новата ни демокрация. А сякаш нямаше нищо по-естествено от това този забраняван поет да стане ‛знаме‛ на антикомунистическите сили след 1989 г. – на пръв поглед това би било едно естествено излизане от предишната нелегалност/полулегалност. Но само на пръв поглед. Константин Павлов отново пазеше поезията си от евтиното четене. И най-ентусиазираното изречение от първите месеци след 10 ноември 1989 г. е като че ли из публикуваното в брой 2 на правеното от Борис Роканов сп. ‛Прилеп‛, в казаното по повод появата на сбирката ‛Появяване‛: ‛През това време ‛всички‛ с общи усилия осъществихме 10 ноември и така... сега можем да говорим по-спокойно‛. Всички е скептично сложено в кавички.

Пак там Константин Павлов казва и други знаменателни думи за литературно-културната си самота: ‛Но през годините, когато писах тези неща, аз нямах много приятели и тези, които запазиха доброто си чувство към мене и прочитайки нещо, кажеха – това ми харесва, им го посвещавах с удоволствие. Никога не съм мислил, че това ще бъде материализирано в книга: било е наша вътрешна размяна на любезност.‛ („Прилеп‛, кн. 2, с. 7). Подчертавам това тези, които запазиха доброто си чувство към мене, и го свързвам суетно с цитирания по-горе дарствен надпис към мен върху титула на ‛Появяване‛: за константното му поведение спрямо Константин Павлов в различните времена. Очевидно този мотив е съществен в преценките за положеността на поета в литературното поле.

В този надпис вероятно е отбелязана не само моята настойчивост в подпомагането на публичните изяви на поета и поезията му, но и повтарящото се непрестанно мое критическо твърдение, че тази поезия наистина не трябва да бъде четена като сатира, а като висока гротескова лирика.

Малка хронология за въпросното мое константно поведение.

На 23 януари 1981 г. представих в голямата зала на Младежкия дом в Пловдив Константин Павлов в рамките на големия цикъл ‛Литературни петъци в Пловдив‛, които осъществявахме неизменно с Веселин Сариев в продължение на близо две години, докато бе разконспириран замисълът ни да представяме поети по наш си списък. Срещата с Константин Павлов бе първата му лична авторска вечер и първа поява въобще пред публика като поет от 60-те години насам, от времето на големите четения в 65-та аудитория на Софийския университет. Залата бе препълнена, хората бяха дошли с преписани стихотворения на Константин Павлов – издадени нямаше. Прочетох написания специално за тази вечер пространен текст. В него с много примери показвах как се появяват от средата на стършеловите римушки и хапливи остроумия бисерите на неговата гротекстова лирика. Коста за пръв път влезе в пряк диалог с нови свои читатели. Беше невероятно ентусиазиран, направо разтърсен, макар че тушираше всичко това със самоирония и с ирония спрямо нас, представящите го. Запазена е фонограмата от тази знаменита вечер.

На 19 май 1983 г. в Перник бе организирана вечер-портрет на Константин Павлов – всъщност по случай неговата петдесетгодишнина, без да се отбелязва на афиша и на поканите. И това бе, разбира се, единственото му юбилейно чествуване до 1989 г. Бях разширил словото си с нови сюжети. Два детайла от тази вечер. В програмата участвуваше женска фолклорна група от Чуйпетлово, пяха в началото и в края. Докато четях текста си, видях как пуснаха помежду си голяма бутилка ракия. Вероятно не разбираха много-много от моите учени приказки, но явно силно се кефеха. От словото ми разбираха, че техният човек очевидно не е много правилен човек и това вдигаше стойността на пеенето им. Докато да свърша , изпиха ракията. След това пяха още по-добре. Винаги разказвам тази история като случила се в старо читалище, в далечен квартал на Перник. Сега, след като разрових архива, разбирам, че съм изкривил спомена. Събитието е било в съвсем представителна сграда в центъра на Перник. Вечерта завърши сутринта в ателието на местните художници на киноплакати. Цяла нощ се четоха стихотворение на Коста Павлов, а той самият отблъсваше общото ни желание да го славословим.

Бях забравил, че през 1984 г. съм отпечатал в сп. ‛Карикатура‛, краткотрайно много добро издание за хумор и сатира, рецензия за прословутото томче с избрано ‛Стари неща‛ – даващия алиби предговор на Любомир Левчев, с преобладаващи страници сценарии над поезията. Оказва се, че тази моя рецензия е единственият отзив за книгата, излязла след деветнадесет години забрани за поезията му.

После вече следва вечерта за Константин Павлов, която направихме на една от първите зимни Аполонии в Созопол. Публикувахме текстове в специалния бюлетин. А после помогнахме с Копринка Червенкова на главното ченге да напише оневиняващ организаторите пасаж в доклада си, че всъщност в тази вечер на поезията на Константин Павлов нищо лошо не се е случило. Но това вече бе времето на Перестройката в Съветския съюз и макар че у нас перестройка нямаше, нещата можеха да се случват на подобни форуми.

Естествено беше на поканата на Едвин Сугарев да дам текст за самиздатския алманах за експериментална поезия ‛Мост‛ да публикувам ‛Фрагменти за Константин Павлов‛. А щом се отвори тази възможност, веднага публикувах и моето юбилейно слово от Перник в кн. 2 на списанието ‛Прилеп‛, изцяло посветена на Константин Павлов.

Ето накратко хронологията на моето постоянство, което естествено имаше и битови, и трапезни форми. Горд съм с него.

А с поезията на Константин Павлов през последното десетилетие беше на път да се случи нещо странно. Хора на стария режим, окуражени от това, че поетът не даде възможност за пряка антикомунистическа политическа употреба на лириката му, се опитаха да представят нейния висок смисъл в следната посока: тази поезия винаги е била над политиката, едва ли не и през 60-те и 70-те години тя никога не е била заредена с опозиционна разобличителност. Едва ли не тази поезия е била и не срещу режима, а срещу световното зло. Такова внушение имаше например в словото при представянето на ‛Писмо до Светлин‛, произнесено на 17 април тази година от един академик. (Между впрочем, това тържество в НДК бе масово посетено от бивши партийни комунистически величия, които в ония времена биха могли лесно да свалят забраната да се издават развратителните стихове на Коста Павлов). После същият академик произнесе и траурно слово на погребението на поета. А след това академикът се оказа, че е бил доносник на Държавна сигурност.

Значи какво имаме: опит да се преобърнат нещата. Вместо развратените от слушане на костапавловите стихотворения рибки, превърнали се в акули, да изядат скрития в гардероба доносник, доносникът се опита да изяде автора. Но Константин Павлов съвсем не е лесен за изяждане, разбира се.


3. Демони и чудовища, както и жалки нищожни личности: пряко даденото зло

Ще цитирам за отскок втория фрагмент от печатания в бр. 1 на алманаха ‛Мост‛ мой текст за Константин Павлов. Този фрагмент е озаглавен ‛Доносникът и другите жалки демони‛.

Помним, животът не ни дава да забравим едно стихотворение на Константин Павлов. Развратената от слушане на поезията му декоративна рибка, пораснала до размерите на акула, изяжда накрая – кого? – съвсем естествено, скрития в гардероба доносник. Цял паноптикум на битовизирания сталинизъм ни представя тази лирика: преоблечените ‛алхимици‛, водещи вечния си абсурден догматически спор – едно разобличение на псевдоразличието в социалната позиция; заглушаващите дисхармоничните звуци на реалната действителност добре платени славеи; крачещите по водата като в апокалиптична картина самообявили се ‛пророци‛ в ‛Масово чудо‛; мимикриращи оратори-лъжци и просто насилници от всякакъв вид, но и тези, по-невинните, които се оставят да им размекнат душичките, да отстранят златните примеси в тях (‛Флотация‛).

Неистово презрение към всички подобни жалки демони се излъчва от тази поезия на пределния нравствен максимализъм. Те са силни само в условията на всепростиращата се и постоянно настъпваща пошлост и ординерност (‛Капричио за Гойя‛), те могат да властвуват само над поразената от страх масова психика, в условията на колективна психопатология. Затова и тази гротескова лирика ни освобождава от страха – когато желаем и сме готови за това.

Трябва да помним, че сме имали през десетилетията поет, който не си е позволявал да го завладява истеричен оптимизъм, прикриващ недостатъци и бедствия. Трудна участ! Но именно той има право днес да посвещава нови стихове на ‛всички Нини Андрееви‛, точно той може да ни посочва снасящата все нови и нови яйца (в чии ли гнезда?) ‛кукувица на сталинизма‛
.

Сега виждам, плъзнал съм се тук, в този фрагмент, през 1989 г. към едно пределно конкретизиращо с оглед на политическата ситуация четене. Не че то по принцип не е вярно в случая. Но е крайно недостатъчно и стесняващо.

(Трябва да дам и две пояснения. Едното е за името Нина Андреева. Тази самодейна руска публицистка стана популярна в годините на перестройката като изразител на неосталинизма. Името и бе нарицателно. И второто пояснение, за термина ‛гротескова лирика‛. Трябваше да бъде изобретен някъде около 1980 г., за да се опитаме да освободим поезията на Константин Павлов от насилственото й натикване в прокрустовото ложе на сатирата, от опитите да бъде минимализирано чрез такава операция художественото й внушение.)

Днес тази проблематика бих фиксирал по съвсем друг начин. Не само бих избегнал конкретизациите и актуализациите, но и въобще не бих търсил житейските съответствия на всички тези отвратителни персонажи от поезията на Константин Павлов, на всички тези фантастични или полуфантастични същества, на цялата тази мрачна сиво-черна менажерия. Днес аз също бих подпомагал чрез своя прочит тази поезия да се освобождава от черупките на разнородните си генетически връзки, да бъдат извадени бисерите всред неравноценните словесни парчетии.

Днес бих бил категоричен: в най-силните гротескови стихотворни къси текстове на Константин Павлов злото е дадено пряко, то се самопредставя – без посредничеството на лирически аз, без смекчаващото остротата на възприятието изобличаващо внушение и отношение. Злото сякаш не е санкционирано.

Класически стихотворни фрагменти като ‛Прелюд-паяците‛, ‛Капричио за Гойа‛, ‛Едипов комплекс‛ и толкова други по-късни стихотворения са от този тип (например стихотворните фрагменти ‛Търсим себе си слепешката...‛, ‛Аз превърнах моята душичка в бяла‛, ‛Обущарят на стоножките‛, ‛Разиграйте се, стоножки‛, ‛Предраги читателю‛ – разположени последователно в издадената през 1998 г. от ‛Жанет -45‛ стихосбирка ‛Отдавна‛ и датирани 1980-1981 г.). Разиграно е точно това заспиване на разума, за да нахлуят всички тези демони и твари, тези феномени на жалкото и пошлото. Между впрочем, припомням пълния текст, който стои под знаменития офорт № 43 ‛Сънят на разума ражда чудовища‛ на Франциско Гойа. Той гласи: ‛Напуснато от разума, въображението ражда немислими чудовища; но в съюза си с разума то е майка на изкуствата и източник на създаваните от тях чудеса‛. Бихме могли да кажем, че социалното отчаяние на поета пред страховитата гледка на тоталитарната държава и на емпирията в тоталитарното комунистическо всекидневие води до този отказ от разума, до този сън на разума, който ражда чудовищата. Но дори и тласъкът за това освобождаване на въображението от разума да е бил такъв, гротесковите картини с движението на демоните, чудовищата и цялата снабдена с пипала фауна, както и на жалките и нищожни личности от социалния паноптикум далеч надхвърлят като възможна обобщителна визия това наоколо. (Руският интерпретатор на ‛Капричос‛ на Гойа Прокофиев характеризира така особеното място на тези офорти в замисъла на великия испански майстор: ‛именно тук трябва да се осъществи нашето трагическо пропадане към източниците и първопричините на човешките безумства, а в същото време тържеството на пълното разкриване на ‛истината‛. Тук на нас ни предстои окончателно да прозрем.‛. (В. Прокофьев. ‛КапричосГойи. ‛Искусство‛, М., 1970 г., с. 117)

Отдавна е установено, че в отрицанието си на радикални, сложни и високи художествени светове, неразбиращите самия смисъл на посланието всъщност точно фиксират уникалната специфика и принципното различие с предходни явления. Именно чрез отрицанието си. Така и Максим Наимович, и Стоян Илиев, и Христо Дудевски са всъщност парадоксално прави в своите покушения срещу лириката на Константин Павлов. (Макар точно тези отрицания да ги превръщат в одиозни и емблематични представители на критическото тъпоумие.) Да се вслушаме в думите им и ще видим, че те са сякаш искрено поразени, стъписани и загубили интелектуална опора, когато са установили как лирическият повествовател-автор е изоставил тези създадени от напуснатото от разума негово въображение пространства, ситуации и конфигурации. Максим Наимович например пише: ‛Затварям книгата на Константин Павлов и сякаш остава у мен утайката за някаква лепнеща мръсотия. Непрекъснато съм се сблъскал с едно непонятно естетизиране на мръсното, гадното, отвратителното.‛ (вестник ‛Литературен фронт‛, 1966 г.). Думите на Христо Дудевски: ‛От екстравагантния до уродливия образ разстоянието е късо. И Константин Павлов го изминава с неподозирана от самия него лекота. Той започва да поетизира грозното, безобразното, гадното.‛ (вестник ‛Народна армия‛, 1965 г.). И на Стоян Илиев: ‛Всички бягат от докосването на смъртоносните шипове на това кълбо от злост и отрова. Неговата сатира е вдъхновение на омразата, доведена до пароксизъм, на оная омраза, която се подхранва от най-лошите страсти на човека.‛ (списание „Септември‛, 1966 г.).

Удивително верни думи, удивително точно характеризиращи. Имат само един голям дефект: изразяват едно крайно профанно отношение към изкуството. Или поне тези критици се правят, че не разбират от изкуство. Сякаш езикът на пряко даденото зло би трябвало в една художествена творба да бъде преведен през призмата на моралната оценка, тя се мисли като задължителна. Инак без това отношение сякаш няма творба, тя не е ‛затворена‛, завършена.

От такава позиция ще бъдат отхвърлени, разбира се, и първообразите – самите офорти ‛Капричос‛ на самия Франциско Гойа и Люсиентес, изцяло и радикално. И това е правено, естествено, през XIX век. Да не говорим каква участ биха определили такива нашенски пишман-критици на картините на Ото Дикс и Джеймс Енсор, на Макс Бекман и Жорж Руо, на Франсис Бейкън и Роналд Брукс Китай, например.

Спонтанността на критическата реакция на тези професионално опозорили се критици е наиграна, разбира се. Внимателното четене на кадесарските доноси срещу Константин Павлов, фрагментарно представени в последния дял на книгата ‛Избрани интервюта‛ (‛Факел‛, 2006 г.), ще ни разкрие, че офицерите от политическата полиция са обезпокоени от липсата на критически отзиви за ‛Стихове‛ (1965 г.) на същите критици, които са приели положително ‛Сатири‛ (1960 г.). Защо сега те не посочват ‛грешките и недостатъците му‛? Ето как появилите се критически реакции ще се окажат елементарно поръчкови, предизвикани точно от ДС. Именно от това, а не от стиховете, разбира се, остава след четиридесет години усещането за някаква лепкава мръсотия.

Целият реален проблем за възприемането на такъв род екстатично-гротескови творби с директно даденото зло – в зрими, предметни, телесни форми, е обаче в това, че те би следвало да се появяват рядко, да го има винаги ударът на изненадата. Художникът може да си позволи тези форми само в крайна културна ситуация. Ако прийомът приеме облика на стилово явление, ако се тиражира непрекъснато, ефектът няма да бъде постигнат. При това формата изисква изключителна точност. На пръв поглед аморфна, тя е крайно чуплива. Може лесно да се разпадне - така, както кристалът е уязвим от неочаквано почукване. Изглежда само големият артист-художник може да се впусне в това опасно и жестоко приключение. Наистина винаги е възможно всичко да се изроди в нещо крайно пошло.

И за да не избягаме напълно от контекстуализациите, ще кажа, че гротесковата лирика на Константин Павлов получава/черпи своята мощ от непрестанните опити на социалистическата система чрез високи и делнични идеологически спекулации да унищожи разума в масовото съзнание. А помним, именно сънят на разума ражда чудовища. Така в поезията на Константин Павлов социалистическата система бе унищожила предварително сама себе си.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”