Джойс Каръл Оутс:

Джон Ъпдайк бе малко по-възрастен мой съученик в голяма и не особено престижна гимназия, препълнена от провинциални младежи през петдесетте години. Разбира се, той бе президент на випуска, а аз, естествено, секретар.Чета работите му откак навърших пълнолетие и мога само да се блазня от мисълта, че ще го препрочитам до края на живота си. И все пак има разказ-два, и дори един от по-кратките му романи, които, за жалост, все още не съм чела. Студентите ми харесват „Приятели от Филаделфия“, първият публикуван разказ на Джон в „Ню Йоркър“. Какъв привидно бездарен бисер! Студентите ми биват поразени от него, както и от факта, че Джон го пише на приблизително тяхната възраст.

Срещали сме се неколкократно, аз и вече покойният ми съпруг посещавахме Джон и Марта в Бевърли Фармз, Масачузетс, по няколко приятни повода. Джон бе винаги любезен, сърдечен, мил и увлечен, и като по правило остроумен и отдаден, станеше ли дума за литература. Когато преди няколко години гостува в Принстън с блестящата си реч и слово, имах удоволствието да го представя на препълнената аудитория. Преподавам неговите разкази постоянно, езикът му е зареден с пламък, светлина и искри, с безпощадно чувство за хумор. Така и не узнах доколко сериозна е неговата християнска вяра, или по-скоро вярата, въпреки че някакво чувство за святост пропива работите му подобно на разлята слънчева светлина над помръкнал хоризонт. Той ужасно ще ми липсва, както и на всички нас.


Пол Теру:

Едно от най-ценните му качества е неговата всеотдайност, мащабният му поглед, педантичничното му описание, радостта, която пропива цялото му творчество, той еднакво е уверен и все пак скромен автор. Прецизен художник, Ъпдайк запази остротата на погледа през целия си живот. Той бе зоркото око на американската литература, а творбите му винаги напомняха за тъканта, за житейските детайли, за плътта, за колоритното облекло, за начина на изразяване, за вътрешната светлина. Две негови творби, пренебрегвани от критиците, изпъкват в ума ми: прекрасното есе за усещането да стъпиш бос на Мартас Виниърд, и невероятно убедителната Африка от романа му „Превратът“. Той ни помагаше да забелязваме. Уважавам го като ненадминат майстор на широката визия, която кара словото му да пропее.

Пълнотата й е удивителна. Изненадан съм, дори леко шокиран от омаловажителния тон на критиците: от споровете за това коя негова книга е по-слаба от друга, от пренареждането им, от раздаването на оценки. Така пропускаме най-важното, цялото му творчество е само частица, запечатала жизнените сили на Америка за повече от половин век – сили социални, политически, военни; за самотата и интимността; за страстта – човешкото либидо често прониква творбите на Ъпдайк.

Работоспособността му е впечатляваща. Сещам се за една мисъл на Притчет, изразяваща самосъжаление относно незабележителния му писателски принос: „Колкото по-малко романи и пиеси напишете, поради други паразитни интереси, толкова по-бързо ще похабите таланта си.“ „Законът, властващ в изкуството, изисква безкомпромисно себеотдаване.“ Ъпдайк е живото доказателство за това.

Лайла Байък:

Джон Чийвър и Джон Ъпдайк се радват на рядко антагонистична връзка през годините. Едва запознали се, Чийвър сънува, че Ъпдайк се опитва да го убие, и въпреки това, взаимното им възхищение, граничещо с почуда, трае повече от две десетилетия.

През 1976 г., Чийвър получава лъжлив сигнал, че Ъпдайк е починал, което го вдъхновява да впише следните редове в дневника си.

Телефонът звъни в четири. „Обаждаме се от Си Би Ес. Джон Ъпдайк е претърпял фатална катастрофа с кола. Вашият коментар?“ Плача. Не мога да заспя.Смятам да се сгуша до Мери в леглото, но се страхувам, че тя ще ме пропъди. Мисля, че съм прав. Щом се съмне, ще нахраня кучетата. „Надявам се, че не очакват да получат закуска толкова рано сутринта“, казва тя. Не изтъквам, че Джон не умира всяка сутрин, и че все пак, аз храня кучетата. Тази задръжка не ми струва нищо. Когато слизам в кухнята за още кафе, тя излива всичкото в чашата ми и казва: „Тъкмо щях да си сипя.“ Настоявам да си го поделим, но опитът ми излиза неуспешен. Не казвам, че болката от смъртта бледнее пред болката да делиш кафе с дръпната жена. Това отново не ми коства никакво усилие. Тогава проумявам, че онова, което иска тя, е много повече от чаша кафе, то е удовлетворението на чувството за отрицание и пренебрежение, и че всички ние често поставяме нашите себични емоционални нагони далеч пред глада или жаждата си.

Колкото до Джон, той бе тъй ценен за мен колега, тъй обичан от мен приятел, че загубата му е неописуема. Той бе истински аристократ. Едва ли ще се затрудня да го целуна за сбогом, не мога да се досетя за по-подходящ начин да се разделим, въпреки, че съм сигурен, че той ще се почувства озадачен. За мен той е несравним писател на своето поколение, а дарът му да споделя с милиони непознати своите най-екзалтирани и отчаяни чувства, е подкрепен от огромната му, рядко срещана ерудиция. Джон, този самотен и изящен естет, остана непоколебим. За жалост, няма утеха в мисълта, че извънредният му интелект е предвиждал жестоката, ненавременна и неестествена смърт. Здравият му разум е отхвърлял подобна мисъл като отблъскваща и вулгарна. Липсва ни неговата ярка следа, липсва ни до болка, но нека все пак си припомним, че животът му бе посветен на описание на оцеляването, целенасочено избягвам думата „обезсмъртяване“, на издържащите на времето откровения на плътта и духа.

Съобщението за смъртта на Джон се оказа лъжа. Реших, казва дъщеря ми, че е някой свръхамбициозен кореспондент, който е видял името в полицейския бюлетин и е решил да спечели някой и друг долар. Желание, породено от разбираемата простота на това, да бъдеш сърдечен, една от най-положителните й черти. Изтощен, отчаян и безмълвен съм.

Ъпдайк надживя своя приятел с двадесет и седем години – достатъчно дълго, за да предложи своята възхвала на погребението на Чийвър.


http://www.newyorker.com

От английски Андрей Субашки