Този път ще започна с индивидуалните изложби. Харесах няколко поради различни качества, но ще отлича три. „Умерен оптимизъм“ на Надежда Олег Ляхова – заради въздействието и експонирането на четирите видеа (впрочем най-дългото е 4 минути – приветствам тази лаконичност, особено при нарастващата продължителност във видеоарта у нас напоследък, където обикновено дължината е право пропорционална на неизбистреността на идеята!). Искам да отбележа и други две силни изяви на художничката – в оформлението на експозицията и каталога на изложбата „Градини на паметта“ и на изложбата „Николай Дюлгеров“. Откритата през ноември в галерия „АРК Проджектс“ изложба на Алла Георгиева „За любовта, голямата и малката“ по меко саркастичен, но и много задълбочен начин изведе съчетанието от гигантска жестокост и дребна сантименталност, и тяхното разместване в публичния имидж на Хитлер, Ленин и Сталин. Откритата през декември „Епична абстракция“ на Николай Петков в галерия „София прес“ също харесах заради задълбочеността, изчистеността и деликатната (само)ирония.

От традиционните събития в Пловдив миналогодишните „Есенни изложби“ и „Седмицата на съвременното изкуство“ за мен бяха равностойни. Давам си сметка, че това донякъде се дължи на предварителните ми очаквания. От „Есенните изложби“ отдавна не очаквам много и от тази гледна точка те стояха наистина добре. Обратното се случи при „Седмицата на съвременното изкуство“ – при обичайно високи очаквания към нея, сега изложбата беше някак аморфна и разфокусирана.

Пак в Пловдив се проведе третият конкурс на M-tel – в Тютюневия склад. Разбира се, необичайното пространство по правило „помага“ на всяка експозиция, но независимо от това ми се струва, че организаторите най-сетне фокусираха възгледа си за съвременно изкуство. Което пък закономерно доведе до качествена експозиция и силни участия. И е радостно, че този възглед вече не е в пълен контраст с по-„външната“ гледна точка при конкурса за наградата на името на Гауденц Руф.

Галерията с най-издържана изложбена политика е СГХГ, следвана от НГЧИ и галерия „Академия“, а от частните галерии бих отличила „СИБАНК“ (новото й име е твърде неудачно, според мен, и тъй като е от декември 2008, засега не се налага да го използвам) и „Арт алея“.

Събитията във Варна не успях да видя, за съжаление. От чуждестранните изложби предпочитанията ми са към „Пиер и Жил“ и „Мерилин Монро“ – заради съчетанието от високо качество и атрактивност, способно да въздейства на максимално широка публика.

Въпреки непълната картина, която имам, бих казала, че изложбеният живот у нас става все по-качествен, но и все по-изолиран – от обществото и съответно от публиката си. Липсата на музей за съвременно изкуство, който непрекъснато да провокира и подклажда спора за това изкуство в обществото, а не само в арт средите, е основната причина за нарастващата изолация. И обрича българското изкуство на летаргия, периодично взривявана от външен дразнител – бил той Кристо, изяви на български художници в чужбина или „Ентропа“ на Давид Черни. Но това е вече в новата година...