Концертът започва със соло цигулка. Не, това не е точно; започва с плач, самотен цигулков звук. Звукът търси място в пространството, за да срещне веднага отговора-отпор на оркестъра. Всъщност цялата композиция сякаш показва невъзможната и все пак непрекъснато състояваща се борба, не конфликт, а тежка, смъртоносна борба между единия и многото. Звуковата маса, масите и гласът на отделния, на самотния, на другия – това е с две думи философията на тази изумителна творба на руската композиторка София Губайдулина, наречена In Tempus Praesens. Цигулката е на Ане-Софи Мутер, която продължава успешно своя откривателски маратон по отношение на съвременната музика. В програмата си на суперзвезда, за каквато се води в световната инструментална ‛номенклатура“ от момента, в който като дете-чудо ‛засвири“ с Караян в края на 70-те, 45-годишната днес Мутер отделя сериозна част за най-различни по стил и характер съвременни композиции. Сред авторите, предпочетени от нея, са поляците Лютославски и Пендерецки, германецът Рим, американецът Себастиан Къриър, Андре Превен... Цигуларката отдавна е избрала да съчетава изискванията на съвременния композитор с тези на неговите предшественици. И настоящият й, най-нов диск прави едно най-добро съчетание – между двата концерта на Бах и Втория концерт на София Губайдулина (1931), която влиза в жанра отново, повече от четвърт век след първия си концерт ‛Оферториум“, написан за Гидон Кремер.

Влиза по един невероятен начин – от една страна с аргументи, заложени в творчеството й до този момент. Тук музиката отново е в контекста на дълбокия религиозен мироглед на композиторката в съчетание с трайна символика, която идва от имена (София – Софи – мъдрост), от числа (Три плюс едно – Света Троица и останалия, безкраен многоизмерен свят)...Това са думи, които можем и да не ‛чуем“ в звуците на концерта. Или в драмата на концерта. В който към всичко, направено от Губайдулина, се прибавя още ново – и то е като че ли най-вече по посока на откровената, раздираща експресивност, чиито обеми са впечатляващи и не толкова типични за по-графичния тип сдържаност и някакъв аскетизъм в музиката й. Въпреки че в Йоханес Пасион драмата съществува, но не толкова като експресия на човешката същност, а по-скоро в стилистиката на църковната, по-ритуална и оттук по-прибрана изразност. С една дума, Губайдулина отново изненадва и отново спори. Спори, бори се и надделява над един свят, който става все по-страшен с комиксовия си поглед върху самия себе си. В който самотният дух се мачка, огъва, свива и стене – точно така, както е в ‛съдбовната част“ на петчастната форма - изпълнява се на цяло, без прекъсване.

Това не е просто един инструментален концерт; това е изпълнен с болка, с нажежена чувствителност 30-минутен дълъг стон. Чувствата са абсолютно оголени, няма свян, няма покриване, няма втори план. Тази звукова метафора на настоящето е по-страшна от присъда, защото удря с правдивостта си като чук! И те държи в клещи – безмилостна хватка. Принуждава те да слушаш. Трябва да слушаш. Слушаш какво става след една колосална борба. Може би борбата на самата Губайдулина. Тя казва, че това е борбата между небето и преизподнята, между светлото и тъмното... Сигурно! Но през цялото време (особено ако се чуе концертът повече от един път) имаш чувството, че слушаш последните трийсет минути от едно битие. В тази посока изпълнението и на Мутер, и на оркестъра с Валери Гергиев е действително уникално с взаимното разбиране.

В края на творбата има отказ от първоначалната идея за тържество; остава пак самотният глас на цигулката, все пак (оптимистично ли?) с възможност да се чуе в общия тътен... С реминисценции от Бахов хорал, който по-скоро трябва да се обясни, отколкото да се почувства – толкова е страшен тътенът на тъмнината.

Концертът раздвижи света. Много се писа за него и ще се пише; творбата е толкова открита към слушателя, че е невъзможно да не срещне неговия отклик. Срещата продължава.