В разгара на вълненията, предизвикани от Ентропа на Давид Черни, един друг чешки проект пристигна в София. Художници и куратори от 5 европейски страни дават собствена интерпретация на една от класическите характеристики на съвременното изкуство – мобилността. Обърнати също към мултикултурализма и към търсенето на универсални послания, те са събрали една пътуваща изложба, която посещава последователно държавите на всички участници. Това всъщност е съпътстваща програма към осъщественото през лятото на миналата година в Прага Международно триенале на съвременното изкуство.

Историята на чешките триеналета и биеналета за съвременно изкуство е доста интересна и поучителна. Мнозина вероятно знаят, че там доскоро се провеждаха едновременно две биеналета на съвременното изкуство. Едното беше инициирано от директора на Националната галерия Милан Книжак, който гостува сега в София, под патронажа на чешкия министър-председател Вацлав Клаус, а другото – от небеизвестния издател на Flash Art и куратор Джанкарло Полити с подкрепата на кмета на Прага. Полити организира първото си ниско бюджетно биенале в Тирана през 2001, а след това се пренася с идеята си в Прага. Заедно с Милан Книжак организира биеналето през 2003 като преглед на актуалните тенденции. Оказва се обаче, че най-съществени са противоречията между членовете на организационния комитет, което предизвиква и сериозен разрив помежду им. Този арт скандал се превърна в една от емблемите на чешката сцена през последните години. През 2005 биеналетата са вече две, но споделят еднаква претенция, че представят съвременно изкуство на международно ниво. Разликата в експозициите и в концепциите обаче е съществена и твърде симптоматична. Толкова, че в нея можем веднага да уловим директен аналог с шизоидното развитие на родната ни артистична сцена. В биеналето на Книжак и тогава имаше българско участие. Кураторът Весела Христова-Радоева представи работи на Станислав Памукчиев, Божидар Бояджиев, Петър Дочев, Симеон Леви, Ани Иванова и Ния Пушкарова.

Но общата оценка на артистичния свят беше в полза на Полити и неговото биенале в бившата индустриална сграда Karlin Hall, което предизвикателно беше наречено The Real Biennale (Истинското биенале). Заедно с Хелена Контова той конструира тогава две концепции - за разширената живопис и за изкуството и политическия екшън, а успоредно с тях организира отделни представяния на чешката, словашката и полската сцена. Сред участниците бяха имена като Маурицио Кателан, Деймиън Хърст и Сините носове, което, колкото и снобско да звучи, е вече достатъчна заявка за високо ниво.

На следващата година Милан Книжак заедно с куратора Томаш Вълчек решава да трансформира организираната от него проява в триенале с предварително заявен интерес към „артистични тенденции, които са встрани от мейнстрийма на изящните изкуства“, и така се стига до основната тема - Препрочитайки бъдещето, и до нейната пътуваща версия Mobility/ Мобилност. Идеята на чешките организатори е поставена на една пределно институционална плоскост. На практика това е мрежа за взаимен обмен между националните галерии на Чехия, България, Португалия, Полша, Финландия. На пръв поглед тези страни нямат много общо помежду си. Не можем да разпознаем стандартите на делене, на които сме свикнали, между нови и стари членки, балкански и славянски страни и пр. Изглежда желанието тук е най-вече да се маркират периферните зони на европейската територия без географски и културни ограничения. Като резултат изложбата Мобилност – препрочитайки бъдещето, която пристигна в София, представя изненадващо сходна картинка. Мобилността и в петте страни се проявява равно силно като несигурно пристъпване от традиционно към съвременно и обратно, като търсене на подходящи канали за общуване, като необичайно внимание към отдавна утвърдената употреба на всички съвременни медии и изразни средства в изкуството. Мобилността тук е в състояние да изчерпи повечето теми, които могат да изкушат артиста, но без крайности и без сериозни ангажименти. Тази изложба е толкова политически коректна, изчистена от рискове и провокации, че чак стерилна. Вероятно това се предполага от официалния тон, който е заложен още в първоначалната идея. Въпреки че по презумпция произлизат от динамиката на съвремието, и петте проекта в нея като че ли са се концентрирали най-вече върху вътрешните дилеми на творческия процес, върху избора на изразни средства и върху материала с твърде малко изключения, някои от които са в българската селекция. Със сигурност обаче целият проект е формулирал на осреднено ниво някакви формални рамки, в които трябва да се впише съвременното изкуство, ако иска да остане на територията на официално приетата представителност. И вероятно заради това не успя ефективно да отвлече вниманието от Давид Черни.