Петер Слотърдайк е роден през 1947 г. в Карлсруе. Следва философия, германистика и история в Мюнхен и Хамбург. След като придобива докторска степен през 1967, само за 6 години става един от най-популярните съвременни философи благодарение на двутомния си бестселър „Критика на циничния ум“. Като ректор на Държавното висше училище по дизайн той затвърждава своята международна известност на мислител, обичащ риска, винаги в пулса на времето, и с други публикации, като обемната трилогия „Сфери“ (2004), книгата „В световното вътрешно пространство на капитала“ (2005) и „Гняв и време“ (2006). Слотърдайк е колоездач любител, женен, с една дъщеря. Живее и работи в Карлсруе, Виена и южна Франция. Новата му книга „Трябва да промениш живота си. За антропотехниката“ ще излезе през март в издателство Suhrkamp.

Бяло стълбище, в края на което те посреща черен диван за чакащи. Вратата е отворена, в единия ъгъл се е облегнало коледно дърво, омотано в кабели. Философът стои на прозореца, гледа към виенската катедрала „Свети Стефан“, която е толкова близо, че ти се струва достатъчно само да протегнеш ръка, за да я докоснеш. „Най-сетне може да се види поне върхът“ (след санирането - бел. прев.) - промърморва той. „Здравейте, влизайте.“ Кабинетът му е високо светло помещение с величествено бюро, а рафтовете с книги достигат тавана. „Какво да ви предложа?“, пита дрезгавият глас.



- Проф. Слотърдайк, думата „криза“ се чува по-често от всяка друга през последните месеци.

- Тя произхожда от медицината, поне във формата, в която ние я използваме. Под ‛кризис“ се има предвид решителната борба на даден организъм, от която той излиза или като оцелял победител, или като мъртъв победен.

- Звучи драматично! А подходяща ли е за актуалната ситуация?

- Не. Според тази дефиниция положението, в което се намираме, не представлява криза. Защото - по този въпрос всички са единодушни - резултатът от тази криза може да бъде само следваща криза. Най-доброто, което можем да постигнем, е отлагане на крайната криза или, казано по-ясно, замяна на крайната криза с постоянна.

- С други думи, налага се да свикваме с кризата?

- Ако трябва да продължим с медицинските термини, трябва да признаем, че в днешната икономика се наблюдава хроничен дефект. За страдащия от няколко хронични болести едновременно, а такъв е случаят с модерното общество, няма криза, която да го доведе до оздравяване. Това, което ни остава, е да предприемем мерки, които да смекчат застрашаващото живота влошаване на състоянието или да го прикрият. Движим се в рамките на палиативната медицина, която облекчава симптомите, а не лекува.

- Кризата не произтече ли от лошото съотношение между виртуалност и реалност? От това, че виртуалните финансови пазари се отделиха от реалната икономика?

- Преди години тогавашният канцлер Хелмут Шмит употреби една хубава метафора за отношението между финансите и произвеждащата икономика. Той каза: Паричните ресурси трябва да са като рокля, която да става на дадено тяло. Добре е да е малко по-широка, небрежна, както се казва. Тази лежерна финансова мода обаче доведе до създаването на една ненормална, призрачна обвивка, която непрекъснато трепти в пространството. Прогнозите са, както е типично за тях, мъгляви: Една приема, че финансовата икономика се е надула десет пъти спрямо реалната, друга твърди, че съотношението е 50 към 1. Към липсата на измеримост спада и това, че вече не можем да кажем в какви мащаби трябва да си я представяме. От това произтича всичко останало и най-вече чувството за бездънната ценностна инфлация, която засяга не само икономическите блага, а и всички ценностни скали. Човек вече не знае кое е голямо и кое малко, кое е много и кое малко. Никой вече не се осмелява да говори за стабилност.

- Вместо това се говори за редуващи се цикли на алчност и на страх като за някакъв природно обусловен омагьосан кръг. Това не е ли една срамна дарвинистка обосновка?

- Не мисля, че тези цикли са вярната формула. Системата се мята между крайните усещания за теснота, от една страна, и за широта, от друга. С други думи: мята се между сериозност и фриволност. Състоянието на теснота предполага угриженост и усещане за оскъдица, които мотивират самоограничението; докато чувството за широта прераства в илюзията, че можем да летим. Последното десетилетие еднозначно принадлежеше на фриволността, на типичното „Бел Епок“ настроение. То позволяваше орловия полет на алчността над един чудовищен ландшафт на печалбите. Значи решаващата антитеза е в лутането между угрижеността с оттенък на страх и екстаза на лекомислието. Последният настъпва тогава, когато човек спре да усеща съпротивата на реалното.

- Думата ‛екстаз“ е част от речника на наркоманите.

- Точно така. Само че в последните 20 години дрогите бяха чисто семантични. На първо място - безскрупулните очаквания за печалба и безспирните копнежи за богатства.

- Моторът на кризата – алчността – определено е феномен на пристрастяването. Не напразно то е един от седемте смъртни гряха. Може би библейският морал вече не е от значение?

- Папа Григорий Велики описва в своя каталог на човешките пороци две поведения, свързани с икономиката, като опасни деформации на душата. Едната е gula - лакомия или орално невъздържание, а другата е avarita - алчност или безгранично желание за притежание.

- Тези тенденции актуални ли са и днес?

- Нямам добро мнение за директното прилагане на старите описания на пороците върху днешната ситуация. Светът не е станал по-алчен или по-свидлив, отколкото е бил преди. Когато обаче американската централна банка емитира пари с нулев лихвен процент, разумният Global Player (глобален играч) – за малко да кажа Global Prayer (глобален молещ се) - трябва да се намеси, защото в противен случай ще бъде в неравностойно положение с онези, които получават тези пари. Финансовата криза се корени в технически грешки на централните банки. Зад нея се крие спорът за инфлационния и антиинфлационния курс във финансовата политика. Това, което преживяваме днес, е следствие на това, че проинфлационно настроените, или, с други думи, кредитните акробати, се наложиха по целия фронт.

- Скандал?!

- Щом Щатската банка пуска печатните преси, за да изплюе допълнителни трилиони долари, и по този начин да отстрани дефицитите, става кристално ясно как функционира преоценката на ценностите. И в същото време това не е творение на някакви перверзни цезаровци, на някакви надути свръхчовеци, които обръщат с главата надолу това, което човечеството до вчера е смятало за добро и правилно. Днешната ценностна криза е продукт на сиви бюрократи, които си мислят, че е възможно да се противодейства на загубата на доверие посредством печатане на изкуствени пари.

- Понеже са изпаднали в несвяст?

- Не са изпаднали в несвяст, а са сомнамбули, лунатици, които нищо не е в състояние да събуди. В продължаващите им действия в грешната посока се корени цялата деморализация. Дори нашето правителство, както почти всички останали, замества липсващите пари с изкуствени. Опитва се с енергично кеширана инфлационна стратегия да се справи с турбуленцията, която вече се е превърнала в инфлационна криза. Забелязали ли сте, че в целия дебат никога не беше спомената думата инфлация?

- Така е. И всичко се случи заради неолибералната вяра в пазара, който решава всички проблеми, така ли?

- В действителност, случи се заради една магическа представа за света. Истинският герой на неолиберализма е Хари Потър.

- В какъв смисъл?

- В смисъл, че романите за Хари Потър са букварът на един свят без граница на реалността. Те убедиха цяло едно поколение да открие магьосника у себе си. Между другото, на английски думата „potter“ означава грънчар, занаятчия, който изготвя кухи съдове. В днешно време само губещите вярват все още в труда, останалите се занимават с магическо грънчарство и пускат структурираните си продукти да летят.

- Понеже не могат да имат съдържание?

- Напротив, те трябва да имат съдържание, но не като самоцел! Съдовете са медии, които поемат, за да отдадат. Мартин Хайдегер извежда в едно свое дълбокомислено наблюдение за същността на „нещата“ примера с гарафата - как тя изпълнява изцяло своята функция само в случая, когато е празна, и поради това може да бъде пълнена. Каквото получи, тя предава посредством жеста на наливането. Модерният човек е запушил гърлото на гарафата. От нея вече не изтича нищо и в дългосрочен план това не е добре.

- Поради което е добре да престанем с магиите?

- Магията е акт, който затъмнява пропорцията между причина и следствие. Объркването започва, когато следствието безмерно надмине причината или, казано на икономически език, когато печалбата вече не е пропорционална на реално свършеното. Именно тази непропорционалност бележи основното настроение на отминалите десетилетия. Безброй хора искаха да се откъснат от действителността, в която човек срещу 40-часовата си работна седмица едва успява да достигне до някакви нормални приходи, докато само за няколко часа магия би могъл да бъде приет в кръга на супербогатите. Изобретихме една опасна аритметика. На мястото на прозаичните уравнения застават чудесни неравенства. Това убива смисъла на адекватността. И възпитанието се сгромолясва веднага, щом логиката „ако – то“ спре да важи. Днес ще ви е много трудно да обясните на децата си, че ако се държат еди-как си, то ще се случи еди-какво си. Нищо не следва от това. Чувството ни за последователност, за „ако – то“ става на пух и прах, също както чувството ни за пропорции.

- Но нямаме ли и добри причини да сме оптимисти?

- Най-напред се забелязва – можем да видим от процъфтяващия коледен бизнес в Германия и в много други страни, че хората се имунизират! Те се предпазват от фалша и не позволяват на кризисната реторика да помрачи чувството им към живота. Това е феномен, който чака своето добро тълкувание. Дали е част от синдрома на фриволността? Или става дума за здравословна реакция?

- Надяваме се да е последното! Може би обсъжданият в последно време филантропски или етически капитализъм ще предложи някаква перспектива?

- Концепцията на филантропския капитализъм може да се приложи върху следната кратка идея: ядосаните бедни имаха две столетия на разположение, за да докажат дали са в състояние да подобрят света. Резултатите бяха отчасти опустошителни, отчасти амбивалентни. В началото на XXI век е налице обратното предложение - да оставим богатите да покажат как те биха го направили. В действителност те дължат на света доказателството, че могат повече от това да отхапват по-голямото парче от световния залък.

Богатите искат сами да се спасят, това е ясно като бял ден. Но може и да се окаже, че, заедно със себе си, ще трябва да спасяват и останалия свят. Въпросът, следователно, е дали комбинацията от макрополитика, основаваща се на филантропски капитализъм, и щедра данъчна държава може да доведе до глобално поносими условия на живот.

- Как ще оцелее земята ни?

- Земята ще се справи до следващия голям метеоритен взрив и без нас, без нашите яхти и луксозни курорти. Тя няма нужда от нас. Ние обаче имаме нужда от нея - като ресурс и като база за нашия цивилизационен парник.

- Парник? Защо парник?

- В парниците важи преимуществото на вътрешното. Точно тази е позицията на техническата култура vis-à-vis с природата. Последната трябва за в бъдеще да бъде превърната в част от цивилизацията. Човекът на праисторическите и историческите времена можеше да разиграва драмите си пред кулисите на природата, за която се смяташе, че няма да реагира по никакъв начин. Хората си оставяха някъде боклука без особени последици, подковите на римската кавалерия и днес тънат в немската тиня. Но все пак имаме зад себе си щастливите хилядолетия на хуманна експанзия. Природата беше външният свят, в който нашите деяния потъваха безследно. Това схващане е безвъзвратно загубено, то вече не действа - боклукът се връща при нас, лудостта не може да се скрие в необятността на океаните. Вече се вижда, че природата има памет, тя събира впечатления, тя си спомня за нас. Сега ще трябва да се сблъскаме с една природа, която е заплашителна, способна да си спомни и сякаш винаги готова да си отмъсти.

- Много хора се опитват.

- По този въпрос богатите ще трябва да дадат своя голям принос, те и без друго достатъчно се налапаха от досегашните си действия. Ако продължат да живеят за сметка на природата, тъй като това съответства на техния лайфстайл, нищо няма да се получи. В най-благоприятния случай при един екологичен Страшен съд ще бъде простено само на онези богати, които са направили нещо за природата.

- Новата ви книга носи заглавието „Трябва да промениш живота си...“ – това е призивът на времето ли? В нея обяснява ли се как можем да оцелеем?

- В нея става дума за антропотехника, за самооформянето на човека. Книгата започва с разсъждения върху известното стихотворение на Райнер Мария Рилке „Архаичен торс на Аполон“. В него слаботелесният и не особено талантлив поет се разхожда из Лувъра и стига до една гръцка статуя. Годината е 1906 – точно по времето, когато Рилке е секретар на скулптора Роден. Това стихотворение се превръща в едно от най-добрите от времето на модернизма. Дори във фрагментарното тяло - без ръце, крака, глава и пол, Рилке усеща силна виталност и мъжественост, дионисиева енергия и атлетичност, които накърняват самочувствието му. Раменете на полирания камък блестят като козината на хищниците – ясно е, че Рилке е чел Ницше и е знаел, че Аполон е превъплъщение на Дионисий. Той се вглежда в статуята и статуята се вглежда в него. Тогава той чува глас от камъка: „…тъй като там няма част, която да не те вижда. Трябва да промениш живота си.“

- И как това се отнася към нас?

- Пиша историята на този призив, една история на учещия живот. От 3000 години съществува императив в света, който забранява на хората да продължават по старому. Още брахманите - аскети от древна Индия, са го усещали. С разцвета на учението за кармата се развива и представата за колелото на преражданията, вследствие на което настъпва културата на метафизичния песимизъм. От нея, освен всичко друго, се развива и будизмът, който неслучайно се превръща в световна религия на настоящето.

- „Трябва да промениш живота си“ – това звучи радикално.

- При всяко ново начало се апелира да оставиш всичко и да се махнеш, за да опиташ някъде другаде, да дадеш нова дефиниция на съществуването. Питагор първо налага на учениците си петгодишно мълчание – античната форма на психоанализата. Катарзисната идея е ясна: „Старият“ човек трябва да замлъкне, преди новият да се роди.

- За някакъв вид сменяне на кожата ли става дума? За някаква трансформация?

- В началото на всичко стои етичният избор. Той разделя онези, които смятат, че трябва да продължаваме по старому, от другите, които искат да напуснат стария живот и да създадат нов.

- Вие призовавате за революция на съзнанието, на духа?

- Призивът е в самия живот. Приложена върху днешния момент, алтернативата звучи драматично, но не по-драматично от действителното положение. Атмосферата вибрира от този призив. Изглежда всички го чуват и дори най-вулгарните вестници пишат за него. За това не е нужен гуру, не е нужен външен авторитет. Самото състояние, в което се намира светът, предава посланието.

- А Барак Обама го олицетворява?

- Той е живото ехо на етичния императив. Да, ние можем да променим живота си! В неговия случай оптимистите се оказаха прави. Дори самият факт, че беше избран, промени света. Който не иска да повярва, продължава да е жертва на цинизма, който беше изкуствено създаден, за да можем да издържим двата мандата на Буш-младши. Зад нас е един период на идиотщина, който няма равен на себе си. Най-лошото при него беше, че нашите европейски „реалисти“ през цялото време проповядваха, че трябва да действаме заедно с грозната и глупава Америка. Този период приключи. Добрата новина е: Intelligence is back (Интелектът се завърна).



Разговорът води Ева Кархер

Зюддойче цайтунг, 3 януари 2009

Превод от немски Десислава Манева