Български  |  English

Дядо Коледа на кладата

С този текст отбелязваме стогодишнината на един от великите хуманитаристи на ХХ век, Клод Леви-Строс, която той отпразнува неотдавна.

К



Във Франция коледните празници през 1951 г. бяха белязани от една полемика, към която пресата и общественото мнение се оказаха много чувствителни и която внесе в традиционно празничната атмосфера по това време на годината необичайна нотка на язвителност. От няколко месеца насам църковните власти в лицето на някои духовници изразяваха своето неодобрение към нарастващото значение, което семейства и търговци отдават на персонажа Дядо Коледа. Те се обявиха срещу обезпокоителната „паганизация‛ на празника Рождество Христово, която извръща обществения дух от собствено християнския смисъл на това честване в полза на един мит без религиозна стойност. Тези нападки се разгоряха още повече в навечерието на Коледа. Към гласа на католиците се присъедини и протестантската църква, с малко повече сдържаност естествено, но в същия дух на твърдост. От известно време насам във вестниците започнаха да се появяват най-разнообразни писма на читатели и статии, всички като цяло враждебни към позицията на Църквата, свидетелствайки по този начин за нарастващия интерес, който тази история събуди. Накрая кулминацията бе достигната на 24 декември по време на демонстрация, която един кореспондент на Франс Соар описа по следния начин:

Дядо Коледа беше изгорен в двора на катедралата в Дижон в присъствието на деца от църковните патронажи

Дижон, 24 декември

Вчера следобед Дядо Коледа беше окачен на оградата в двора на катедралата в Дижон и след това беше публично изгорен. Тази зрелищна екзекуция се състоя в присъствието на стотици деца от църковните патронажи. Решението за нея бе взето със съгласието на духовенството, осъдило Дядо Коледа като узурпатор и еретик. Той бе обвинен, че паганизира празника на Коледа и че се настанява на негово място като кукувица, заграбвайки все повече пространство. Обвиняват го най-вече, че е нахлул във всички публични училища, откъдето е била старателно прогонена яслата, в която се е родил Спасителят.

В неделя, в три часа следобед, нещастният белобрад добряк заплати за това подобно на много други невинни. Пламъкът обхвана брадата му и той изчезна в пушека.

В края на екзекуцията бе публикувано комюнике; ето и най-важното от него:

250 деца, представляващи всички християнски общности в енорията и желаещи да се борят срещу лъжата, се събраха пред главната порта на катедралата в Дижон и изгориха Дядо Коледа.

Тук не става дума за опит да се привлече внимание, а за символен жест. Дядо Коледа бе изгорен в свещен огън. Истината е, че тази лъжа не може да събуди у децата религиозно чувство и по никакъв начин не може да има възпитателна функция. Нека другите говорят и пишат каквото искат и нека представят Дядо Коледа като обратното на Дядо Торбалан.

За нас, християните, Коледа трябва да остане празник, на който честваме раждането на Спасителя.


Екзекуцията на Дядо Коледа в двора на катедралата бе възприета от местното население по различни начини и провокира оживени коментари дори сред католиците.

Впрочем, тази несвоевременна демонстрация рискува да предизвика неочаквани последици за нейните организатори.

(...) Тази история разделя града на два лагера.

Дижон очаква възкресението на Дядо Коледа, който бе убит вчера в двора на катедралата. Тази вечер той ще възкръсне в кметството, точно в десет часа вечерта. В действителност, официално комюнике обяви, че както всяка година, той кани децата на Дижон на площад „Либерасион‛, за да го чуят и видят, докато говори от покрива на кметството и се движи под светлините на прожекторите.

Пастор Кир, кмет на Дижон и депутат, щял да се въздържи да заеме позиция в тази деликатна история.



Още на същия ден екзекуцията на Дядо Коледа се превърна в една от основните новини; нямаше нито един вестник, който да не коментира инцидента. Някои, като вече цитирания Франс Соар, дори му посветиха уводната си статия. Като цяло поведението на духовенството не бе одобрено; до степен, че религиозните власти решиха да бият отбой или най-малкото дискретно да изразят резервите си; казват обаче, че нашите министри пък били разделени по въпроса. Тонът на повечето статии е в стил на тактична чувствителност: толкова е красиво да се вярва в Дядо Коледа, не вреди на никого, децата искрено се радват и запазват скъпи спомени за стари години и т. н. Всъщност, вместо да се отговори на въпроса, той старателно се отбягва; тъй като не става дума за това да се оправдаят причините, които карат децата да вярват в Дядо Коледа, а да се открият онези причини, които са накарали възрастните да го изобретят. Както и да е, реакциите са толкова единодушни, че няма съмнение: по този пункт общественото мнение и Църквата са разделени. Въпреки нищожния характер на инцидента, фактът е важен, понеже от времето на Окупацията насам развитието на френското общество ни прави свидетели на все по-нарастващо помирение на преобладаващото нерелигиозно обществено мнение с религията. Впрочем, традиционните антиклерикали усетиха каква невероятна възможност им се предлага: в Дижон и на други места тъкмо те се представят за закрилници на Дядо Коледа. Какъв парадокс само – Дядо Коледа, символ на нерелигиозността! В тази история всичко става така, сякаш самата Църква е възприела критическа позиция, жадна за откровение и истина, докато рационалистите се правят на пазители на суеверието. Тази привидна размяна на ролите е достатъчна, за да се предположи, че наивната история с Дядо Коледа разкрива много по-дълбоки реалности. Пред нас се явява симптоматичният израз на едно много ускорено развитие на нравите и вярванията, преди всичко във Франция, но без съмнение и другаде. Етнолозите не откриват всеки ден толкова благоприятна възможност да наблюдават в своето собствено общество внезапното разрастване на един обичай, дори на култ; да потърсят неговите причини и да изучат неговото влияние върху други форми на религиозния живот; най-сетне, да се опитат да разберат с какви съвкупни трансформации, едновременно ментални и социални, се свързват тези видими изражения, относно които Църквата – която има мощен опит по тези въпроси – не се е излъгала, поне доколкото се опитва да им придаде значимост и стойност.

***

От около три години насам, т.е. откакто икономическата активност започна да се нормализира, празнуването на Коледа придоби мащаби, непознати във Франция преди войната. Сигурно е, че това развитие, както по своята важност, така и по формите, в които се случва, е пряк резултат от влиянието и престижа на САЩ. Така видяхме да се появяват едновременно окичени коледни елхи по кръстовищата и основните пътни артерии, осветени през нощта; изрисувана опаковъчна хартия за коледни подаръци; гравирани картички с пожелания, предназначени за окачване на камината на получателя по време на празничната седмица; събиране на дарения по площадите и улиците от Армията на спасението, която изостави своите котли в полза на гаванките; и накрая, хора, преоблечени като Дядо Коледа в големите магазини, за да чуят молбите на децата. Всички тези употреби – които само допреди няколко години все още изглеждаха на французина, посетил САЩ, като детински и барокови, като един от най-очевидните знаци за дълбоката несъизмеримост между двата манталитета – успяха да се вклинят и да се разположат във Франция с лекота и всеобхватност, които представляват тема за размишление за всеки историк на цивилизациите.

В тази, както и в други области, присъстваме на един обширен процес на културно разпространение, който без съмнение не е по-различен от архаичните феномени, които бяхме свикнали да изучаваме. Но да размишляваме върху нещата, които се разгръщат пред очите ни и чийто театър е нашето собствено общество, е едновременно по-лесно и по-трудно. По-лесно, тъй като запазваме непрекъснатостта на опита заедно с всички негови моменти и нюанси; но също и по-трудно, понеже при подобни, толкова редки случаи, си даваме сметка за пределната сложност на социалните трансформации, в това число и на най-фините; и защото привидните причини, които приписваме на събитията, в които актьори сме самите ние, са много по-различни от реалните причини, които приписват роли на нас.

Така че, прекалено лесно би било разпространеното празнуване на Коледа във Франция да бъде обяснено единствено с влиянието на САЩ. Заемката е факт, но по доста непълен начин сочи своите причини. Нека изброим най-очевидните от тях: във Франция има все повече американци, които празнуват Коледа по свой начин; киното, „дайджестите‛ и американските романи, някои репортажи, както и големите вестници ни запознаха с нравите на американците, а последните черпят от престижа, който се отдава на военната и икономическа мощ на Съединените щати; не е изключено дори планът „Маршал‛ по косвен път да е благоприятствал вноса на стоки, свързани с Коледа. Всичко това обаче би било недостатъчно, за да бъде обяснен този феномен. Внесените от Съединените щати обичаи се налагат дори сред слоеве на населението, които не са наясно с техния произход; работническите среди, в които комунистическото влияние вероятно дискредитира всичко, което носи марката made in USA, ги приемат с такова желание, както и всички останали. Освен това елементарно разпространение, би трябвало да споменем и един друг много важен процес, когото неговият откривател Крьобер бе нарекъл разпространение чрез стимул (stimulus diffusion): внесената отвън употреба не бива асимилирана, а по-скоро играе ролята на катализатор; това ще рече, че чрез самото си присъствие тя провокира появата на аналогична употреба, която вече потенциално е била налице в средата приемник. Нека илюстрираме този пункт с един пример, който пряко засяга нашата тема. Индустриалец, който произвежда хартия, отива в Съединените щати и констатира, че там произвеждат опаковъчна хартия, специално предназначена за Коледа; той заема тази идея и се получава феномен на разпространение. Парижка домакиня отива в книжарницата в своя квартал, за да си купи необходимата й за опаковане на подаръци хартия, и забелязва на витрината хартия, която е по-красива и по-изискана от тази, с която досега се е задоволявала; тя не знае нищо за американската употреба, но тази хартия задоволява определено естетическо изискване и изразява една вече налична, но досега лишавана от изразни средства афективна нагласа. Приемайки тази хартия, тя не заема директно (както фабриканта) един чуждестранен обичай. Но тутакси признат, този обичай стимулира у нея раждането на идентичен обичай.

На втори място, не трябва да забравяме, че празнуването на Коледа - както във Франция, така и в цяла Европа - се разпространяваше с все по-голяма скорост още преди войната. На първо място този факт е свързан с нарастващото покачване на стандарта на живот, но към това трябва да бъдат прибавени и по-детайлизирани причини. С чертите си, които познаваме, Коледа е същностно модерен празник и то въпреки множеството архаизиращи елементи. Употребата на имел не е по необходимост нещо, останало от времената на друидите – поне не пряко, – тъй като изглежда, че идва на мода едва през Средновековието. Коледната елха се споменава за първи път в някои немски текстове от XVII в. и никъде другаде преди това; през XVIII в. тя преминава в Англия, а във Франция се появява чак през XIX в. Изглежда Литре1 не я познава много добре или поне не под формата, която ние й придаваме, тъй като я определя (статия „Коледа‛) като „клонче от ела или бодлива зеленика, украсявано по различен начин и окичено основно с бонбони и играчки, които се дават на децата, за да празнуват с тях‛. Разликите в имената, давани на персонажа, чиято роля е да раздава играчки на децата – Дядо Коледа, Свети Никола, Санта Клаус – също показва, че празникът е продукт на един феномен на конвергенция, а не древен прототип, който се е запазил навсякъде.

Но модерното развитие не изобретява нищо ново: то се ограничава до пренареждане на парченца от един стар празник, чиято значимост никога не е била напълно забравяна. Ако за Литре коледното дърво е някаква почти екзотична институция, в своя „Исторически речник на институциите, нравите и обичаите във Франция‛ (който по признанията на неговия автор е преработка на „Речника на националните антики‛ на Сент Пале, 1697-1781 г.) Шерюел отбелязва: „Коледа бе в продължение на векове и до съвсем скоро (курсивът наш) повод за семейна радост‛; следва описание на коледните празненства през XIII в., които изглежда по нищо не отстъпват на нашите. Следователно, пред нас е ритуал, чиято значимост вече доста е варирала в историята и е познала както възходи, така и залези. Американската форма е само най-модерният израз на тези трансформации.

Казано мимоходом, тези бързи бележки са достатъчни, за да се покаже до каква степен е необходимо да не се доверяваме на прекалено лесните обяснения в термини на „следи‛ и „останки‛. Ако по-рано, в праисторическите времена, не е имало култ към дърветата, който да бъде продължен в различни фолклорни употреби, модерна Европа със сигурност нямаше да може да „изобрети‛ коледното дърво. Наистина става дума за едно скорошно изобретение. Въпреки това обаче това изобретение не се е родило от нищото. Съществуват други средновековни употреби, които идеално свидетелстват за това: коледният бъдник (който в Париж се превърна във вид сладкиш), направен от твърде голям дънер, за да може да гори през цялата нощ; коледните восъчни свещи с размер, който да осигури същия резултат; украсата на сградите (от времето на римските сатурналии, на които ще се върнем отново) със зелени клонки: бръшлян, ела, зеленика; най-сетне, и без никаква връзка с Коледа, романите за „Кръглата маса‛ говорят за свръхестествено дърво, окъпано от светлина. В този контекст коледното дърво се явява като синкретично решение, концентриращо в един единствен обект условия, съществуващи до преди това в разпръснато състояние: магическо дърво, огън, трайна светлина и устойчива зеленина. Обратно, в неговата днешна форма Дядо Коледа е модерно създание; още по-скорошна е и вярата в него (задължаваща Дания да поддържа специално пощенско гише, за да отговаря на писмата на деца от целия свят), която разполага дома му в Гренландия, датско владение, и настоява той да се движи с шейна, теглена от северни елени. Може да се каже дори, че тази част от легендата се е развила основно по време на последната война поради разположението на някои американски военни части тъкмо в Исландия и Гренландия. Въпреки това елените съвсем не са случайни, тъй като английски документи от времето на Ренесанса споменават за еленски трофеи, носени специално за танците по време на Коледа; нещо, което предхожда всяка вяра в Дядо Коледа и най-вече появата на легендата за него.

Следователно, някои много стари елементи са изтупвани от праха, а други пък за първи път са въвеждани в този контекст. По този начин откриваме нови формули, предназначени да увековечават, трансформират или съживяват стари употреби. В онова, което ни харесва да наричаме възраждане на Коледата, няма нищо специфично ново. Тогава защо тя предизвиква подобна емоция и защо нечия злоба се концентрира тъкмо около личността на Дядо Коледа?

***

Дядо Коледа е облечен в алено червено: той е крал. Неговата бяла брада, кожените му аксесоари и ботуши, както и шейната, в която пътува, напомнят за зимата. Наричат го „Дядо‛, т.е. старец, който въплъщава благата форма на авторитета. Всичко това е ясно, но, от гледна точка на религиозната типология, в каква категория би било уместно да го положим? Той не е митично същество, понеже нито един мит не дава сметка за своя произход и функции; той не е и легендарен персонаж, тъй като с него не се свърза нито един полу-исторически разказ. Всъщност, това свръхестествено и неизменно създание, фиксирано завинаги в своята форма и определено чрез една изключителна функция и едно периодично завръщане, по-скоро произхожда от семейството на божествата. Впрочем, в определен момент на годината Дядо Коледа е обект на култ от страна на децата, които го обожават посредством писма и молби, а той възнаграждава добрите и лишава от награда лошите. Той е божеството за определена възрастова категория в нашето общество и единствената разлика между Дядо Коледа и едно истинско божество е, че възрастните не вярват в него; въпреки че насърчават децата си да го правят и поддържат тази вяра с множество мистификации.

Следователно, на първо място Дядо Коледа е израз на различието в статута между възрастните, от една страна, и малките деца, от друга. В тази връзка той се свързва с една голяма съвкупност от вярвания и практики, които етнолозите са изследвали в повечето общества, а именно ритуалите на преход и инициация. Всъщност малко са човешките общности, в които под една или друга форма децата (и понякога жените) да не са изключвани от обществото на мъжете посредством непознаването на определени тайни или чрез старателно поддържаната вяра в някаква илюзия, която възрастните си запазват правото да разбулят при сгоден момент, освещавайки по този начин включването на младото поколение в своята общност. Понякога тези ритуали удивително приличат на този, с който се занимаваме в момента. Например, как да не бъдем удивени от аналогията между Дядо Коледа и „качина‛ на индианците от югоизточните САЩ? Тези дегизирани и маскирани персонажи въплъщават богове и прадеди и периодично се връщат, за да навестят селото, където танцуват и награждават или наказват децата; понеже всичко се организира така, че децата да не могат да разпознаят своите родители или роднини под традиционните костюми. Със сигурност Дядо Коледа принадлежи към същото семейство, заедно с други персонажи, като Баба Яга, Дядо Торблан и т.н. От огромно значение е фактът, че същите възпитателни тенденции, които днес отхвърлят наказващите „качина‛, са издигнали в култ благия Дядо Коледа, вместо – както би предположил позитивисткият и рационалистки дух – да повлекат и него в осъждането. В тази връзка не е имало и рационализиране на методите на възпитание, понеже Дядо Коледа не е по-„рационален‛ от Дядо Торбалан (тук Църквата има право): по-скоро сме свидетели на едно митическо изместване и тъкмо то трябва да бъде обяснено.

Няма никакво съмнение, че в човешките общества ритуалите и митовете на посвещаване имат практическа функция: те помагат на по-възрастните да поддържат ред и подчинение сред по-малките. През цялата година ние говорим за идването на Дядо Коледа, за да напомним на децата си, че неговата щедрост се измерва според тяхното послушание; а периодичният характер на раздаването на подаръци служи прекрасно да дисциплинира детските желания и да сведе до един кратък период момента, в който те наистина имат право да искат подаръци. Но тази простичка дума е достатъчна, за да бъдат разбити на пух и прах рамките на утилитаристкото обяснение. Защото откъде следва, че децата имат права и тези права се налагат толкова категорично над възрастните, че последните да са принудени да изработят сложни и скъпи митология и ритуал, за да успеят да ги овладеят и ограничат? Веднага забелязваме, че вярването в Дядо Коледа не е само някаква мистификация, която възрастните шеговито налагат на децата; до голяма степен тя е и резултат от един много напрегнат пренос между двете поколения, част от който е целият ритуал, свързан със зелените растения – елха, зеленика, бръшлян, имел – с които украсяваме домовете си. Безплатен лукс днес, някога те са били, поне в някои региони, обект на размяна между две класи на населението: в Англия в навечерието на Коледа, чак до края на XVIII в., жените ходели на gooding, т.е. да събират дарения от къща на къща и в замяна давали на дарителите зелени клонки. Откриваме, че децата са в същата позиция на пазарен обмен и би било добре да споменем, че когато събирали дарения за Свети Никола, понякога те се дегизирали като жени: жени и деца, т.е. непосветените.

Обаче в тези ритуали на посвещаване има един аспект, на който не винаги се обръща достатъчно внимание, но който просветлява по-дълбоко тяхната природа в сравнение със споменатите в предходния параграф утилитаристки положения. Нека вземем отново за пример ритуала „качина‛ на индианците Пуебло. Ако децата биват държани в неведение относно човешката природа на хората, които въплъщават „качина‛, дали това е само с цел те да се страхуват от тях, да ги уважават и да се държат подобаващо? Без съмнение е така, но това е само вторичната функция на ритуала; понеже има едно друго обяснение, което оригиналният мит идеално разкрива. Този мит обяснява, че „качина‛ са духовете на първите местни деца, които трагично се удавили в реката по времето на преселението на предците. Следователно „качина‛ са едновременно доказателство за смъртта и свидетелство за задгробния живот. Но има и още нещо: когато предците на днешните индианци най-накрая се установили в сегашното село, митът разказва, че „качина‛ започнали да ги навестяват всяка вечер и на тръгване вземали със себе си децата. Отчаяни, че губят потомството си, индианците успели да убедят „качина‛ да останат в отвъдното, като им обещали да ги представят всяка година посредством маски и танци. И ако децата са изключени от мистериите на „качина‛, това не е ни най-малко с цел да бъдат сплашени. Най-охотно бих казал, че е тъкмо обратното: защото те са „качина‛. Те биват държани вън от мистерията, защото представляват реалността, с която самата мистерия постига нещо като компромис. Тяхното място е другаде: не с маските и с живите, а с боговете и с мъртвите. А мъртвите, това са децата.

Струва ни се, че тази интерпретация може да бъде отнесена до всички ритуали на посвещаване и дори до всички случаи, в които обществото се разделя на две групи. „Не-посвещаването‛ не е някакво си състояние на лишаване, определено чрез незнание, илюзия и други негативни конотации. Връзката между посветени и непосветени има позитивно съдържание. Това е връзка, взаимно допълваща и двете страни, в която едната страна представлява мъртвите, а другата – живите. Впрочем, в самата сърцевина на ритуала ролите постоянно се сменят, понеже дуалността поражда реципрочност на перспективите, която, подобно на случая с изправените едно срещу друго огледала, може да се възпроизвежда до безкрайност: ако непосветените са мъртвите, те в същото време са и свръхпосветени; а ако, както често се случва, посветените персонифицират духовете на мъртвите, за да стреснат новаците, тъкмо на последните се пада на един по-късен етап от ритуала да ги разпръснат и да предотвратят тяхното завръщане. Нека спрем дотук с тези размишления, които ни отдалечават от нашата цел; достатъчно е само да припомним, че ритуалите и вярванията около Дядо Коледа разкриват една социология на посвещаването, която, зад опозицията между деца и възрастни, прави видима една по-дълбока опозиция между живи и мъртви.

***

Стигнахме до предходното заключение посредством един чисто синхронен анализ на функцията на някои ритуали и на съдържанието на някои митове, които служат за тяхно обосноваване. Но един диахронен анализ щеше да ни отведе до същия резултат. Понеже историците на религията и фолклористите като цяло приемат, че далечният произход на Дядо Коледа се намира при Абат дьо Лиес2, Abas Stultorum, „Абатът на лошото управление‛, което точно превежда английското Lord of Misrule. Всички тези персонажи са за определен период от време крале на Коледа и в тях припознават наследници на краля на Сатурналиите от римската епоха. Само че Сатурналиите били празник на larvae, т.е. на умрелите от насилствена смърт или оставените без погребение, и зад стареца Сатурн, който разкъсвал деца, се нареждат като симетрични образи добрият старец Коледа, благодетел на децата; скандинавският Жюлбок, рогат демон от подземния свят, който им носи подаръци; свети Никола, който ги възкресява и ги пълни с дарове; накрая, „качина‛, преждевременно умрели деца, които отхвърлят ролята на детски убийци, за да се превърнат, обратно, в раздаващи наказания и подаръци. Ще допълним, че, подобно на „качина‛, архаичният прототип на Сатурн е бог на покълването. Всъщност модерният персонаж Санта Клаус, или Дядо Коледа, произхожда от синкретичното сливане на множество други: Абат дьо Лиес, детето-епископ, издигнато под опеката на свети Никола, същият свети Никола, от чието честване пряко произхождат вярванията, свързани с дългите чорапи, обувките и комините. Абат дьо Лиес царувал на 25 декември; свети Никола – на 6 декември, децата-епископи били издигани в деня на свети Мъченици, т.е. на 28 декември. Скандинавският Жюл бил честван през декември. Всичко това директно ни отпраща към libertas decembris, за която говори Хораций и на която от XVIII в. насетне дю Тийо се позовава, за да свърже Коледа със Сатурналиите.

Обясненията в термини на оцеляване са винаги непълни: понеже обичаите не изчезват и не оцеляват без причина. А причината за тяхното оцеляване се крие не толкова в историческия вискозитет, колкото в устойчивостта на една функция, която анализът на настоящето трябва да позволи да разкрием. Ако в нашето изложение отделихме толкова внимание на индианците Пуебло, то е тъкмо защото отсъствието на каквато и да е ясна историческа връзка между техните институции и нашите (ако изключим някои късни испански влияния от XVII в.) показва добре, че в случая с коледните ритуали се намираме в присъствието не само на определени исторически остатъци, а на форми на мислене и поведение, които произтичат от най-общите условия за социален живот. Сатурналиите и средновековното празнуване на Коледа не съдържат основното тълкувание за един иначе необясним и лишен от значение ритуал, но ни снабдяват с полезен сравнителен материал, за да открием дълбокия смисъл на повторението на определени институции.

Не е изненадващо, че нехристиянските аспекти на Коледа приличат на Сатурналиите, тъй като имаме основателни причини да предполагаме, че Църквата е фиксирала датата на Рождество на 25 декември (вместо през март или през януари), за да наложи нейното честване над езическите празници, които първоначално се провеждали на 17 декември, но в края на Империята продължавали седем дни, т.е. до 24 декември. Всъщност „декемврийските празници‛ показват едни и същи характеристики от Античността до Средновековието. Най-напред, украсяването на сградите със зелени растения; после, размяната на подаръци или раздаването им на децата; общата радост и пировете; накрая, побратимяването между бедни и богати, между господари и слуги.

Когато анализираме тези факти отблизо, се появяват и някои изумителни структурни аналогии. Също като римските Сатурналии, средновековната Коледа предлага две синкретични и взаимно противопоставящи се черти. На първо място това е обединяването на верската общност: разделението на класи и съсловия временно е отменено, роби и слуги сядат на една маса заедно с господарите си и последните стават техни прислужници; богато отрупаните маси са достъпни за всички; половете си разменят дрехите. В същото време обаче социалната група се разделя на две: младежите се обособяват като автономно тяло и си издигат собствен владетел – абатът на младежта, или, като в Шотландия, abbot of unreason; и, както посочва наименованието, се отдават на безумства, които се състоят в издевателство над предразсъдъците на останалото население и за които знаем, че чак до Ренесанса приемали най-крайни форми: богохулство, кражба, изнасилване и дори убийство. По време на Коледа, както и през Сатурналиите, обществото функционира според двойния ритъм на нарастваща солидарност и изострен антагонизъм, които присъстват като взаимосвързани опозиции. А персонажът на Абат дьо Лиес осъществява нещо като посредничество между тези два аспекта. Властите го признават и дори го иронизират; неговата мисия е да ръководи ексцесите и в същото време да ги удържа в някакви граници. Какво е отношението между този персонаж и неговата функция, от една страна, и личността и функциите на неговия далечен потомък Дядо Коледа?

Тук трябва да се направи внимателно разграничение между историческа гледна точка и структурална гледна точка. Както казахме, исторически западноевропейският Дядо Коледа с неговото предпочитание към комините и обувките чисто и просто произтича от едно скорошно изместване на празника на свети Никола и включването му в празнуването на Коледа три седмици по-късно. Това обяснява защо младият абат се е превърнал в старец; но само отчасти, понеже трансформациите са много по-систематични, отколкото случайността на историческите връзки и календарите биха могли да допуснат. Един реален персонаж става митичен; еманацията на младежта, символизираща нейната противопоставеност по отношение на възрастните, е заменена с един символ на зрелостта, който превежда нейните благосклонни нагласи към младежта; апостолът на лошото поведение е натоварен със санкционирането на доброто поведение. Открито агресивните младежи са заместени с родители, които се крият под фалшиви бради, за да задоволят желанията на децата. Въображаемият посредник замества реалния и в момента, когато променя природата си, започва да функционира по различен начин.

Нека веднага отстраним една поредица от предпоставки, които не са от същностно значение за дебата, но рискуват да предизвикат объркване. В съвременното общество „младежта‛ като възрастова класа до голяма степен е изчезнала (въпреки че от няколко години насам сме свидетели на някои опити за нейното възстановяване, за които все още е твърде рано да знаем какво ще произведат). Ритуалът, който някога се е разпределял между три групи от протагонисти –деца, младежи и възрастни – днес вече касае само две от тях (поне що се отнася до Коледа): възрастните и децата. Коледното „безумие‛ до голяма степен е загубило своята опорна точка; то се е изместило и едновременно с това се е отслабило: в групата на възрастните то е оцеляло само в кабаретата по Бъдни вечер, на Нова Година и в нощта срещу свети Силвестър на Тайм Скуеър. Но нека по-скоро разгледаме ролята на децата.

През Средновековието те не очаквали търпеливо спускането на техните играчки през комина. Обикновено те се дегизирали и образували банди, които старофренският език нарича „гизари‛ - ходели от къща на къща, пеели песни и пожелания, като в замяна получавали плодове и лакомства. От значение е фактът, че за да спечелят доверие, те се позовавали на смъртта. Така през XVIII в. в Шотландия се пее следният куплет:

Стани, добра жено и не бъди мързелива,
Подели с нас хляба си, докле още те има,
Ще дойде време, когато и ти ще си идеш,
На никого ни хляб, ни гостби ще можеш да сложиш.
3

Дори и да не притежавахме това ценно указание, както и това не по-малко значимо сведение за дегизирането, което превръща участниците в духове или фантоми, бихме имали други, заети от изследването на обхождания на децата по домовете с цел събиране на дарения. Известно е, че тези обхождания не се ограничават само с Коледа.4 Те се следват по време на целия критичен период през есента, когато нощта заплашва деня така, както мъртвите безпокоят живите. Коледните обхождания започват няколко седмици преди Рождество, обикновено три, като по този начин правят връзка с костюмираните обхождания по празника на свети Никола, който възкресява мъртвите деца. Техният характер изпъква още по-добре в контекста на първоначалното за сезона обхождане по време на Hallow-Even – която се превърна в бдение на Вси Светии по решение на църковните власти. Днес все още в англосаксонските страни децата се маскират като фантоми и скелети и преследват възрастните, докато последните не откупят спокойствието си, като им предложат лакомства. Напредването на есента от самото начало до слънцестоенето, което бележи спасяването на светлината и живота, в ритуален план се придружава от един диалектически ход, чиито основни етапи са: завръщането на мъртвите, тяхното заплашително поведение, установяването на modus vivendi с живите посредством размяна на услуги и подаръци и, накрая, триумфът на живота, когато по Коледа натоварените с подаръци мъртви напускат живите, за да ги оставят в мир до следващата пролет. Показателно е, че до края на миналия век латинските и католическите страни са поставяли акцент върху свети Никола, т.е. върху най-премерената форма на това отношение, докато англосаксонските страни доброволно го удвояват в антитетичните и крайни форми на Хелоуин – когато децата играят на мъртви, за да тормозят възрастните – и на Коледа – когато възрастните засипват децата с подаръци, за да разпалят тяхната жизненост.

***

В такъв случай привидно противоречивите черти на коледните ритуали започват да се проясняват: през тези три месеца посещението на мъртвите при живите става все по-настоятелно и угнетително. Така че в деня на техния отпуск можем да си позволим да ги честваме и да им предоставим последна възможност да се проявят свободно или, както вярно го отразява английският език, to rise hell. Но кой би могъл да представлява мъртвите в едно общество на живи, ако не тези, които по един или друг начин непълно са се инкорпорирали в групата, т.е. участват в тази другост, която е самият белег за върховния дуализъм: на мъртвите и живите? Тогава нека не се учудваме, че виждаме чужденци, роби и деца да стават основни бенефициенти на празника. В този случай низшият политически или социален статут и възрастовото неравенство представляват равносилни критерии. Всъщност, разполагаме с многобройни доказателства, преди всичко за скандинавските и славянските страни, които разкриват същностния характер на Рождеството – да представлява гощавка, която се предлага на мъртвите и в която поканените играят ролята на мъртви, както децата играят ролята на ангели, а самите ангели – на мъртви. В такъв случай не е изненадващо, че Коледа и Нова Година (нейният двойник) са празници с подаръци: празникът на мъртвите е по същество празник на другите, тъй като другостта е първият приближен образ, който можем да си създадем за смъртта.

Ето че сме на път да отговорим на двата въпроса, които поставихме в началото на това изследване. Защо персонажът Дядо Коледа се развива и защо Църквата гледа на това развитие с безпокойство?

Видяхме, че Дядо Коледа е едновременно наследник и антитеза на Абата на Безумството. На първо място, тази трансформация е знак за подобряване на нашите отношения със смъртта; вече не смятаме за необходимо да й позволяваме периодично да преобръща порядъка и законите, за да се помирим с нея. Сега това отношение е доминирано от един дух на малко пренебрежителна благосклонност; можем да бъдем щедри и да поемем инициатива, тъй като вече е нужно само да й даваме подаръци и дори само играчки, т.е. символи. Но това отслабване на отношението между мъртви и живи не се осъществява за сметка на онзи, който го въплъщава: напротив, бихме казали, че той се развива още по-добре. Това противоречие би било неразрешимо, ако не се допускаше, че друго едно отношение към смъртта продължава да си проправя път сред нашите съвременници: то може би не е дело на традиционния страх от духове и фантоми, а на страха от всичко, което смъртта представлява сама по себе си - но и в живота, като обедняване, суша и лишения. Нека си зададем въпроса за нежната грижа, която полагаме за Дядо Коледа, за предпазните мерки и жертвите, които допускаме , за да поддържаме неговия престиж непокътнат пред децата. Не е ли това, защото дълбоко в нас бди, колкото и малко да е, желанието да вярваме в една безгранична щедрост, в една непресторена любезност – през един кратък промеждутък от време, през който всеки страх, гняв и горчивина са изчезнали? Без съмнение, не бихме могли да разделяме тази илюзия изцяло; но това, което оправдава усилията ни, е, че задействана у други, тази илюзия ни дава поне възможността да се сгреем на пламъка, запален в младите души. Вярата, която поддържаме у нашите деца, че техните играчки
още от автора
P.S.Благодарим специално на Александър Лозев за идеята да публикуваме този текст. К


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”