От началото на новия век във вниманието на българските историци и литератори започна особено упорито да попада фигурата на Любен Каравелов. Разбира се, Каравелов е между най-проучените дейци на Българското възраждане. Или поне така изглеждаше доскоро. Защото все повече става ясно, че неговият биографичен, исторически и политически прочит е бил традиционно скован в мерки и категории на национално-митологическата традиция, че големият брой изписани страници е помагал да се възпроизвеждат остарели клишета. Една от новите посоки на прочит например преоткри Каравелов за историята на женското движение и най-неочаквано го вписа в усилията на модерния феминизъм. Само преди две години видяхме как познатата брадата физиономия се усмихва дискретно от корицата на първия Биографичен речник на женските движения и феминизми в Централна, Източна и Югоизточна Европа. Сега младата литературна изследователка Надежда Александрова привършва докторски труд върху „женския въпрос“ (и отношението към „женското“) в публицистиката на Каравелов. От нейната работа става ясно, че възрожденският деец е бил не на последно място поборник за еманципация на своите съвременнички.

Последната книга на проф. Иван Стоянов се вписва именно в тези модерни опити да се открие „другият“ Каравелов, да се очертае един актуален негов портрет, адекватен на постидеологическите настроения и представи. За феминизъм тук, разбира се, не става въпрос. Затова пък книгата много внимателно – стъпка по стъпка, през употребата на малко познати архивни и вече публикувани документи, нерядко с почти детективско пристрастие – проследява няколко „тъмни“ епизода от биографията и публичното поведение на Каравелов. Чрез разгадаване на неясното, чрез подреждане на обърканото, чрез демаскиране на предубедените мнения и често в спор с утвърдени изследователи историци на Българското възраждане, авторът се стреми да представи един доста по-модерен и разбираем Любен Каравелов. Това е политик от европейски мащаб, прагматик, който умее да следва целта си дори с помощта на компромиси, реалист, който трезво преценява съотношението на военните и политическите сили в международната ситуация на своето време. За разлика от патриотите-ентусиасти, които преобладават в българското революционно движение, Каравелов разчита не толкова на пламенните чувства и настроения, колкото на нещо много, много модерно: на информацията, на умението да знаеш. Неговият политически път започва в началото на 60-те години, когато успява да придобие особен статут пред Руското министерство на външните работи и да спечели изключителна благосклонност в очите на тогавашния ръководител на Азиатския департамент към това министерство, по-късния всемогъщ и всезнаещ посланик в Цариград, действителния ръководител на руската политика в Османската империя Николай Игнатиев. От този момент нататък Каравелов винаги ще подчинява поведението си на сложна игра, която сплита безкомпромисна вярност на руските интереси с идеята за национално освобождение. Вярно е, че този начин на поведение поражда недоумения и конфликти – както със съвременниците, така и с бъдещите интерпретатори. Вярно е, че този път не ражда Героя – онзи, за когото певци песни пеят. Но вярно е и това, че точно по него става възможно българското освобождение. Трезв и повратлив политик сред толкова луди глави, Каравелов никога няма да стане герой в българската художествена литература – като Ботев, Левски, дори Димитър Общи. Но за него историческата наука ще продължава да пише, за да съизмерва нашия възрожденски разум с европейския през втората половина на XIX век.

Книгата на Иван Стоянов, освен всичко друго, е написана популярно и увлекателно, на чист и хубав български език, който би могъл да засрами множество литератори.