Безкрайни галерии от снимки с красиви млади празнуващи хора, хаотичен чат с ентусиазирани тийнейджъри, календар с партита, които не са за изпускане, дискретни съобщения към по-симпатичните потребители. Между другото - Nightlife Radio с електронна музика, Hip Hop и R'n'B. Така изглежда модерната нощна медия на tilllate.com. И за разлика от ефирното радио, виртуалната нощна програма на сайта продължава 24 часа: стереотипите за безкрайно щастие и купонясващи извън времето младежи не могат да бъдат разколебани от тревожен информационен поток или досадни радиоводещи (тях просто ги няма). Какво се случи? Защо нощното радио на тийнейджърите изглежда толкова различно от „Нощен Хоризонт“, например? Защо най-младите не искат да говорят, а „най-редовните слушатели“ на БНР след 00.00 часа не могат да мълчат?

В средата на 90-те, когато частните радиостанции се опитваха да представят една по-модерна версия на държавното радио (предимно на „Хоризонт“) и говорните елементи в програмата бяха задължителни, за мениджърите на новите медии беше почти обидно да чуват от слушателите си реакции от типа „слушам ви като фон на работното си място или вкъщи“. Водещите също отказваха да приемат толкова лаконични (но искрени) обяснения - това беше равнозначно на подценяване на индивидуалния им журналистически почерк, усилието „всеки път да бъдеш различен“, опитите им да изобретят „нещо ново, за първи път в ефира на България“. Дори и радиоигрите преди 15 години не бяха просто кампания, договорена с щедър рекламодател – анонсираха ги най-познатите гласове в ефира, изискваха са „познания от обща култура“ (това противно клише се повтаряше до втръсване), разчитаха на специализирани публики. През 90-те все още имаше и забележима конкуренция между вечерните/нощните блокове, част от тях бяха като днешната изповедалня на Big Brother – състезание по искреност, освободеност, терапия за симпатични самотници.

После „слушането като фон“, желанието за спешно забогатяване на собствениците и агресивното налагане на форматното радио (което като цяло се случи нелепо, с преписани на коляно програмни схеми от добри американски и европейски станции) създадоха нова генерация водещи. За тях „воденето като фон“ изобщо не е непрестижно, а единствена алтернатива. Дори сравнението с конкурентните станции само препотвърждава тази нагласа. И радиоигрите заприличаха на нещо съвсем рутинно (като изчитането на сутрешната прогноза за времето), а състезанието между нощните блокове се трансформира в състезание на плейлистите от компютъра.

Логично последната генерация радиоентусиасти (все по-малко журналисти, все по-малко водещи) се концентрира върху възможно най-ограниченото авторско присъствие в ефира – уникалният профил на станцията, както и индивидуалността на слушателя, трябва да бъде припозната през: 1). селекцията на музиката; 2). синкретизма на виртуалното пространство; 3). по-устойчивите общности, които е привлякла медията. А след това? Галериите със снимки, които разглеждаш или допълваш, се превръщат в главния смисъл да слушаш радио: от една страна, голяма излагация за Старата медия, но, от друга – по-достойна алтернатива от тирадите на „пациентите“ в традиционните нощни блокове...