Чувствам се малко разколебана как да представя тази книга: откъм страната на нейната полза за българския читател или откъм способността да се прецени трезво нейното място в голямата европейска традиция? В първия случай трябва да се кажат силно похвални думи, включващи подбора на издателство „Колибри“, превода на Радосвета Гетова и съвсем не на последно място - чудесния професионален превод на стиховете в книгата, направен от Кристин Димитрова и Владимир Трендафилов. Сътворението на Нанси Хюстън възпитава у българската публика подозрителност към „естествената“ вяра във „вечната“опозиция тяло-дух, разказва й скритите бездни в отношенията между осем двойки известни творци от западната история, интерпретира в провокативна посока отношенията между мъжа и жената, между жената и себе си, между здравето и болестта, живота и смъртта... Няма съмнение, че тази книга е гранична за българския читател. Ако използваме метафората на Цветан Тодоров, скрито-всеизвестния съпруг на Нанси Хюстън, можем да кажем, че тя сътворява за нея „предела“ между наивното доверие в утвърдените полово-социални истини и умението да се вижда животът модерно, в съответствие с разместените (постпатриархални) граници на съвременния човек. Иначе изречено, тя среща българина с модерната западна психика, пресича балканската със западната интелектуална традиция.

Във втория случай вече трябва да кажа, че книгата представлява типичен бестселър за френската интелектуална култура от края на 80-те години. Нанси Хюстън (както впрочем много от най-награждаваните френски автори на нашето време, включително Юлия Кръстева) има нагласата да работи по концептуални рецепти. В нашия случай това е рецептата, спечелила световна известност на френското „женско писане“ от 70-те–80-те години на ХХ век: психоанализа плюс феминизъм, плюс радикално изображение на тялото като политическа сила, т.е. като източник на идеи за промяна на статуквото в обществената действителност. Смело можем да кажем, че главен герой на алтернативното сътворение в Дневника е човешкото тяло: освободено в правото си да страда, да говори, да изразява идентичността (особено социалната идентичност) на героите – и жени, и мъже. Телесното преживяване на авторката по време на една бременност и две болестни изпитания протича като свързваща линия през перипетиите на мъжко-женските отношения във всяка от осемте двойки герои. Физиологичната симптоматика изразява модерните „болести на душата“ и обратно: душата може да страда само в артикулации на телесния опит. Няма душа без плът, която единствена може да я направи разпознаваема и споделима с другите хора, с другите човешки тела. Разбира се, тук стигаме до скрито есенциалния характер на тази идея, чиято задача всъщност е да оспори традиционния есенциалистки проект на западния разум. Вместо ума, сега тялото е представено като вечно, или поне като говорещо по еднакъв („вечен“) начин във всички епохи. И този начин е твърде показателен за културното възпитание на един западен интелектуалец от втората половина на ХХ век. Тук всяка болест изглежда излязла от книгите на Фройд, всеки симптом изразява обобщената истина на философския феминизъм, всеки комплекс (комплекс на Електра, комплекс на Исус) ни напомня за Юнг... И все пак книгата говори интелигентно и убедително, с подкрепата на много документален материал, който авторката е събирала дълго и търпеливо. Някои от историите (особено историите на Симон дьо Бовоар и Сартр, на Силвия Плат и Тед Хюз) са разказани със заразителна развълнуваност и аналитична проникновеност; наративът сплита убедителността на фактите с красив и задълбочен изказ.

Интересно е да се замислим и върху жанра на книгата. Той може да бъде наречен роман много повече от големия брой текстове, наречени така според една злощастна традиция на провинциалната грандомания, развихрила се у нас през последните пет-шест години. И все пак в предговора към книгата Стоян Атанасов, школуван във френската традиция на жанрово означаване, го нарича „есе“ въпреки очевидните двеста и седемдесет страници. „О времена, о нрави!“ – както би казал бай Ганьо. Туй все още навсякъде го бива...