Български  |  English

Как се прави спешна антропология

По повод книгата на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски Македония на кръстопът.


В първия си брой за 2009 г. в. Култура е публикувал части от тази книга. Авторите ни предлагат „антропологическа снимка“ на Република Македония, издържана във вече утвърдения стил на „спешната антропология“ – запазена марка на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия (IMIR). Митев, Желязкова и Стойковски си поставят като водещ въпрос до каква степен мултиетническото съществуване в бившата югославска република има бъдеще. Темата е безспорно интересна, а и важна – става дума за съседна страна, с която – както напомнят авторите – „ни свързват дълбоки родови, исторически и културни връзки“. Някой може да се усмихне – последното твърдение е клише, често експлоатирано в родната патриотарска продукция. За жалост, то не е единственото в публикувания текст.

Всъщност, не е ясно какво ни предлагат тримата изследователи от софийския тинк-танк: антропология, репортаж, политическа стратегия или национална пропаганда. Научаваме, че теренната им работа е продължила по-малко от седмица – от 15 до 20 май 2008 г. За това кратко време били използвани „антропологически беседи, свободни разговори с четири фокус групи чрез авторизирана система от въпроси за набиране на дълбочинна информация, включено наблюдение и постоянен контент-анализ на всекидневната и седмичната преса, както и на предавания от ранните сутрешни и късните нощни блокове на различни ТВ-канали“. Трудът, положен от екипа, изглежда непосилен, но става направо невероятен, ако се вземе предвид, че за петте дена терен авторите са успели да интервюират 55 души от няколко националности, с твърде разнообразен социален статус (политици, хотелиери, учени, селяни), от 18 до 80 години в 10 града, няколко села и един манастир. Средно това прави 11 души на ден в минимум две-три селища... Не се разбира обаче смисълът на целия този труд: повечето заключения не надминават по дълбочина манипулативните репортажи на кореспондента на БНР Мартин Минков. Нещо повече: на моменти реториката на текста удивително напомня тази на Каракачановото ВМРО и на „Македонския научен институт“ на „Пиротска“ 5.

На първо място, съавторите изобразяват македонците като лутащи се в смехотворни измислици зомбита, като параноици, които вярват в духове – в „призрака на Велика Македония“. Митев, Желязкова и Стойковски са щедри на анекдоти за патриотарския им максимализъм в стил „луно, земьо македонска“. Подчертава се популярността на Александър Велики и на античната митология, лансирана от управлението на Никола Груевски. Оркестрираният от правителството национализъм е в частност виновен, че миналата година Македония не получи покана за членство в НАТО: сами са си криви. Последиците от – както се изразяват авторите – „македонизма“ са изцяло контрапродуктивни: македонската идентичност се тресе от страшна „драма“, а „македонското общество живее в една ирационална среда на прекомерно високи самооценки и претенции“.

Аз обаче не разбирам какво толкова специфично има в редица примери, дадени от изследователите: да речем в настояването на вардарци, че държавата им „има най-много археологически паметници“? Ами подобни неща твърдеше за България един наскоро починал наш археолог, както и един негов колега, жив и здрав, и близък приятел на българския президент. И обществената телевизия ни убеждава, че България имала най-много културни паметници след Италия. Или какво уникално комично има в идеята, че „македонците са най-старият народ на Балканите“, над която, освен авторите на изследването, се надсмя и друг близък до българския президент и до софийския кмет историк? Ами последният публикува книга със заглавие Българите – първите европейци в издание на Софийския университет. В произведенията на този учен по-специално се твърди, че докато предците на западняците били джуджета, древните българи били високи по 1.90 м. Президентът дори подарява негови творби на официални чуждестранни гости.

А защо трябва да е особено нелепо мнението, че мартениците са „древен символ на македонците“? По-абсурдно ли е от родната представа за този „обичай“: може би Митев, Желязкова и Стойковски вярват, че той е типично български и датира от времето на Аспарух? Достатъчно е човек да си пусне телевизора или радиото на 1 март, за да чуе десетки версии на тази идея. Вярвам, че едно посещение на север от Дунава би запознало екипа и с други хипотези. Вместо да ни обясняват що за екзотика са македонците, авторите щяха да направят по-добре, ако се бяха загледали повече в контекста, от който идват.

По-големият проблем е, че говорейки на едро за македонците, изследването не ни казва за кои македонци по-специално става дума. Не се прави никакъв социален анализ, никаква дисекция на обществения профил на така нелепите националисти край Вардар. Вместо това, като в многотиражен вестник, се говори за македонциТЕ въобще. Авторите примерно пропускат факта, че миналата година Македонската академия (МАНУ) публикува разгромяваща студия на акад. Петар Илиевски относно т.нар. „древномакедонски надпис“ на Розетския камък. Такива „подробности“ обаче не са интересни: пречат на карикатуризирането на съседите като националистични параноици. Как ли обаче биха реагирали същите тези автори, ако ги идентифицират с Божидар Димитров или с Николай Овчаров само защото са българи?

Не става ясно и как се връзват „античният македонизъм“ и толкова подчертаваната от Митев-Желязкова-Стойковски сърбофилска нагласа на македонциТЕ. Научаваме, че последните „се възхищават“ от сърбите, в подкрепа на което се цитират популярни клишета за сръбската „солидарност“, които могат спокойно да се чуят и в България. Твърди се, че за македонциТЕ „най-важните партньори на Балканите“ са Сърбия и другите бивши югорепублики, че те „съчувстват на най-близките си – сърбите“. Пропуска се детайлът, че прехласването по антична Македония е в своя патос точно толкова антибългарско, антигръцко и антиалбанско, колкото и антисръбско. И обратно – че югоносталгичните среди са по правило критични към историческите иновации на сегашното ВМРО–ДПМНЕ. Картината е, разбира се, сложна, но авторите искат да я подредят по свой вкус. Македонците се оказват едновременно маниаци по античното величие и сърбомани. Те са хем великомакедонци, хем носталгици, които скърбят за Титова Югославия. Просто те са всичко, включително взаимноизключващи се неща, само и само да не бъдат българи.

Не са по-малко стереотипите и по отношение на албанците. Митев-Желязкова-Стойковски ги представят като хомогенна общност, единен етнически блок. Той стремително нараства и заплашва да помете всичко. На „призрака на Велика Македония“ албанците противопоставят „сянката на Велика Албания“. Те крещят „Ще правим Велика Албания – треперете!“, а на въпроса за бъдещето на град Дебър отговорът им е „страшен“.

Тук авторите не само не правят никакъв социален анализ, но и никакъв политически анализ. Случайно са пропуснати тежките разцепления и конфликти в албанския политически лагер от последните три години. Пропуснато е цялото напрежение между двете основни етнически албански партии – ДСИ и ДПА. Пропуснати са серията политически кризи в страната, до които се стигна вследствие на противоречията между албанци и албанци, в частност насилието по време на предсрочните парламентарни избори на 1 юни миналата година. Авторите на изследването са чували само за конфликти между албанциТЕ и македонциТЕ.

Тук се появяват и едни типични божидардимитровски внушения за албански симпатии към българите с оглед подялбата на Македония. Изследователите дори сядат на маса с партньорите си в дележа и почват да разпределят земи. Почти ентусиазирано твърдят, че албанските националисти смятат македонците за българи и че и „в най-затънтените селища албанците четат или разказват българската история“. Ще вметна, че с такова нещо не съм се сблъсквал по време на многото си по-дълги от пет дена престои в Македония, включително и в „затънтени“ кътчета, но затова пък многократно съм чувал албанци да считат македонците просто за „славяни“ близки до сърбите. Отдавайки предпочитание на албанския стереотип за българския характер на „славо-македонците“, авторите явно искат да кажат: „Ето, и чуждото малцинство знае историческата истина!“.

Това обаче е единственият „положителен“ момент относно албанското население. Следват предимно внушения за бомбастичната му раждаемост – тема, по която изследването зазвучава почти като предаване по телевизия „Скат“. Наистина Митев-Желязкова-Стойковски споменават, че раждаемостта е напоследък спаднала и в албанските региони, и че оттам има силна емиграция към Западна Европа. Но на общия апокалиптичен фон този крехка информация се губи. Вместо това се възпроизвеждат обичайните клишета за „клановия характер“ на албанското население, който – за разлика от предишни публикации на Желязкова – също не е подложен на никаква антропологична дисекция. Самата дума „клан“ звучи страшно – почти като „клане“. За сведение, добре запазена кланова структура има и Черна гора – което не й пречи да бъде успешна туристическа дестинация, например. В Република Македония пък значителните разлики между градски албанци и селяни-албанци, що се отнася до семейната структура и споделяните ценности, бяха предмет на задълбочено изследване на антроположката Василики Неофотистос.

Идваме и до нашето гардже, което, разбира се, си е най-хубаво. Без особена грижа за актуалните демографски данни, българите в бившата югославска република са наредени на равна нога до македонците, албанците и турците. Авторите ни запознават със сдружението „Радко“ и с „патилата на българите-татари в Македония“. Не разбираме що за политически фактор е „Радко“ – може пък да е партия фантом, чиито конци са изцяло дърпани от софийското ВМРО? Митев-Желязкова-Стойковски не си поставят подобни въпроси: те описват жестоката съдба на хора, изцяло забравени от българската държава, „оставени като самотни стрелци във вражеска територия“.

Аз лично имам обратното впечатление: че български партии и държавни агенции са особено активни в бившата югорепублика. Че раздават стипендии, от известно време и паспорти, че изпращат всяка година хора, които на централния площад на Скопие развяват трикольора... Подробностите за активността на София обаче пречат на потресаващия разказ за драматично изоставени патриоти-българи, които сами се борят против един чудовищен противник, като Давид срещу Голиат. Така Митев-Желязкова-Стойковски възпроизвеждат любимото ни оплакваческо клише: как всички наши съседи са страшни шовинисти, а само ние – „национални нихилисти“, само ние не се грижим за своите.

Не искам да бъда разбран погрешно: не отричам, че в Република Македония има хора, които се смятат за българи – какъвто е вероятно случаят на Горан Стойковски. Смятам, че ако се нарушават техни права, трябва да се реагира – както от българската държава, така и от правозащитни организации. Впрочем, демонизираният от родните националисти Български хелзинкски комитет се застъпи за „Радко“. Но учени като Петър-Емил Митев и Антонина Желязкова трябваше да проявят повече рефлексивност. Вместо да ни пробутват едно сълзливо повествование, трябваше да обяснят кои участват в „Радко“, откога, с какъв социален профил, възрастова група, степен на образование, връзка с организации в София или в диаспората, и в крайна сметка за колко човека горе-долу става дума. Казва се, че „трудно намират работа, следени са от службите за сигурност и живеят сред ред други неудобства във всекидневието“, но същото твърдят за себе си и ОМО „Илинден“ в Пиринския край. Може би е добре да се сравнят двата случая, още повече че според данните от преброяванията „етническите македонци“ в България са повече от „етническите българи“ в Македония.

Ние не научаваме от разказа на Митев-Желязкова-Стойковски и кои са лицата, които обиждат последните като „татари“: всички македонци ли го правят, само част от тях ли, в парламента или на село, в научни институти или във футболен фен-клуб? Това все пак не е все едно, но авторите предпочитат отново да говорят за македонциТЕ въобще. В интерес на истината, дори ако говореха за македонскиТЕ националисти, нещата нямаше да са по-ясни: срещал съм крайни македонски националисти, които имат симпатии към България по различни причини. Разговарял съм с лица, които обожават Тодор Александров и са същевременно сигурни в благородното антично потекло на народа си. С риск да направя хората край Вардар дори по-странни, бих казал, че положението с идентичността там е по-разнообразно от противопоставянето на македонци и „татари“, което ни рисуват тримата изследователи. Не бива при това да се изпуска фактът, че хората с българско национално съзнание са значително по-малко от ромите, сърбите, бошняците или власите, за които – поне в публикуваните от Култура откъси – не става дума.

Удивително е и представянето на другите „нашенци“, жертви едновременно на македонизма и албанизма: мюсюлманите, говорещи македонски и наричани торбеши. Без никаква антропологическа чувствителност към артикулациите на етничността, авторите им приписват същата идентичност като тази на помаците в Родопите. Внушава се, че в България те имат „братя“. Може да се запита защо тъкмо помаците са им братя, а не, например, бошняците, с които торбешите се чувстват солидарни, а и понякога дори се идентифицират. Отговорът е, че авторите вярват в българската идентичност на това население: според техния силогизъм, помаци=българи, а торбеши=помаци. Дългогодишен изследовател на мюсюлманските общности на Балканите като Желязкова все пак със сигурност знае, че двете предпоставки на силогизма се коренят единствено във вярванията на българския национализъм. Ако част от помашкото население се самоидентифицира като българско, при торбешите този процент е нулев.

Ала Митев-Желязкова-Стойковски не спират дотук. Те навлизат с апломб в общопризнатите предели на псевдонаучността, твърдейки, че торбешите „антропологически са досущ като българите мюсюлмани в Родопите и като гораните в Косово и Албания – красиви, белокожи и руси“. Стигаме направо до образност от „възродителния процес“, която безспорно не прави чест. Срамен и скандален е най-примитивният расизъм, който в случая се внушава. Аз пък да попитам, като са толкова руси помаците и торбешите, защо сме пък толкова черни ние, българите? Да не би – о, ужас ! – да се окаже, че сме от различни потекла?...

Към турците в Македония изследователите проявяват съчувствие. Твърдят, че турското население се страхува и страда от албанския експанзионизъм. Реалността е обаче по-нюансирана. Антрополог като Желязкова знае, че традиционно в Македония между категориите „албанец“ и „турчин“ не съществува пропаст. Многообразните преходи от едната към другата продължават и до ден днешен, което се потвърждава от най-нови изследвания на професионални антрополози като Бурджу Акан Елис.

Голяма част от клишетата, предложени от Митев-Желязкова-Стойковски, съдържат практически неверни твърдения. Сред дребните примери е убеждението на съавторите, че Дебър „бил люлка на българската възрожденска просвета и култура“. Ако се приложи към някои дебърски села, това изказване би имало повече смисъл, но пак би било силно преувеличено. Според екипа, в Македония „необичайно Югът и Изтокът са политически по-развити от Запада и Севера. Югът е по богат от Севера.“. Не знам какво точно значи „политически развити“, но самите изследователи наблягат на политизацията на албанското население, което живее именно в Запада и Севера. Албанските села изглеждат често твърде богати и, както констатира самата Желязкова в по-ранни статии, в тях „кипи живот“. Обратно, точно на изток към българската граница има селища с огромен процент безработица: в печата се говори дори за „мъртвите градове“ на Източна Македония (Берово, Кратово, Крива Паланка, Радовиш, Пробищип и др.), където без работа е половината или мнозинството от населението. Към това може да се добави фактът, че и в Албания, в Гърция, а комай и в България Югът е стопански по-развит от Севера. Да не би авторите да искат да кажат, че Южна и Източна Македония са просто етнически „по-чисти“?

Митев-Желязкова-Стойковски твърдят, че македонското общество се терзае от „тежка югоносталгия“. Всъщност по тази тема има вече сериозни изследвания, които не личи да се познават. В тях въпросното понятие е социологически разложено: смисълът на термина югоносталгия не е по никакъв начин очевиден, както явно смятат съавторите. В крайна сметка, може да се каже, че днес носталгичното спомняне на Титовата федерация е доста по-слабо, отколкото преди едно десетилетие. Понастоящем в Македония расте младо поколение, което не говори (или се справя много лошо със) сръбски/хърватски и за което Югославия е абстракция от миналото.

В текста има и редица преувеличения: „Екипът ни беше потресен от факта, че всички (така! – Ч.М.) пътни табели в Западна Македония бяха частично повредени – надписите на македонски език, на кирилица и на латиница, бяха изчегъртани...“. „Всички“ едва ли. Мога да предоставя на авторите снимки от август 2008 г. (т.е. след тяхното теренно проучване) на пътни табели в Западна Македония, край населени с албанци места, на които македонският надпис си стои. Но това са само дребните неточности, а за съжаление има и много едри.

Например, Митев-Желязкова-Стойковски подемат любимата песен на социалиста Божидар Димитров за бившата югорепублика като музей на комунизма под открито небе. Те твърдят, че в Македония символите на бившия режим са далеч от преразглеждане: „В България, която беше заливана от вълни на радикален антикомунизъм в началото на прехода, е дори трудно да си представим, че и досега държавният герб на Република Македония е същият, както по времето на Тито, издържан в стил соцреализъм и с червена петолъчка.“. Те пропускат факта, че ако гербът не е променен, това не е понеже политиците в Македония много го харесват, а именно поради прекалено многото идеи с какво той да бъде заменен. Едностранчивостта на тримата изследователи обаче се превръща в откровено криене на истината при следното сравнение: „БКП/БСП се реформираше под силен антикомунистически натиск. Не можеше да мине без Декларация за отговорността и вината, без нова програма. Нищо подобно не се случи в Македония.“. Всъщност, нещата стоят по доста различен начин.

През есента на 2005 г. доминираният от бившите комунисти кабинет на Владо Бучковски отпусна обезщетения на преследваните от Титовия режим по политически причини. Същите бяха реабилитирани като „патриоти“, съдени за борба за „самостойна и обединена Македония“. През април 2006 г. македонският парламент (Собрание) гласува декларация-извинение на жертвите на комунизма. В края на същата година се внесе лустрационен проектозакон, по силата на който агентите на югославската политическа полиция се изключват от широк кръг обществени функции. Странно защо в обзора си на 2008 г. Митев-Желязкова-Стойковски са забравили гласуването на популярно наричания „Закон за лустрация“ през януари същата година. От присъстващите 73 депутати 73 гласуваха „за“, нямаше „против“, нямаше и „въздържали се“: т.е. законът мина и с гласовете на бившите комунисти от СДСМ. Заговори се и за нова законодателна мярка – за реабилитация на всички жертви на Титовото управление. Планира се и посветен на тях музей, който ще се строи в центъра на Скопие. Всъщност, що се отнася до преразглеждането на комунистическото минало, в някои отношения Македония дори ни е задминала.

Буквално преписани от българската националистическа публицистика са тези като следната „Репресивността на комунистическата система (в югославска Македония – Ч.М.) беше насочена не толкова към „буржоазните отживелици“, колкото към дебългаризация на националното съзнание“. Или че „македонският език е бил диалект на българския и че е създаден след Втората световна война“. Има океан от (социо)лингвистична литература, която дефинира произволно използвани от съавторите понятия като „диалект“ и „език“. Същата литература изтъква езиковите политики, играли роля в създаването на всеки национален език, включително българския, и поставя под съмнение идеята за национална идентичност на „диалектите“, в частност в географски континууми като южнославянските езици. Митев-Желязкова-Стойковски биха могли да задълбочат прочита си на тази научна продукция: цитираният от тях холандски език е точно толкова немски диалект, колкото целият долногермански е холандски.

Вместо това, тримата подчертават „много силните исторически аргументи, които идват от България чрез публикуването на книги и сборници, които доказват българския, до началото на ХХ век, етнокултурен характер на населението във Вардарска Македония“. Не съм наясно за кои книги става дума, защото тези, които знам да се внасят – като Десетте лъжи на македонизма – определено не разклащат македонския идентитет, а само разгарят „татарофобията“. Тук обаче ми е по-интересно дали авторите безрезервно вярват в правилността на българските исторически интерпретации по темата. Защото могат да се дадат десетки примери за преувеличения и манипулации в българската историография по „македонския въпрос“. Крайно неприятно е за мен, че изследовател като Антонина Желязкова се е превърнала от бунтар против схематизмите и инсинуациите на господстващата историография в неин пламенен защитник.

Нещо повече: авторите дори задминават достиженията на родната историографска публицистика относно Македония. Според нея, македонската национална идентичност била създадена по нареждане на Тито след 1944 г. Митев-Желязкова-Стойковски обаче откриват, че македонското „национално съзнание“ е „в процес на формиране“, говорят за неговото „раждане“ днес, дори за „процес на самоутвърждаване на славяно-македонското население като самостоятелен етнос“, който тепърва предстоял. Много хора в България мислят именно така, но който е правил антропологическо изследване на място, би трябвало най-малкото да е забелязал съществуването на хора на 80 и повече години, убедени, че не само самите те, но и родителите им били македонци, а не българи. На същите им е малко късно да се раждат тепърва, противно на вярването на тримата изследователи.

Според последните, албанците пък се „възраждали“: за разлика от македонците, които се тресат от проблеми около самоличността и миналото си, те били „съвсем наясно с идентичността си“. Много е вероятно обаче албанският национализъм да не е по никакъв начин по-еднозначен и „естествен“ от македонския. Изследвания на специалисти като Натали Клейер, а и на самата Желязкова, показват колко мъчно, а и късно се конструира албанската национална идентичност, колко колебания, двусмислици и противоречия има и в нея. Просто, подобно на обичайни български националисти, съавторите искат да внушат, че има нации „наясно със себе си“, и такива, които са „изкуствени“ и се раздират подсъзнателно от този факт. Сред първите са българите и албанците, а сред вторите – разбира се – македонците.

Дори по-смущаващо е, че изследователите пробутват националистическите си внушения под маската на неутрално цитиране на респондента. Без никакъв коментар, те ни поднасят изказвания като следните: „Няма къща, от която да не е убит някой от сърбите“, „Албанците са народ в експанзия, който изживява възрожденски романтизъм, какъвто ние сме изживели преди 100 години. Албанците са готови на всичко...“. „Бурният демографски растеж на албанците“ бил „природно бедствие, което помита и унищожава всичко“. Българите в Република Македония били като „евреи във фашистка държава“... Не твърдя, че антрополози трябва да оборват респондентите си, но предлагането на подобни цитати без обективирането на говорителя, на мотивите му, на говорната ситуация внушава, че авторите са съгласни с така формулираните тези.

Митев-Желязкова-Стойковски препредават и мнението на „експерт“, според когото „общият процент на неграмотните и хората с ниско образование в Македония надхвърля 56%“. В бележка под линия се дават други числа, но не се уточнява, че сред хората над 15 години неграмотните в Македония са в действителност по-малко от 4% (спрямо почти 2% в България). Не виждаме и разбивка по етноси на отделните групи население по образование: например, какъв е делът на ромите, албанците и другите малцинства сред слабо образованите. Това е все пак важно да се уточни в случая на страна с 35% етнически малцинства. Защото иначе излиза, че авторите се съгласяват с мнението на респондента, според когото „ниското“ образование на македонците е причината да вярват в исторически „измислици“.

Митев-Желязкова-Стойковски ни запознават също така с вярването на активистите от „Радко“, че „хората, които знаят, че са с български произход, но се боят или не желаят да се афишират, са около 100 000. Всички останали, дори онези, което имат множество роднини в България, отказват да приемат тази историческа истина и се самоопределят като македонци“. Обръщам внимание на начина на изразяване: в Македония има хора, които знаят, че са с български произход; македонците „отказват да приемат тази историческа истина“. Кой говори тук: респондентите, изследователите, Божидар Димитров? Впрочем от ОМО „Илинден“ твърдят, че в Пиринския край „хората, които знаят, че са с македонски произход, но се боят или не желаят да се афишират, са около 100 000. Всички останали, дори онези, което имат множество роднини в Македония, отказват да приемат тази историческа истина и се самоопределят като българи“. Ала преброяванията и в двете страни сочат друга картина. Ако пък не им вярваме, можем да си съчиним какво ли не и без да претендираме да сме антрополози.

Освен това, не се разбира аналитичната стойност на цитати като следния: „За лидерите на движението РАДКО македонизмът е един вид раково образование.“. Може би просто трябва да си спомним, че самата Антонина Желязкова дефинира ситуацията на Република Македония като „рак с галопиращи метастази“. Метафората с рака обсесивно съпътства теренните проучвания на Желязкова в Македония. Всъщност, авторката се ужасява от собствения си обект на изследване – защо тогава се занимава с него? А и езикът й определено не блести. Според нея, албанците имали „фашизоидна философия“ и практикували един „шизофренен морал“: професионален антрополог със сигурност не би използвал подобни етикети по отношение на собствените си респонденти.

Явно, проблемът не е толкова в анкетираните, а в анкетиращите. Често проведените от Митев-Желязкова-Стойковски интервюта изглеждат като разговор на чашка – в което няма нищо лошо, в случай че изследователите запазват относителна трезвеност. Но в някои моменти имаме основания да се усъмним в това. Например, когато по собствено признание съавторите внушават на респондентите си, че „Американците се нуждаят не само от военни бази на Балканите, но повече от жизнен човешки ресурс за своите мисии по света, защото американските граждани вече се бунтуват срещу това да дават децата си за пушечно месо. И този ресурс са албанците от всички територии на Балканите.“. Със сигурност екипът е обогатил световната политическа аналитика с тези свои проблясъци...

Дотук ставаше дума за едно зле проведено изследване, претендиращо да е антропологическо. Но това не е всичко. Авторите най-открито и несмутено прекрачват отвъд границите на социалнонаучния дискурс, навлизайки в едно профетическо и нормативно говорене. В някакъв момент антрополозите изведнъж се превръщат във врачки, предрешени като диагностици, и в политпропагандисти, наложили маската на загрижени аналитици.

Според техните предсказания, предстои много ясно етническо обособяване на малцинствата в Македония, в частност на онези хора, които – обръщам внимание – „знаят за своя български произход“. Авторите решават от раз дълго нищените в публицистиката псевдодилеми за бъдещето на бившата югорепублика и щедро й обещават и „албанизация“, и „македонизация“, и „сърбизация“, и „(ре)българизация“ (подчертавам ре), и „гърцизация“. С други думи, от зелника за всеки ще има. Същевременно, почти злорадо зазвучават изречения като следното: „българите „изтрезняха“ по-бързо от своите балкански съседи. Дойде ред на сърбите да изтрезняват...“. Очевидно, в съгласие с българските националисти, авторите са уверени, че досега само България е била жертва на съседите си, никога обратното. И че това я е възпитало на изключителна мъдрост, каквато отнелите й Македония сърби едва сега трупат. На македонците обаче не е даден никакъв шанс за изтрезняване – те, като новобранци, тепърва се учат да пият.

Авторите не устояват и на изкушението на конспиративни планове и геостратегически клинове, които бяха така модни през миналото десетилетие. Те говорят за „руски гръцко-сръбски „тунел“ по течението на река Вардар по оста Солун – Белград“. Допускат, че „Русия разчита на съдействие на основата на склонността към консолидация на остатъчните просъветски/проруски елити, панславизма и панправославието, но, разбира се, и на икономическите облаги за тези страни чрез енергийната си политика.“. Кои са тези хем просъветски, хем проруски, хем панправославни и панславянски елити и какви са основанията за подобни прогнози, Митев-Желязкова-Стойковски не ни казват. Те разсъждават в прости схеми: „сърбите“ и „гърците“ са свързани с „руснаците“ на православна основа. Цялата тази работа обаче изглежда доста аматьорски (впрочем, докато пишех този текст, се получи новина за изгаряне на руско знаме в центъра на Крагуевац тъкмо заради енергийната политика на Кремъл...).

В действителност, сред македонските партии най-православно ориентирана е антикомунистическата ВМРО-ДПМНЕ, като това важи особено за периода й на управление при бившия лидер Любчо Георгиевски (1998-2002), приел по-късно българско гражданство. Тогава се вдигна огромният Милениумски крст на планината Водно над Скопие, над старите охридски храмове заблестяха неонови кръстове, започна строежът и на нови църкви. Реториката на българина Георгиевски е крайно православна за разлика от тая на проюгославски настроените политици от старата генерация.

Митев-Желязкова-Стойковски пропускат и това, но затова пък са щедри на катастрофични заключения: „Македония е фактически сегрегирана във всички сфери на обществения живот... Все по-разгърнато настъпва идеята за ползите от формалната кантонизация или федерализация“. Аз обаче се сещам за поне една държава в Европейския съюз, която е „фактически сегрегирана“ – дори столицата й е седалище на основните институции на съюза. Познавам и кантонизирани, и федерализирани страни, в които нищо особено не се случва. Авторите подчертават, че „Република Македония запазва позицията си на несистемна държава, която не е решила структурните си проблеми“. Лично аз бих казал съвсем същото за България. Тримата изследователи са обаче сигурни, че точно Македония няма шанс: „Опитите на международната общност, на европейските институции да насърчават мултиетническа Македония и да разчитат, че, някога интегрирана в ЕС, тя ще се стабилизира като държава на македонците и албанците, са безпочвено измамни, несъстоятелни и ще се провалят в дългосрочна перспектива.“ Удивителна е нетърпеливостта, с която Митев, Желязкова и Стойковски очакват „рака с галопиращи метастази“ да даде своя логичен резултат.

Чакайки го, те чертаят и съответните политстратегии. Тях просто нямаше нужда да ги измислят – можеха директно да ги препишат от памфлета Българската политика спрямо Република Македония, издаден миналата година от Фондация „Манфред Вьорнер“ в авторство на Божидар Димитров и др. Съвпаденията между двата текста са очебийни. Учените-антрополози изведнъж директно се обръщат към българската държава и й препоръчват куп хитрости, за които никой досега не се е сетил. Сред тях са облекчаване и премахване на визовия режим за македонците, трескаво издаване на български паспорти, даване на стипендии за обучение в български средни и висши училища, „по-активна и твърда политика на България за спазване на човешките права на македонските граждани с българско самосъзнание“, „отваряне на български образователни и културни институции в Македония, които да провеждат активна политика“, „зелени карти за работа в България“, които „бързо и масово“ ще окажат „силно влияние не само върху работещия, но и върху цялото му семейство“. Митев-Желязкова-Стойковски съветват България „да води политика на широко стопанско и културно отваряне“.

Изобщо, те чертаят програма за пропагандно прозелитизиране, чиято амбициозност и всестранност напомня някои решения по „македонския въпрос“ и по други национални въпроси на Живковото Политбюро и Секретариат. Съвсем по живковски звучат изречения като следното: „Интересите на България са да изработи и поддържа трайно изключително енергична и последователна политика към Македония, която да не бъде агресивна, а мека, ненатрапчива и въздействаща“. За пореден път на българи „по кръв“ трябва да се „възроди“ българското чувство с определено „патриотично възпитание“. Конкретните идеи пък буквално повтарят пунктове от „националните доктрини“, изработвани през 1990-те от екипи с участието на проф. Георги Бакалов, проф. Григор Велев, проф. Георги Марков и др.

Сред тях блести идеята да не се търси признаване на „българско малцинство“ в Република Македония: „Да се изработи ясна и твърда концепция за подкрепа на хората, които се афишират като българи – финансово, юридически, културно, без те да бъдат дефинирани като „българско малцинство“, да им се предоставят възможности, икономически и културни ниши и други, за да се чувстват напълно интегрирани като част от българската нация.“. Може би се питате защо да не се настоява по канален ред, в съгласие с международните норми, върху даване на съответните културни права на българите в Република Македония (ако такъв социално значим феномен въобще съществува)?

Ами отговорът е прост: защото в такъв случай се срива цялата постройка на българския национализъм, която Митев, Желязкова и Стойковски са толкова загрижени да укрепят. Ако говорим за „българско малцинство“ в Македония, то значи признаваме македонската идентичност на мнозинството. Точно от това се опасяват в случая не Божидар Димитров и Красимир Каракачанов, ами дългогодишни изследователи на етническата идентичност, претендиращи да са антрополози, социолози, политолози. В интерес на истината, дори изданието на Фондация „Вьорнер“, мобилизирало водещи български националисти, изглежда по-разкрепостено, съветвайки да се настоява за признаване на „българско малцинство“.

Впрочем, по този пункт дейността на малката българска партия в Македония, на която съавторите толкова симпатизират, е крайно контрапродуктивна. Вместо да си търсят права като малцинство, активистите на „Радко“ се занимават изключително с това да формулират съждения относно идентичността на мнозинството. Вместо да се придържат към всеобщо признати юридически формули и стратегии, те са се посветили на оборване на съществуването на другите. Дали защото самите българи в Македония са твърде малко? Така или иначе, избраният метод едва ли може да спечели симпатии извън българския националистически лагер.


Фактът, че учени, противопоставящи се на българския национализъм спрямо малцинствата в България (турци, помаци, цигани), повтарят неговите тези по „македонския въпрос“, може да изглежда странен, но всъщност е често явление. Срещал съм много интелектуалци, университетски преподават
още от автора
Чавдар Маринов е хоноруван асистент в НБУ, защитил е през 2006 г. в EHESS-Париж дисертация, посветена на българско-македонските спорове за историята, езика и националната идентичност.
P.S.Бел. ред. Публикуваме текста на Чавдар Маринов, въпреки че е некоректно само на базата на откъсите, публикувани в брой 1/2009 на „Култура‛, да се правят обобщения за цялата книга и нейните автори. И въпреки убеждението ни, че на места оценките му са крайни, а квалификациите – непремерени и несправедливи. Вестникът винаги е бил отворен за различни мнения – и в този случай сме готови да публикуваме и други гледни точки за книгата.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”