Пражка пролет, 1968, Софийско лято
На 10 декември в аудитория 65 на Софийския университет по инициатива на Асоциация на студентите по социология се прожектира документалният филм на Найо Тицин „Пражка пролет, 1968, Софийско лято.“
Филмът отразява събитията в Чехия през 1968 и рефлексията на България посредством неизлъчвани кадри от архивите на националната телевизия. Опитва се да бъде нещо като кинопреглед на историята, която е била насилствено деформирана. Макар без особена художествена стойност, филмът на Тицин е важен, защото разкрива строго охраняваната истина пред младото поколение и предизвиква дискусия сред преките и непреките участници. Тъй като става дума за монтажна структура, много събитийни пластове се коментират на принципа на контрапункта.
На първи план са изведени събитията в Чехословакия, еуфорията от промяната и желанието демократичните промени да обхванат целия социалистически лагер със съзнанието, че само така Пражката пролет може да оцелее. Вторият пласт отразява бутафорната ситуацията в България - софийско лято на 1968 е приготовления за помпозен младежки фестивал, зад чиято ведрост и привидна спонтанност стои желязна организация и строго наблюдение. От друга страна, документалните кадри ни срещат с марионетките от Варшавския договор, обзети от паника, но решени на всяка цена да предотвратят ефекта на доминото.
Докато обхванатите от паника държавници от социалистическия блок чакат нареждания от Москва, в София се провежда първият международен конгрес на съюза на писателите, чийто специален гост е Петър Пуйманов - синът на известната чешка комунистическа писателка Мария Пуйманова, от когото се очаква да се изкаже срещу „контрареволюцията“. Но неговата реч, която така и не получава гласност, е ясен призив към съучастие в демократичните промени. Основните действащи лица на първия писателски конгрес са писатели, които днес никой не иска да помни – Ст. Ц. Даскалов, Георги Караславов, Георги Джагаров... Те се опитват да манипулират всяко различно от линията на партията изказване със заплахи и ледено мълчание. В това време някъде на морето се снима „Езоп“ на режисьора Рангел Вълчанов. Една българо-чехословашка продукция, в която с иносказателен език се внушава възможното поведение на чешкия Швейк в последвалите събития.
Архивните кадри са подплатени с коментари на очевидци. Филмът разказва и за студенти, които печатат позиви и ги разпространяват в СУ. От няколко реплики научаваме за жестоко съсипаните им съдби.
За събитията противоречиво говори историкът Владимир Митев, който в онези години е преподавал история на БКП в СУ. Появява се и ген. Семерджиев, чийто подпис върху заповедта за нахлуването на българските войници в Чехословакия стои редом до този на Добри Джуров. Съвсем равно, без чувство за вина, той казва: „Такова беше времето...“
Филмът „Шега“, който беше част от програмата „Чешко чудо“ в Чешкия културен институт, най-точно поставя диагнозата на миналото и обяснява състоянието на настоящето. Героят, напълно нормален човек и комунист, за когото натруфената сталинистка система е безумие, се шегува с девойка, което ухажва. Момичето, заблудено от догмите на времето, отива на образователен комсомолски фестивал сред народа. Там получава картичка от своя ухажор с цитат от Троцки. Налудничавата и нелепа система се задейства. Поправителен лагер, затвор. Интересна е втората част на филма. По стечение на обстоятелствата героят отново среща момичето от младостта си и разбира, че тя се е оженила за неговия екзекутор. Планът за отмъщение, отново на шега, с много сарказъм обаче, е неосъществим, защото с годините те са ужасно променени. От поведението им се носи мирис на разлагане и поквара, без чувство за вина. За да се завърти абсурдният кръг на шегата, поколението на 20-годишните е представено като безразлично, егоистично и консуматорско; поколение, което никога няма да разбере отминалите събития.
Дискусията, която се проведе след филма на Тицин, доказа същото. Острите реплики, които си размениха възрастни професори и двама-трима репресирани, предизвикаха насмешливо чувство у студентите. Субективността, от която се е опитал да избяга филмът на Тицин, се превърна в основна движеща сила на последвалия го „диалог“. Сред всичките мнения, реплики и думи, които в шума останаха нечути, аз избирам да остана при Езоп и Швейк, но с разбиране за това, че времената на изказаното с недомлъвки са пробуждали по-ефективно вътрешното съзнание, а сега, във времето на свободното слово, всеки може да каже всичко и то да остане недочуто и неразбрано сред потока от думи.
Филмът отразява събитията в Чехия през 1968 и рефлексията на България посредством неизлъчвани кадри от архивите на националната телевизия. Опитва се да бъде нещо като кинопреглед на историята, която е била насилствено деформирана. Макар без особена художествена стойност, филмът на Тицин е важен, защото разкрива строго охраняваната истина пред младото поколение и предизвиква дискусия сред преките и непреките участници. Тъй като става дума за монтажна структура, много събитийни пластове се коментират на принципа на контрапункта.
На първи план са изведени събитията в Чехословакия, еуфорията от промяната и желанието демократичните промени да обхванат целия социалистически лагер със съзнанието, че само така Пражката пролет може да оцелее. Вторият пласт отразява бутафорната ситуацията в България - софийско лято на 1968 е приготовления за помпозен младежки фестивал, зад чиято ведрост и привидна спонтанност стои желязна организация и строго наблюдение. От друга страна, документалните кадри ни срещат с марионетките от Варшавския договор, обзети от паника, но решени на всяка цена да предотвратят ефекта на доминото.
Докато обхванатите от паника държавници от социалистическия блок чакат нареждания от Москва, в София се провежда първият международен конгрес на съюза на писателите, чийто специален гост е Петър Пуйманов - синът на известната чешка комунистическа писателка Мария Пуйманова, от когото се очаква да се изкаже срещу „контрареволюцията“. Но неговата реч, която така и не получава гласност, е ясен призив към съучастие в демократичните промени. Основните действащи лица на първия писателски конгрес са писатели, които днес никой не иска да помни – Ст. Ц. Даскалов, Георги Караславов, Георги Джагаров... Те се опитват да манипулират всяко различно от линията на партията изказване със заплахи и ледено мълчание. В това време някъде на морето се снима „Езоп“ на режисьора Рангел Вълчанов. Една българо-чехословашка продукция, в която с иносказателен език се внушава възможното поведение на чешкия Швейк в последвалите събития.
Архивните кадри са подплатени с коментари на очевидци. Филмът разказва и за студенти, които печатат позиви и ги разпространяват в СУ. От няколко реплики научаваме за жестоко съсипаните им съдби.
За събитията противоречиво говори историкът Владимир Митев, който в онези години е преподавал история на БКП в СУ. Появява се и ген. Семерджиев, чийто подпис върху заповедта за нахлуването на българските войници в Чехословакия стои редом до този на Добри Джуров. Съвсем равно, без чувство за вина, той казва: „Такова беше времето...“
Филмът „Шега“, който беше част от програмата „Чешко чудо“ в Чешкия културен институт, най-точно поставя диагнозата на миналото и обяснява състоянието на настоящето. Героят, напълно нормален човек и комунист, за когото натруфената сталинистка система е безумие, се шегува с девойка, което ухажва. Момичето, заблудено от догмите на времето, отива на образователен комсомолски фестивал сред народа. Там получава картичка от своя ухажор с цитат от Троцки. Налудничавата и нелепа система се задейства. Поправителен лагер, затвор. Интересна е втората част на филма. По стечение на обстоятелствата героят отново среща момичето от младостта си и разбира, че тя се е оженила за неговия екзекутор. Планът за отмъщение, отново на шега, с много сарказъм обаче, е неосъществим, защото с годините те са ужасно променени. От поведението им се носи мирис на разлагане и поквара, без чувство за вина. За да се завърти абсурдният кръг на шегата, поколението на 20-годишните е представено като безразлично, егоистично и консуматорско; поколение, което никога няма да разбере отминалите събития.
Дискусията, която се проведе след филма на Тицин, доказа същото. Острите реплики, които си размениха възрастни професори и двама-трима репресирани, предизвикаха насмешливо чувство у студентите. Субективността, от която се е опитал да избяга филмът на Тицин, се превърна в основна движеща сила на последвалия го „диалог“. Сред всичките мнения, реплики и думи, които в шума останаха нечути, аз избирам да остана при Езоп и Швейк, но с разбиране за това, че времената на изказаното с недомлъвки са пробуждали по-ефективно вътрешното съзнание, а сега, във времето на свободното слово, всеки може да каже всичко и то да остане недочуто и неразбрано сред потока от думи.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
