Български  |  English

Още за Давид Черни и неговата инсталация

Горе от ума


След българската бездарна петиция в защита на клекалото на Черни, сега тече подписка на нова петиция, този път полска, с искане да се възвърне оригиналният завършен вид на творбата на чешкия художник. Не бих подписал подобна петиция.

Работата около Давид Черни прерастна във върховен водевил, в който политици, без да искат, се превърнаха в съзидателни борци срещу безпоследствеността на изкуството, а изкуствоведи надигнаха глас за цивилизованост и респект към творбата, което в случая означаваше настояване обектът на заниманията им да не бъде взиман дотам насериозно.

А всъщност въпросът, който постави скандалът около работата, е сериозен: ако изкуството претендира за правото си да прекрачва граници, то какви са основанията за това то да очаква «цивилизован респект», по думите на Мария Василева, по отношение на себе си, особено когато е замислено и осъществено като акция и провокация.

Реагирам най-вече на коментарите на Мария Василева и Ивайло Дичев. Те и двамата критикуват българската държава за това, че е паднала в капана на една художествена творба, която, от друга страна, хвалят като акция и образец за съвременно изкуство.

Това противоречие представлява структурен проблем. То впрочем напомня реакцията на САЩ след 11 септември. Като реагираха с терор срещу държави, а не срещу организацията, отговорна за терористичния удар, те иззеха играта на своя противник, като си присвоиха правото на терор. За тях решаващото беше да присвоят сюблимния естетизъм на самолетните нападения чрез контра-естетиката на най-радикалното политическо действие – войната, при това срещу държави без каквато и да е пряка вина за акцията на Ал Кайда. Политическото неизменно реагира така на естетически и семиотични акции в собствените му полета. И непропорционалността на реакцията изглежда колкото противна, толкова и неизбежна.

Акцията на Давид Черни отдавна, ако не и поначало, е напуснала териториите на чистото художество; тя изначално е хибридна и прелива между естетическо и политическо действие, като въвлича цели държави. Тя е посветена на страните-членки на ЕС и е предназначена да ознаменува началото на чешкото председателство на съюза. Чешката държава е спонсор и волен или неволен съучастник поначало. Да се твърди днес, че изкуството е чиста и независима творческа инвенция на автономен автор, означава да се налива младото вино на съвременното изкуство в старите мехове на някаква романтическа самодостатъчност и естетическа неприкосновеност.

Въпросният Давид Черни прави всъщност три творби: 1. идейният проект за създаването на творба с помощта на още 26 художници от съответните страни; 2. действителната направа, която включва мистификацията; 3. акцията по излагането, разкриването на мистификацията и предизвикването на реакция, която свежда автора до инициатор на надхвърлящо го и отминаващо го събитие.

Най-незначителната му творба е изработената от него. Тя щеше и да си остане такава – една тривиална направа в лоното на съвременното изкуство, четлива до декларативност, отчетлива до карикатурност и безцеремонна в неспособността си да контролира собствената си машина за значения. От момента, в който обаче направата се разкрива като акция-мистификация, реакциите срещу нея не могат да бъдат лесно ограничавани и свеждани до естетически респект, велемъдра умисленост или просто смях. Ако с творбата - волно или не - не се беше ангажирала Чешката държава и ЕС, българските институции не биха се намесили, а по този начин волята на творбата да се превърне от ненакърним художествен акт в акция щеше да остане нереализирана. Именно привидно малоумните действия на българската държава преобразиха нейната средна хубост в събитие, което продължава да се променя и да произвежда истини. Така държавата ни се превърна в неволен съучастник и съавтор, а критиците на този жест се оказват блюстители на самодоволната самозадоволеност на изкуството, напомнящо италиански футбол, според версията на Черни. Мария Василева нарича покриването на българската карта стигане до дъното, тъй като сега всички щели да разберат какво има под крепа. Ами да разберат!

Черни подвежда държавата си, като мистифицира всички чужди участия, а после се извинява. Чешкият вицепремиер също се извинява, че проявили наивност, като се доверили на Черни, че всяка държава носи отговорност за начина, по който е символизирана. В това да правиш и съучастваш на художествена акция и да се извиняваш за нея има нещо абсурдно. Явно е, че съзнават, че са отишли отвъд художеството.

И тук идваме ние. Първоначално чувствата по форуми и медии бяха изключително насочени към измислената Елена Джелепова, която ту бе поздравявана, че е казала истината за нас, ту бе заплашвана по схемата Мартина Балева. След разкриването на мистификацията реакциите се пренасочиха към Черни, но всъщност повече към чехите и ЕС. Възмущението и протестите прераснаха в искане на обяснения от чешката страна. В последна сметка обаче намесата се върна върху терена на самата творба, като беше изискано отстраняването на българската част, в резултат на което тя бе спестена на публиката посредством черен креп. Волно или не, държавата ни се намеси в случването на творбата чрез обогатяването и развиването на българската част до «клекало с креп окичено», ако перифразираме Фурнаджиев.

Мария Василева настоява, че съвременното изкуство е в правото си да използва всякакви средства, за да предизвика ответ. От друга страна обаче тя изисква този ответ да се сведе до респект и цивилизованост спрямо изкуство, което работи с епатажа, скандала, подигравката и гаврата. Тя твърди, че изкуството няма граници, т.е. че не бива да бъде ограничавано от нищо. В същото време изисква мухлясало музейно отношение към неговата открита провокативност. Тя настоява, че европейците повече разбират от съвременно изкуство, явно защото не му реагират. Ала защо да се възмущаваме и гнусим от реакция, която е доказала ефективността на акцията на Черни, като се е намесила в нея, дописала я е и я е продължила? Дичев отбелязва, че съвременното изкуство прекрачва границите и в него има повече театър, социология, гражданската акция, отколкото живопис; и че основното е, че реакцията на публиката е част от творбата, но нарича това капан и явно би се радвал държавата ни да не се беше обиждала. По този начин и Василева, и Дичев пледират за отчуждена и отстранена естетическа реакция, за приемането му с усмивка и чувство за хумор, в последна сметка за заскобяването му като нещо, което може да се отмине като безпоследствено и пренебрежимо.

Всъщност, точно така би се случило, ако творбата беше на Черни. Българската политическа и медийна класа обаче ще да е осъзнала, че въпросната творба може да е на Черни, но нейният действителен адресант е Чешката република. Тогава обаче неин адресат няма да бъдат само културните и образовани европейски елити, а и онези люде в Европа и в България, които пропускат сложните реторики и завъртяни послания и стигат до прости твърдения: България е клекало, при това турско, италианците са футболни чекиджии, а англичаните въобще ги няма. В подобно наивно смесване на реалност с фикция има мъдрост, която убягва на академичния елит, а именно, че въпросът не е естетически поне в една точка – тази на низовите възприематели. Имам безкрайно ниско мнение за българските политици, както и за политиците въобще, но им давам правото да мислят и действат на равнище, различно от това на художествената и академичната гилдия. В случая българските приватизирани елити са се усетили, че работата на Черни посредством контекста и мистификацията е напуснала полето на естетическата ирония и се е превърнала в медиен и политически скандал. Неговите публики вече са напълно различни, тъй че ответните действия не са по отношение на творбата, а на акцията, в която се оказаха замесени официални чешки и европейски институции. Тези масови медийни публики не са неспособни да се забавляват, но тяхното забавление минава през буквално или, по-точно, през бързо метафорично четене, което, без да се церемони, идентифицира България с клекалото. Дичев настоява на метонимично четене, според което този куриозен реликт клекалото е екзотична туристическа атракция за чуждия поглед и трябва да се схваща като нещо, което го има по нас, но не е задължително да ни представлява, освен ако не настояваме на това. Българските политици обаче знаят по себе си, че масовото четене и по света, и у нас е буквално и метафорично, т.е. митогенно. То може и да забележи метонимията и иронията, но само като трамплин към буквализираната метафора, която всъщност произвежда митовете и клишетата. Тъй че реакцията на българските институции може и да е невежествена и идиотска от гледна точка на култивирания вкус и политическия бон тон, но тя е нормална и очаквана, доколкото е насочена към нехудожествените публики по света и у нас.

И така, българската държава с бурната си реакция беше единствената, която продължи творбата на Черни в предначертаната от него посока, т.е., разви я като политическа акция, в каквато тя е мечтаела да се превърне с помощта на Чешката държава, нейното председателство и контекста на Европейския съюз. Това нашата държава направи не от глупост, нито от грижа за въпросната творба, която тя най-вероятно просто презира, а защото й беше ясно, че трябва да се погрижи за масовите публики по света и за електората си у нас. Чешкият вицепремиер твърди, че творбата е ни по-малко, ни повече от изкуство. Не знам какво е по-малко или повече, но със сигурност тя беше замислена да се превърне в нещо различно от изкуство, освен ако последното, както твърди Мария Василева, не е безгранично. Ако е такова обаче и може да нахлува навсякъде, значи може би то следва да е готово да приема инвазии и в собствените си територии. Ако изкуството може да си позволи да ползва всякакви средства от всички сфери, значи може би трябва да е готово на реакцията на тези сфери с неговите средства, т.е. на креативно продължаване на инсталацията в акция без край. Анди Уорхол беше казал, че всеки може да стане художник, стига да поиска. Държавата пожела да стане художник и това право й беше делегирано от самия характер на творбата – мистификация-акция.

Казано накратко, следва да осъзнаем, че самата творба предоставя възможността тази явно клозетна цензура да се скрие зад черния креп на творческото съучастие, на съзидателното съавторство.

Още повече, че тази съучастническа реакция е програмирана от Черни по един възхитителен начин. Той твърди, че иронизира клишетата и стереотипите на европейците едни за други, но нищо в карикатурната част на неговата творба не приканва към разбиване на клишетата. От теорията е известно, че няма езикови, логически или прагматически средства, чрез които да може да се докаже дали едно изказване е иронично или буквално. Според мен Черни знае това. Тъй че колкото иронизира, той и възпроизвежда, и втвърдява стереотипи. Нещо повече – стереотипите му за различните страни тенденциозно работят на различни и несъизмерими равнища. Тъй че и реакциите на цивилизован респект, и на малокултурна неуважителност към творбата му като да са били изчислени и интерпелирани. Да те свеждат до лего, сауна и икея е едно, друго е да те представят чрез клекало. Не знам кое е по-хубаво, аз лично бих предпочел клекалото. Но е ясно, че като третираш някого като клекало, шансовете сътветният да започне да се държи като клекало нарастват. Ако свободата на изкуството включва неговата безпоследственост зад маската на цивилизован респект, аз съм по-скоро за събитието на каквато и да е цена. В това събитие има повече истина, отколкото в настояването, че ние сме последен пристан на клекалото като елемент от хигиенния дизайн на Европа. В света на демокрацията, т.е. на радикалната безпоследственост на всичко отвъд изборите, българската държава се намеси творчески по силата на грижата си за низови електорати и масови обществени мнения. Структурният ефект от това е ироничен – българската държава, която от край време коментира художествената непълноценност на постановките на ЕС, в един момент превърта, напуска публиката, излиза на сцената и посича куклите-маврите. Черни.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”