Не само отчайващата липса на смислени арт събития, но и натрапчивото чувство за нещо недоизказано ме върнаха обратно в залите на НХГ за още един поглед върху изложбата Мобилност. Отвъд усложнената предистория на пражките биеналета и разбутания от Черни контекст, в който попадна, тази изложба все пак предлага материал за анализ, въпреки самоцелната концепция.

Чешкото участие е курирано от Томаш Вълчек, който търси мобилност в работите на четирима млади автори. Най-забележима сред тях е хиперреалистичната живопис на Хинек Мартинец - портрет с акрил Сузана в парижкото студио. Поначало тази работа и надуваемият обект Птици на Лукаш Ритщайн и Барбора Шлапетова са сред малкото, които се открояват в равния фон. Конкретно Птици е някаква постмодернистична мутация между гълъба на мира в най-класическата му иконография с клонче в клюна и патето Яки. Цялата фигура е съшита от плат и се поддържа на няколко сантиметра от пода с постоянно подаване на въздух от компресор. В чешката селекция са и две видеа - на Джордж Хладик и Павла Сцеранкова, за които мобилността си остава синоним на движение, забързано, забавено, с обратен каданс...

Полското участие е обгърнато в посредственост. Не е за вярване, че става дума за същата сцена, от която произхождат автори като Моника Сосновска и Артур Змиевски. Кураторът Олга Марцинкиевич е заложила на добрия тон в комуникацията между артисти и публика, на позитивния хумор и на това, че съвременното изкуство няма нужда от преднамерени провокации, за да предизвика интереса на обществото, просто трябва да е достъпно. Ако се съди по работите на Михаил Стахира, Мариуш Варас и Ясмина Вийчик, които тя е подбрала, излиза, че широката публика може да възприема изкуство само на нивото на наивна самодейност.

Подобно е усещането, което оставят и работите на португалските и финландските художници.

Така и не успяхме да изпробваме интерактивната видеоинсталация на Нуно Мая и Карол Прунел Светлинна живопис, но принципът е прост и ясен – светлинни зайчета с различна форма пълзят по фасадата на една сграда. Със същата пределна простота може да се опише и живописта на другия португалски автор - Габриел Гарсия. Кураторът им Карлос Кабрал Нунес пък се е заел да анализира преходността на изкуството, езика и средствата на артиста днес.

Холандците Дънкан Бът Ювонен и Емилия Уконен също не са надмогнали нивото на експеримент с медиите и средствата под кураторството на Пилви Калхама.

Българското участие има някои изненадващи амплитуди в подбора. От една страна е Емил Миразчиев със солидна биография на родната сцена като деен съучастник в навлизането на всички съвременни форми на изкуството тук. Специално в изложбата той е представен с видео и принтове като лаконичен портрет на един странен персонаж – травестита Марлене. Тази работа се допълва с приятната изненада, която Георги Георгиев-Жорас ни поднесе с неговата Света Патерица – фетишизиран по всички правила на църковния канон обект, който стои в центъра на изложбата като идеален символ на спънатата мобилност. От другата страна обаче в селекцията попада Александър Юзев с, меко казано, странна комбинация между живопис и видеопрожекция, дълбоко недомислена художествена по характера си, а също и особената еко структура на арх. Бойко Кадинов - нещо средно между капсула на времето, монумент на селския живот и акционистка импровизация от средата на 80-те.

Въпреки убедително сглобената концепция за вътрешната мобилност на куратора Борис Данаилов, и българската селекция е лишена от хомогенна теза. Това, което произлиза като извод, е колебанието като основна характеристика на сцената ни.

По всичко личи, че цялата селекция, която попадна в София, е ограничена. Но от нея може да се добие, макар и бегла, представа за облика на пражкото триенале и за понятието за съвременно изкуство, което то е избрало да институционализира. Изключително показателен е и организационният принцип, че консервативен по същност и предназначение музей, какъвто е националната галерия, поема в този случай функциите на музей за съвременно изкуство като инициатор и домакин.

Най-интересното е, че в синхрон с Мобилност, в София могат да се видят още две изложби, които са неин адекватен аналог, а това очертава може би една реална тенденция, опряна в пролуката между традицията и съвременността - Substories в галерия „Райко Алексиев“ и Четири пространства в СГХГ. В последната кураторът Румяна Константинова се е заела да облече модернистична и анахронична по характера си изява в някаква съвременна претенция. Концепцията й за четирите пространства се изчерпва с простия и несъвместим сбор на четирима художници – Деля Чаушева, Бранко Николов, Момчил Георгиев, Симеон Шивачев. Иначе всеки от тях е намерил собствена тема и медия и всеки се е постарал да прескочи към някакви по-съвременни форми на изразяване, доколкото му позволяват възможностите, разбира се. Въпросът е докъде ще ни доведе тази закъсняла адаптация, но засега той си остава отворен.