Български  |  English

Моралният историк: Винаги може още...

Отказахме се от борбата между микроисторията и макроисторията след този семинар. Всяка година излизат над 100 книги за Карл V и моралът на историците е в това, че те винаги могат да кажат още. Микроисторията е историографска практика, но тъй като в Италия я сметнаха за опасна, решиха да я разглеждат като извратена теория.“ Това бяха основните акценти в заключителното изказване на прочутия учен Джовани Леви от италианската историографска школа, което той направи в края на двудневната международна конференция „Микроистория - макроистория: Каква социална история?“, която се проведе на 29 и 30 ноември 2008 в софийския хотел „Арена ди Сердика“. Срещата бе организирана в рамките на годишния форум „Софийски диалози“ и събра такива имена, като Юрген Кока – представител на немската историографска школа, Юрген Шлумбом, Ханс Ерих Бьодекер, Рената Аго, Микаел Вернер, Жан-Марк Тета, Анджело Торе. От българска страна участваха Райна Гаврилова, Снежана Димитрова, Даниела Колева и организаторът на конференцията Ивайло Знеполски.

В заключителната си реч проф. Знеполски призна, че дебатът за микро- и макроистория е стар и вече не е актуален, но че, от друга страна, България е една от първите, която е превела основополагащия труд на Джовани Леви „Упражнения по микроистория“, който е като кутия с ефективни инструменти, които обаче при ситуацията в България невинаги са подходящи.

Конкретните български условия бяха разгледани в докладите „Биографията на един ресторант. Изследване на едно място за срещи между макроисторията и микроисторията“ на Райна Гаврилова, „Само един свидетел - травма, свидетелство и микроархиви“ на Снежана Димитрова и „Устна история и микроистория“ на Даниела Колева.

В доклада на Христо Тодоров „Историята като морална педагогика. Как понятията пораждат задължения“ основният акцент бе, че онова, на което най-много могат да ни научат учителите по история, е не как да действаме, а как да реагираме. Процесът на учене по история е успешен, когато А знае повече от Б и иска да го научи, осъзнавайки какво ще е важно за Б, като в същото време и Б знае, че А има повече познания от него и има желание да учи. Христо Тодоров отбеляза, че има понятия и думи, които са с оценъчен заряд – като например ДС, концентрационен лагер, които в някои типове историографии биват избягвани. В същото време Тодоров подчерта, че дори и да иска, историята не може да се раздели от моралните послания.

Юрген Кока даде конкретни примери с историографията в Германия след Втората световна война, когато не се говорело само за общите причини, довели до нея, а и за по-конкретни и локални нейни проявления. След войната до края на 60-те години основният мотив в немската историография бил вината. Тогава се и засилил интересът към спомена за войната и започнало да се говори за голяма и малка история, за история на делника. Кока коментира, че локалното е като черна дупка, която поглъща всичко. Към днешна дата обаче, поради големите миграционни потоци, може да се говори, че много хора живеят на няколко места едновременно, носейки със себе си своите спомени, връзки, средства и вследствие на това се появява и ново понятие – „надлокално“. В посока на подобни разсъждения Рената Аго говори за предметите в качеството им на посредници между двама души, за участието им в изграждането на човешката идентичност и за тяхната историческа ценност.

Отново в същия контекст, но този път във връзка със следите, белезите и фрагментите, Джовани Леви свърза историята с психоанализата. Както с помощта на един фрагмент можем да реконструираме конкретни случки, така и историята е организация на миналото спрямо настоящето.

Ивайло Знеполски посочи, че в момента историкът в България разполага с архиви, с мемоарна литература и с живи свидетели, но проблемът му е как да се справи с изобилието от емпирични данни. При подобна ситуация именно големите обяснителни схеми го правят способен да се измъкне от някои опасни характеристики на личното въвличане в изследването, а микроконтекстите му дават полезните инструменти, с които да реализира стремежа си към автономност.

Трябва да денатурализираме мащабите на биографията, посочи Микаел Вернер в доклада си “Подходи към биографичното: проблемът с мащаба“. Той подчерта, че трябва да се удържа разликата между физическо и социално време, като за целта може да се използва категорията „репрезентативност“. Отношението между реалното и неговата биографична репрезентация следва да бъде радикализирано, добави още Вернер. Той обясни и че именно при биографията изследователят може в най-малка степен да бъде външен на изследвания предмет и за да бъде още по-убедителен, сподели опит, свързан с биографията на Хайнрих Хайне, на която е съавтор и която е издадена през 1999.

Жан-Марк Тета посвети доклада си „Игри с мащаба и категориални проблеми“ на категориите, които трябва да бъдат разбрани като принципи на концептуализиране. Жан-Марк Тета даде пример с двете концепции за категории у Аристотел като за най-общи предикати, приложими по дефиниция към всичко. После той обърна внимание и на категориите у Кант, които създават възможност за предикация и конструират възможно знание за предмет, а с това и самия предмет. Както познанието за предметите, така и самите предмети има общ произход и е основателно да се утвърждава съ-произход на познание и предмети на основата на разликата между нещо само по себе си и феномен, обясни Тета. Той отбеляза и разликата между логиките на научните практики в природознанието и човекознанието, като постави въпроса как може единичен ‛Х“ да бъде тематизиран в науките за човека.

Освен професионалния и философски въпрос на Тета, неотговорен сякаш остана и въпросът за бъдещото влияние на историографската журналистика, която според Пиер Нора, цитиран от Ивайло Знеполски, взривила историка отдолу и отгоре и наложила идеята за симултанност, заради която историците трудно могат да работят с принципите на йерархичност и релевантност.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”