Български  |  English

Пак за дясното и лявото

Понятията „дясно‛ и „ляво‛ са в непрекъсната употреба в българското публично пространство. Но какво все пак е съдържанието на тези понятия? Темата е много важна, защото от начина, по който концептуализираме света, т.е. от начина, по който го подреждаме в главите си с помощта на понятия, зависи и нашето отношение към него. Защото този свят е опредметено човешко действие и следователно, ако е лош – такъв сме го направили.

Въпросът кой е ляв и кой десен е доста по-сложен, отколкото се струва на обикновения български полуинтелигент, хвърлил се в политическия дебат с искрената страст да обяснява на „простаците‛ как е в Европа. Верният му отговор може да ни даде само внимателното осмисляне на историята.


За историческата поява на понятията „дясно‛ и „ляво‛. Нека си припомним един важен момент от европейската история – „Великата‛ френска революция. Всичко започва със свикването от краля на Генералните щати1 във Франция през 1789 г. – съвсем законен акт. Когато обаче третото съсловие се изхитрява да се самообяви за Национално събрание на Франция2, започва епохата на Революцията. Тя не е никак велика, защото съсипва Франция и довежда либералния режим в Европа, който вече е на път да съсипе и самата Европа. Но това, което ни интересува тук, е, че именно по време на дебата, който революцията отваря за пътищата на развитие на Франция и света, се оформят и понятията „ляво‛ и „дясно‛. За първи път разделението се проявява отчетливо през септември 1789 г., когато започва обсъждането на Конституцията. Тези, които искат либерална конституция и в политическата си дейност се ръководят от идеите на Просвещението (т.е. за „народния суверенитет‛, за „вечните и неотменими права‛, за „разделението на властите‛), съставляват лагера на левицата. Тук влизат не само и не толкова хора като Робеспиер, но преди всичко депутати като Мирабо, Орлеанският херцог и истинският баща на либералната държава – абат Сийес. Това е много важно да се знае, за да не се повтаря глупостта, че левица са комунистите, а десница „демократите‛. Всъщност и едните, и другите са част от историческата левица. Те, ако мога така да се изразя, са нещо като първи братовчеди. Във Франция Мирабо, Орлеанският херцог, Сийес, Робеспиер и последователите им започват да се наричат „левица‛, защото в заседателната зала избират да седнат от страната на „Пале Роял‛3 , който пък се падал от ляво на председателя. Противниците им, които апелират към традицията, сядат от противоположната страна, т.е. от дясно. Между тях се настанява центърът (конституционно-монархическата „партия‛). Интересно е, че един от основните въпроси, по които се оформя противопоставянето ляво–дясно във Франция по време на революцията, е, както и по време на нашето Учредително събрание – въпросът за учредяването на сенат. Консерваторите (десните) настояват за учредяването на сенат, но както и у нас 90 г. по късно, левицата не допуска такава институция. Другият основен въпрос е за ролята на краля, т.е. силната централизирана власт. И тук левицата иска да отслаби тази власт, като лиши краля от участие в приемането на Конституцията, от право на законодателна инициатива, от право на вето, от право да назначава министрите си от средата на депутатите и т.н., а десницата, обратно, иска да я укрепи. Пак се налага левицата4, затова и говорим за революция.

Един от най-важните въпроси, по които спорят левите и десните, е и въпросът за човешките права. Левите настояват за приемане на една абстрактна декларация за правата на човека, а десните настояват за зачитане на отговорностите. Разлика се очертава и по отношение използваните форми на борба. Левицата се опира на масовите революционни ексцесии („Пале Роял‛), на натиска на тълпата – първа класическа форма на които е превземането на Бастилията на 14 юли 1989 г., и досега чествано като национален празник на Франция. Как да не си спомним за нашите „демократи‛, за „нежната революция‛, за окупационните стачки, за 1990 и 1997 г., които разрушиха държавата. Просто забавна е смесицата от невежество и нахалство, с което те се наричат „десни‛. Защото десницата по принцип отхвърля действията на тълпата, тя уважава държавните институции.

За разлика от левицата, която се опира на вече създадената от Просвещението идеология, десницата ще изработи своята, осмисляйки трагичния ход на Революцията. Тя намира израз в произведенията на двама забележителни мислители: Едмънд Бърк - „Размисли за революцията във Франция‛ (1790), и Жозеф дьо Местр - „Размишления за Франция‛ (1796).5

Дясно и ляво в българската история. А как стоят нещата в България? Отчетливо обособени консерватори (десни) и революционери (леви) у нас се появяват за първи път през епохата на Възраждането. Консерваторите, към които можем да причислим най-изтъкнатите дейци от периода на борбата за българска просвета и самостоятелна българска църква, действат основно в Цариград, използвайки умело механизмите на османската власт и дипломацията6 . Към тях можем да причислим княз Стефан Богориди, Гавраил Кръстевич, д-р Стоян Чомаков, Александър Екзарх, Тодор Икономов, Тодор Бурмов, Марко Балабанов, Лазар Йовчев (бъдещият Екзарх Йосиф) и др. Те отговарят на всички основни характеристики, посочени по-горе за френската десница, и поставят началото на българската историческа десница. И съвсем не е случайно, че в лява България (лява от 1879, та до днес, с 10-12 годишно прекъсване при Александър Цанков и режима на цар Борис III) имената им са оставени на забвение. За сметка на това добре знаем българската левица, революционерите, нехранимайковците или хъшовете, както и сами се наричат („зли като оси‛, според Захари Стоянов). Начело е анархо-комунистът Христо Ботев, след това нихилисти и анархисти, както следва: Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Георги Бенковски, да не говорим за войводите Филип Тотьо, Панайот Хитов и т.н. Анархист и нихилист първоначално е и Любен Каравелов, но по-късно еволюира към консервативни и просветителски позиции. Този, предизвикал множество съжаления и тюхкания в българската историческа литература, обрат всъщност е съвсем нормален. Той дори е типичен за големите представители на консерватизма (помъдрява се с годините) и е много важен за разбирането на историческия процес и в частност - на ролята и характеристиките на комунистическата партия на власт, въпрос, на който ще се спра по-долу. Бивши революционери и нихилисти са големите руски консерватори Николай Данилевский и Фьодор Достоевски, съдени като участници в Петрашевския кръжок, Достоевски даже на смърт. У нас пък бивши левичари са проф. Александър Цанков и проф. Петър Мутафчиев. Ако не беше така, ако с опита и знанията човек не помъдряваше, би трябвало да отхвърлим разума като фактор в историята и перспективата пред човечеството би била съвсем мрачна. Тук искам да кажа, че свидетелство за зрелостта на такъв мирогледен обрат е фактът, че обратната еволюция, от консерватизъм към либерализъм и нихилизъм, никога не е била наблюдавана при отделните индивиди, поне доброволно. Но да се върнем към нашите хъшове. От тях започва традиционната българска левица. Който се съмнява, може да направи справка в „Принос към историята на социализма в България‛ на Димитър Благоев. Благоев ги е разбирал тези работи, а нали и жена му – нихилистката, революционерката и социалистката Вела Благоева, е сестра на поборниците Георги и Никола Живкови.

Непосредствено след Освобождението у нас консерваторите (десните) се противопоставят на либералите (левите). Консерваторите (Константин Стоилов, Григор Начевич, Димитър Греков, Тодор Икономов7) искат стабилна власт, укрепване на армията и полицията, а либералите (Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Петко Славейков) – обратното. И това не е чудно, като се има предвид, че либералната партия се явява наследник на бившите хъшове-революционери.. Стамболов пръв (слагайки на главата си бял калпак, за да се отличава) нарича себе си либерал и замисля да премахне армията, изпълняваща тогава и полицейски функции. Стамболов иска да я замени с опълчение, подчинено на Народното събрание. Именно този проект на българските либерали убеждава окончателно новия руски император Александър III, че в България си има работа с анархисти и нихилисти (т.е. с левите сили); и тогава дава зелена светлина за суспендирането на Търновската конституция – най-демократичната в света, както казва за нея проф. Любомир Владикин.

След възстановяването на Търновската конституция през 1883 г. българското дясно пространство в общи линии се разпада и лявото (либерално-анархистичното) взема връх в идеологията и дейността на политическите ни партии, повечето отломки от голямата стара либерална партия. То не са либерали, прогресивни либерали, млади либерали, демократи, радикал-демократи и пр., и пр. Консервативният по същността си, но деморализиран от Фердинанд, монархически институт не може да ги балансира. В голяма степен именно истеричната, анархистична (много наподобяваща проявите на т.нар. СДС от близкото минало), улична политика на тези партии води до погрома ни в Балканските войни. Защото политика не се прави с крясъци, заклеймявания и улични манифестации, а с разум, със знание и обмисляне, с почтеност, с търпеливо преследване на стратегическите цели. Все елементи на една консервативна – т.е. дясна политика. За съжаление, нашето общество така и не може да достигне онази зрялост, която ще го накара да цени този тип политика.

Когато след Първата световна война Фердинанд е изгонен от България, най-демократичната и нихилистична (т.е. лява) партия, каквато е БЗНС, установява монопол над властта. Няма съмнение, че БЗНС осъществява ред важни и оригинални реформи – за държавния монопол в търговията със зърнени храни, за трудовата повинност, езиковата реформа и пр. Но няма съмнение също, че с редица свои действия – създаване на оранжева гвардия (аналог на замисляното от Стамболов опълчение), подриване авторитета на армията, полицията и интелигенцията, противопоставянето на съсловията и не на последно място - с така познатата от днес демократична корупция – БЗНС предизвиква организирането на най-консервативния елемент в обществото – армията, и свалянето на правителството на Стамболийски. След свалянето на Стамболийски в България започват да се изграждат нови, по-мощни консервативни, т.е. десни сили. Ако някой иска да разбере какво е това консервативно, т.е. дясно правителство, нека се вгледа в дейността на правителствата на професорите Александър Цанков и Богдан Филов - основната им грижа е укрепването на армията и полицията. Тогава се появява и легендата Гешев. Но Никола Гешев е само този, когото страхът от комунистите и страхът на самите комунисти правят особено популярен. Всъщност всички в Дирекцията на полицията са изключителни професионалисти. Да вземем за пример полк. Праматаров, началника на българското контраразузнаване. „Ченге‛? И то какво! Не отстъпва по нищо на Гешев, а може би го и превъзхожда. Уви, с „ченгета‛ се изгражда държавата!

За определението на „ляво‛ и „дясно‛. Ако трябва да обобщим, леви са политическите сили и личности, които залагат на революцията, на масовото улично действие, на промяна чрез разрушение на съществуващите институции. Левите изкарват на преден план „правата‛ - на личността или на някоя група или класа; и оттам е апологията на социалния конфликт. При либералите, също лява формация, на преден план излиза стремежът към ограничаване авторитета на властта (принципът на разделение на властите). Напротив, десни са партиите и политическите личности, които отричат революцията като форма на политическо действие, акцентират върху еволюционната промяна, върху ролята на традициите, върху хармонията на интересите на цялото общество, върху силата на властта и стабилността на институциите, защитаващи интересите преди всичко на общността. При десните голяма е ролята на морала, на кодекса на честта, на рицарството. При левите сили, напротив. Маркс например, който разбираше социализма като теоретичен анархизъм8, разви концепцията, че общочовешки морал не съществува, че моралът е класов. Какви са последиците за българското общество от този класов морал, т.е. от липсата на морал въобще, знаем добре. Ще има да ги чувстваме още дълго време. При либералите, другият тип анархисти, личността стои над всичко и, естествено, никакъв морал от това не може да произтече. Затова и либералното общество е обществото на „голямото крадене‛, както можахме да се убедим сами от годините, последвали т.нар. „нежна революция‛. Казват, ама това с краденето било наша, българска черта. Краденето, както и всяко нарушение на нормите, е свързано с дестабилизирането на два основни фактора – традиционния морал, който налага подчиняването на интересите на индивида на по висши ценности, и силата на властта, която може да застави индивида да се съобразява с тези ценности. Докато либералното общество ликвидира стабилната власт и я замества с парламентарния цирк. Често у нас се чуват обвинения към поредния главен прокурор, че не се бори с престъпността. Но замислят ли се тези, които ги отправят, дали може главният прокурор въобще да направи нещо. Той би трябвало да издаде заповед за арестуването на няколко десетки хиляди души9 , за запор на сметките и имуществото им и т.н. Може ли някой да се съмнява, че с това ще подпише смъртната си присъда.

За еволюцията от ляво на дясно. По-горе споменах за един типичен в историята процес –еволюцията от ляво на дясно при големите консервативни лидери, всъщност и при мнозинството хора. Но този процес, който можем да проследим с безкрайно число примери, не се ограничава само до отделните личности, а има своето място и при социалните групи. Например, ако се проследи развитието на българското общество след Освобождението, отчетливо може да се наблюдава тази консервативна еволюция от свръхлибералната Търновска конституция до безпартийния режим след Деветнадесетомайския преврат, както и съответната й еволюция в обществените настроения. Но най-голям интерес представлява еволюцията при бившите комунистически партии. Само човек, абсолютно лишен от мозък, може да не я забележи. Тази еволюция идва от простия сблъсък с действителността на една утопична социална идеология и организация. И както либералната държава се сблъсква с действителността, от което произлезе (а не от злата воля на „превратаджиите‛ Дамян Велчев и Кимон Георгиев) превратът от 19 май, така и комунистическата партия, бидейки на власт, търпи непрекъснати промени, еволюирайки, заедно с обществото, което ръководи, до пълната си консервативна противоположност – разбира се, когато този процес е изведен до край, както това стана в Китай.

Но дори и у нас процесът е ясно забележим. Това, което истеричните „антикомунисти‛ не разбират, е, че комунистическата държава не е една и съща през 1947 и през 1987 г. Тя става все по-малко комунистическа и все по-национална, все по консервативна. Типичен пример е отношението на българската социалистическа държава към македонския въпрос, към Вазов, към историците от междувоенните години, към собствеността. Така първо стихотворението на Вазов „Аз съм българче‛ е извадено от читанките, а по късно нашето поколение по него се учеше да декламира. Тази еволюция важи за всичките институции на държавата (политически, културно-просветни, здравни и социално-икономически), включително за нейната полиция и специални служби. И много преди януари 1990 г., когато „седесарите‛ се явиха пред Народното събрание, Тодор Живков извърши контрареволюцията с Указ 56. И това става не защото комунистите са много умни, а защото, заставайки начело на управлението, те са принудени от обстоятелствата да се съобразяват с тях.

Историята на комунизма е изпълнена с множество ситуации, когато сблъсъкът на управляващата партия с действителността е последван от промяна на политическия курс. Дори Сталин, в когото не особено начетените български либерали (изживяващи се като десни?) виждат само въплъщение на комунистическото зло, е всъщност символ на такава промяна в стратегията на РКП (болшевики). Именно при Сталин започва рерусификацията на „пролетарското‛ общество, при него Алексей Толстой пише своя „Петър Велики‛, а Сергей Айзенщайн прави своя „Иван Грозни‛. При Дън Сяопин този процес е изведен дълбоко напред с помощта на тоталитарната властова структура (изключителен консервативен елемент), до очертаването контурите на едно модерно конфуцианско общество, което, макар да продължава да се нарича „комунистическо‛, по своите основни структурни характеристики изразява един напълно консервативен режим.

Макар и в крайно муден и плах стил, подобна еволюция се извършваше и в БКП. И когато дойде 10 ноември, тя бе доста по-консервативна. След това обаче бързо се либерализира, защото бе проядена от живковска деморализация, а един от основните фактори за изграждане на консервативна политика е моралът. Така че сега и БСП е част от либералното, лявото пространство в България и нейните лидери от типа на Румен Петков, Румен Овчаров и & по своя манталитет и идеи въобще не се различават от Иван Костов, хубавата Надежда или Симеон II.

Все пак, както изглежда, светът върви към някаква генерална развръзка и в такава ситуация е добре хората да знаят какво означават основните политически понятия и кое от тях какво съдържание е имало в историята. Възможно е да им послужат…


1. Генерални щати (Etats generaux) е събранието на представителите на трите основни съсловия (духовенство, аристокрация и трето съсловие) на традиционното френско общество.

2. Вж. напр. изводите в Жан Тюлар (и др.) Френската революция, С. 2003.

3"Пале Роял‛ е семейният дворец на Орлеанските херцози. Филип д’Орлеан реконструира околното пространство и го превръща в търговски и развлекателен център. Там започват да се събират и проститутките. По време на Френската революция площадът пред двореца става център на всички революционни попълзновения. Оттук започват вълненията, довели до превземането на Бастилията. Впрочем Орлеанският херцог, тогава Велик магистър на най голямата френска масонска ложа (Великият ориент на Франция), е един от основните подстрекатели на тези вълнения. Ето защо и горепосочените депутати през 1789 г. избират да седнат откъм центъра на бунта, откъм мястото, от което е започнал „14 юли‛, което е съдържало в себе си неприкрит намек за бъдещи революционни действия.

4С изключение на правото на вето, което все пак не е абсолютно.

5. И двата текста са издадени на български и който желае, би могъл да ги прочете и да разбере смисъла на дясното.

6. Вж. в това отношение пионерското изследване на Илия Тодев „Д-р Ст. Чомаков‛ (кратко издание) С., 2005

7. Т. Икономов не е член на консервативната партия, но е консерватор. Показателен в това отношение е докладът му пред Учредителното събрание за Сената.

8. "Собствеността е кражба‛, беше казал Прудон, а Маркс разработи тази теза теоретично в „Капиталът‛.

9. Според един бивш вътрешен министър членовете на основните организирани престъпни групировки у нас са 9000. Освен тях, може да се предположи, има по-голямо число членове на „неосновни‛ групировки и още повече неорганизирани престъпници.
още от автора
Румен Дечев е дългогодишен преподавател по политология, член - учредител на Българската асоциация по политически науки, главен редактор на списание "Историята". Управител на издателство "Кама".


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”