Въпреки че в книгата му има достатъчно медузи, белуги, планктон, лириката на Емил Христов е страхотно урбанизирана. Защото човекът, внушават тези стихотворения, всъщност е мълчаливо стъкло на мълчалив аквариум. Затова Аквариум (ИК ‛Макрос“, Пловдив, 2008) ни блъсва в сребрист аеродинамичен изказ; изказ, умиротворен от преживян вече ужас.

Ужас от катастрофа, която продължава.

Дебютната стихосбирка изтегля дискретни нишки от писането на Николай Атанасов и Надежда Радулова, за да ги втъче в своеобразния си и силно сцеплен свят - и да продължи мъжествено да разнищва своите хора и животни, докато стигне първичната чистота на зоологията, механиката... В стерилната им основа. Пред нас е свят на ироничен (понякога хомоеротичен) тайнопис, в който лирическият субект хладнокръвно се любува на красотата. А негативният триумф на предчувствията му плува в афористичен блясък.

В една богата на лирика издателска година ‛Аквариум“ безспорно е най-точната първа книга. На корицата й два юношески крака свободно потъват в пронизана от светлини студена вода.

Сигурен съм, че ще продължат да го правят, без да се удавят.


Бел.ред. Ръкописът на ‛Аквариум“ е спечелил I награда на 24-ия конкурс за поезия ‛Веселин Ханчев“ ’2007.