Напусна ни и актьорът, чийто творчески път практически премина само на сцената на Сатиричния театър. А това за неговото време значеше – на сцената на цяла България.

Беше един от онези десетина истински популярни артисти, които даряваха българите със смях, със самочувствие, с бодрост, добрина и сърдечност. Самият той беше много добър човек и отличен актьор – мек, деликатен, простодушен, винаги ококорено взрян в заобикалящия го свят, не проумяващ защо всички не са като него. Може би затова играеше особено силно ‛отрицателните“ персонажи – в неговата интерпретация те бяха нелепи, невъзможни, смешни.

Около него нямаше някаква романтична артистична аура, той изглеждаше и играеше човека от нашия квартал, съседа от нашия вход, с него можеше да се сблъскаш на пазара, когато пълнеше вечната си мрежичка с любовно подбирани зеленчуци. Беше и кулинар, и левскар – еднакво запален по двете, но и двете схващаше като някаква друга проява на театъра в него самия.

Знаеха го във всеки български дом. Театър, кино, телевизия, естрадни изпълнения – навсякъде беше желан и търсен. В играта му нямаше никакъв фалш – играеше простичко, доверчиво към автора и зрителя. Последната му роля бе Поцо във ‛В очакване на Годо“. Днес виждам нещо пророческо в тази последна среща с него, с неговото наистина народно изкуство.

Ще го помним!

Никола Вандов