Когато става дума за сън и сънища, не е възможно да се мине без Фройд. Фройд е модерната история на човека, неговата чума, приказка, кошмар и утеха. Когато става дума за представление на Стефан Москов, не е възможно да се мине без приказки и тяхното разомагьосване. Чрез приказката той разомагьосва света наоколо и с актьорите си отново го омагьосва в театралната игра. Така е и в „Красотата спи‛. И Фройд, и Перо, тоест и науката, и приказката са налице. Пародирането им поражда смеха, а играта с изкуствата - поезията в представлението му.

Стефан Москов не вярва в психологията. Гледа с недоверие на психологическите обяснения на модерния човек. Вярва обаче във въображението, тоест в изкуството и способността на човека чрез въображението да създава. Актьорът за него е тъжен клоун и весел поет, главният импровизатор. Този актьор не обича „драмата‛, но обича играта.

И в „Красотата спи‛ смехът върви заедно с поезията – ръка за ръка. Доброто и Злото са изиграни в неразделима двойка на сцената. Дух и тяло, високото и низкото задължително се преобръщат едно в друго. Добър пример за преобръщането им е сцената пред тоалетната. Жената, събираща монетите (Светлана Янчева) и сънуваща Джеймс Бонд, завързва разговор с излезлия от нея мъж (Иван Петрушинов) за проблемите с перисталтиката. Този разговор за низкото тяло, воден с патетичната интонация на възвишената любов, завършва с решението да тръгнат заедно по „лайняния път‛ на живота. В един кратък миг, обръщайки гръб на публиката, те й показват любимия на Москов цитат от Фелини/Чаплин, преработен в представленията и филмите му в неизменната двойка, изчезваща, накуцвайки, в далечината на Пътя.

Стефан Москов не се отказва да търси гега, перифразата, цитата и играта с факти и артефакти, за да предизвика смях, преминаващ в поетична тъга. Защото е не само от малцината, които знаят колко трудно е това в театъра, но и от малцината, които го могат. Тогава красотата не спи.

В новото му представление има сцена, в която Светлана Янчева казва: „Тази книга е стара, искам а я хвърля‛; и я пуска зад спящия в изправено положение човек, а книгата пада от другата му страна в образа на роза. Как книгите се превръщат в рози, за да изпаднат от тях вечните сюжети и истории, оттук насетне показват с лекота актьорите - от сцена в сцена, от реалност в реалност. Най-хубавото е, че дори цветята сънуват – момината сълза (Светлана Янчева) или дрогираният в полето „ален мак‛ ("Ален мак самотен нейде, в самотна нива се дрогира").

Спектаклите на Стефан Москов осмяха и прогониха образа на романтизма във вид на любовни клетви на свещи и вино, но поетично качиха на сцената вярата на романтизма в изкуството и твореца. Още по-въздействаща бе тази вяра, защото избликваше в сценична игра с мултимедийните мрежи, в които е вплетен светът на модерния човек.

В „Красотата спи‛ за Москов сънят е игрови свят, наслагване на реалности, в който се вижда по-добре животът наяве. Представлението няма никакво намерение да твърди в един глас с добрите стари романтици, че сънят е по-истинската част на живота. В реалностите на съня и мечтата той показва преобърнатия свят на Будните.

Както винаги, при Стефан Москов на сцената е неизменно пародираният образ на Критика, тук допълнен от този на Учения (Зигмунда Фройда), но и поетичният образ на Книгата, летяща „към четящите страни‛.

Спектакълът на Москов помни „Сънят на Разума‛ на Гоя и играе с Брак и Пикасо, Рубенс и Леонардо. Един бял квадрат (на Владо Шишков, а не на Малевич), направен от бели ленти, седи в средата на сцената, обрамчена иронично-кубистично от син квадрат. Непредставимата красота преминава през спектакъла в някои от най-известните си историческите въплъщения – тези на класицизма и „красивите глави на аристократите, отрязани от Френската революция‛, тези на Авангарда (Пикасо) и модерно-кубистичните й „реализации‛ (като „Кубеля‛) от комунистическата революция , разиграни тук с „рамкираните‛ и „квадратните‛ глави. Красотата преминава и в друг пласт от спектакъла, изигран всеотдайно от актьорите – това е красотата на гениалните творби. И кой друг, ако не Шекспир?

Когато разумът спи, се раждат чудовища, но когато при Стефан Москов „красотата спи‛, се ражда просто хубаво представление.