Некомпетентност или нещо повече?
Конкурс означава състезание. Хората от незапомнени времена – да не кажа митологични – го използват, за да определят най-добрия в честна борба. И макар в изкуството да не е никак лесно да се класират постиженията, защото то не е спорт, и там състезанието дава резултати – и то какви! Някои от най-забележителните архитектурни шедьоври, влезли завинаги (да се надяваме) в съкровищницата на световното културно наследство, са плод на архитектурни конкурси. От по-ново време измежду тях са Операта в Сидней (арх. Йорн Утцон), призната за една от най-красивите съвременни сгради; новаторският Център „Помпиду“, с който изгря звездата на архитектите Роджърс и Пиано, преобърнал архитектурните представи; библиотеката в Александрия (студио „Снохета“); парламентът в Единбург (арх. Мирайес), превърнал се във втория най-посещаван туристически обект в Шотландия; най-накрая, олимпийските обекти в Пекин, обиколили страниците на всички архитектурни (и не само архитектурни) списания по света. И това са само някои.
Нашата собствена конкурсна история навярно започва с онези два прочути тавана, обезсмъртени в литературата, които още могат да се видят - 200 години по-късно - в Даскаловата къща в Трявна. След Освобождението, когато започва превръщането на София в европейска столица, се провеждат конкурси за почти всички по-важни обществени сгради. Плод на конкурси са (цитирам по памет): сградата на Софийския университет (Ректората), на Художествената академия, Народната библиотека, Съдебната палата, Агрономическият факултет, Катедралната църква „Св. Неделя“, ИСУЛ... След Втората световна война в столицата след конкурси са построени жилищни комплекси, хотели (между които бившият хотел „София“, сега „Радисън“), приемната сграда на централната ж.п. гара, сградата на Министерството на външните работи, комплексът за ръководство на въздушното движение. Провежда се и конкурс за Национална спортна зала.
Центърът по архитектурознание към БАН подготвя документална изложба, където ще може да се видят публикуваните в професионалния печат резултати от тази значителна по обем и плодотворна конкурсна дейност.
И така стигаме до днешния ден, когато тази утвърдила се и доказала своята ефективност в целия свят форма – архитектурният конкурс – бе заменена с „процедура за обявяване на обществена поръчка“.
На пръв поглед нищо страшно не се е случило; в края на краищата, става дума именно за обществена поръчка, още повече, че сред разновидностите на „поръчката“ фигурира и „конкурс за проектиране“. Щеше да е така, ако чиновниците от администрацията правеха разлика между поръчка за асфалтиране на път, за доставка на автомобили или тоалетна хартия – от една страна – и архитектурно творчество, създаване на трайни художествени ценности – от друга. Ако бяха адекватно отчели традицията, опита на една многовековна световна практика.
Никога досега архитектурното творчество и архитектурната професия не са били така принизени, високомерно сритани в ъгъла. Никога досега талантът и въображението на твореца-архитект не са били така обезценени. Потресаващо е пълното пренебрежение към архитектурните ценности, чиновническото безразличие към качеството на градската среда, липсата на чувство на отговорност към съдбата на бъдещите поколения. И това отношение се разпростира не само върху новосъздаваната архитектура; то обхваща и вече съграденото. Властите от всякакъв вид не намериха начин, а най вече воля и желание, да съхранят дори защитеното от Закона архитектурно наследство.
Два конкурса развълнуваха професионалната общност напоследък и преляха чашата на търпението. И ако недоволството от конкурса за правителствен център (по-точно е обществен център с правителствени функции) идва от поставянето на бариера пред българското участие, обусловена от икономически – а не творчески - критерии (милионен годишен оборот на фирмите), то програмата за многофункционална спортна зала изумява със своята некомпетентност. Некомпетентност, която поражда съмнения за нещо повече.
Съдете сами. Обявява се конкурс за спортна зала с капацитет минимум 9000 места, а може и до 14 000. Такава в България все още няма. За сравнение: максималният капацитет на голямата зала 1 в НДК е близо 3700; твърди се, че Дворецът на спорта и културата във Варна, когато се използва за спортни състезания, може да побере до 5000 души. Изискването към участниците е да имат поне десет години професионален опит, като при това са участвали в проектирането на поне един(!) изпълнен проект за спортно съоръжение с над 9000 места, в това число задължително и в чужбина (че къде другаде?)! Разбира се, един стадион също е спортно съоръжение, а той може да побере и доста повече (Националният стадион „В. Левски“ побира над 40 000 зрители). Но какво общо има между спортна зала и открит стадион? Трибуните? Игрището? Че това ли са най-сложните и важни проблеми пред една зала, където всъщност основното, което определя архитектурното въздействие, е формата на покритието?
Що се отнася до покритието, поставените екзотични изисквания вече надхвърлят здравия разум. Участниците трябва да представят пред компетентното жури „кофражни и арматурни планове“ (т. 2.2. от Програмата, която може да се види на страницата на Държавната агенция за младежта и спорта). Не знам как да онагледя за неспециалистите нелепостта на такова изискване. Да кажем, все едно на модно ревю на Версаче да се интересуваш от дебелината на конеца по шевовете. Освен това кофраж и арматура – това означава бетон, а кой е казал, че бъдещата зала трябва да бъде изградена непременно от бетон, а не от стомана или друг материал? Справка: олимпийските обекти в Пекин и в частност залата за водни спортове (т.нар. „Воден куб“).
А колкото до десетгодишния проектантски опит (и то в спортните съоръжения), ето няколко примера: Йорн Утцон печели конкурса за операта в Сидней (доста по-сложна сграда от спортната зала, бих казал) на 39 години; основал е собственото си бюро седем години по-рано. Ренцо Пиано е на 34 години, когато печели заедно с Ричард Роджърс конкурса за „Помпиду“ (цена 100 млн. долара, от стомана) в съревнование със стотици проекти от цял свят; Заха Хадид печели конкурса за Хонконг и заедно с това международна известност на 33 години. Норвежците от „Снохета“ бяха още по-млади, когато се пребориха с 1400 колектива в конкурса за Александрийската библиотека.
Организаторите от ДАМС вдигат рамене: всичко е в съответствие със законите, а задачата е сложна, нужни са опит и гаранции, че победилият колектив ще я доведе докрай. Нищо не ви пречи – уверяват ни те – да съставите международни колективи с партньори от чужбина. А архитектурните аспекти съвсем не са пренебрегнати: в програмата има изрично изискване: „сградата (сградният комплекс) трябва да има изразителен архитектурен образ и забележително присъствие в урбанизирания ландшафт на гр.София. Проектът на залата трябва да има уникален характер и да не е адаптирано копие на вече реализиран другаде проект. Фасадата на сградата да изразява националния характер на този спортен комплекс“. Само че архитектите пресметнаха: за съставяне на колектива (международен), за осигуряване на различните документи и декларации, за намиране на „изразителен архитектурен образ“ с „уникален характер“ и в национален дух(!), най после за омилелите на инвеститорското сърце кофражни и арматурни планове – за всичко това обявителят им отпуска 18 (осемнадесет) работни дни! Както в приказката: от една овча кожа два кожуха и три калпака!
При тези условия добрите намерения за постигане на изразителен и уникален архитектурен образ се превръщат в празни приказки, в кухи фрази, от които вее откровен фалш. Никаква загриженост не виждаме тук за архитектурата и качеството на средата, никакъв стремеж да се обогати архитектурният облик на столицата. Виждаме друго: пълно неглижиране на професионалните организации на архитектите – Съюз и Камара, некомпетентност и по-лошо – отсъствие на държавническо чувство и на чувство за обществена отговорност у една държавна(!) агенция.
Стана „безпощадно ясно“, както казва поетът. Без специална, отделна наредба за архитектурните конкурси, архитектурата на обществените сгради ще бъде подложена на чиновническите издевателства и произвол.
Впрочем, срокът на конкурса вече изтече. Очакваме резултатите.
Нашата собствена конкурсна история навярно започва с онези два прочути тавана, обезсмъртени в литературата, които още могат да се видят - 200 години по-късно - в Даскаловата къща в Трявна. След Освобождението, когато започва превръщането на София в европейска столица, се провеждат конкурси за почти всички по-важни обществени сгради. Плод на конкурси са (цитирам по памет): сградата на Софийския университет (Ректората), на Художествената академия, Народната библиотека, Съдебната палата, Агрономическият факултет, Катедралната църква „Св. Неделя“, ИСУЛ... След Втората световна война в столицата след конкурси са построени жилищни комплекси, хотели (между които бившият хотел „София“, сега „Радисън“), приемната сграда на централната ж.п. гара, сградата на Министерството на външните работи, комплексът за ръководство на въздушното движение. Провежда се и конкурс за Национална спортна зала.
Центърът по архитектурознание към БАН подготвя документална изложба, където ще може да се видят публикуваните в професионалния печат резултати от тази значителна по обем и плодотворна конкурсна дейност.
И така стигаме до днешния ден, когато тази утвърдила се и доказала своята ефективност в целия свят форма – архитектурният конкурс – бе заменена с „процедура за обявяване на обществена поръчка“.
На пръв поглед нищо страшно не се е случило; в края на краищата, става дума именно за обществена поръчка, още повече, че сред разновидностите на „поръчката“ фигурира и „конкурс за проектиране“. Щеше да е така, ако чиновниците от администрацията правеха разлика между поръчка за асфалтиране на път, за доставка на автомобили или тоалетна хартия – от една страна – и архитектурно творчество, създаване на трайни художествени ценности – от друга. Ако бяха адекватно отчели традицията, опита на една многовековна световна практика.
Никога досега архитектурното творчество и архитектурната професия не са били така принизени, високомерно сритани в ъгъла. Никога досега талантът и въображението на твореца-архитект не са били така обезценени. Потресаващо е пълното пренебрежение към архитектурните ценности, чиновническото безразличие към качеството на градската среда, липсата на чувство на отговорност към съдбата на бъдещите поколения. И това отношение се разпростира не само върху новосъздаваната архитектура; то обхваща и вече съграденото. Властите от всякакъв вид не намериха начин, а най вече воля и желание, да съхранят дори защитеното от Закона архитектурно наследство.
Два конкурса развълнуваха професионалната общност напоследък и преляха чашата на търпението. И ако недоволството от конкурса за правителствен център (по-точно е обществен център с правителствени функции) идва от поставянето на бариера пред българското участие, обусловена от икономически – а не творчески - критерии (милионен годишен оборот на фирмите), то програмата за многофункционална спортна зала изумява със своята некомпетентност. Некомпетентност, която поражда съмнения за нещо повече.
Съдете сами. Обявява се конкурс за спортна зала с капацитет минимум 9000 места, а може и до 14 000. Такава в България все още няма. За сравнение: максималният капацитет на голямата зала 1 в НДК е близо 3700; твърди се, че Дворецът на спорта и културата във Варна, когато се използва за спортни състезания, може да побере до 5000 души. Изискването към участниците е да имат поне десет години професионален опит, като при това са участвали в проектирането на поне един(!) изпълнен проект за спортно съоръжение с над 9000 места, в това число задължително и в чужбина (че къде другаде?)! Разбира се, един стадион също е спортно съоръжение, а той може да побере и доста повече (Националният стадион „В. Левски“ побира над 40 000 зрители). Но какво общо има между спортна зала и открит стадион? Трибуните? Игрището? Че това ли са най-сложните и важни проблеми пред една зала, където всъщност основното, което определя архитектурното въздействие, е формата на покритието?
Що се отнася до покритието, поставените екзотични изисквания вече надхвърлят здравия разум. Участниците трябва да представят пред компетентното жури „кофражни и арматурни планове“ (т. 2.2. от Програмата, която може да се види на страницата на Държавната агенция за младежта и спорта). Не знам как да онагледя за неспециалистите нелепостта на такова изискване. Да кажем, все едно на модно ревю на Версаче да се интересуваш от дебелината на конеца по шевовете. Освен това кофраж и арматура – това означава бетон, а кой е казал, че бъдещата зала трябва да бъде изградена непременно от бетон, а не от стомана или друг материал? Справка: олимпийските обекти в Пекин и в частност залата за водни спортове (т.нар. „Воден куб“).
А колкото до десетгодишния проектантски опит (и то в спортните съоръжения), ето няколко примера: Йорн Утцон печели конкурса за операта в Сидней (доста по-сложна сграда от спортната зала, бих казал) на 39 години; основал е собственото си бюро седем години по-рано. Ренцо Пиано е на 34 години, когато печели заедно с Ричард Роджърс конкурса за „Помпиду“ (цена 100 млн. долара, от стомана) в съревнование със стотици проекти от цял свят; Заха Хадид печели конкурса за Хонконг и заедно с това международна известност на 33 години. Норвежците от „Снохета“ бяха още по-млади, когато се пребориха с 1400 колектива в конкурса за Александрийската библиотека.
Организаторите от ДАМС вдигат рамене: всичко е в съответствие със законите, а задачата е сложна, нужни са опит и гаранции, че победилият колектив ще я доведе докрай. Нищо не ви пречи – уверяват ни те – да съставите международни колективи с партньори от чужбина. А архитектурните аспекти съвсем не са пренебрегнати: в програмата има изрично изискване: „сградата (сградният комплекс) трябва да има изразителен архитектурен образ и забележително присъствие в урбанизирания ландшафт на гр.София. Проектът на залата трябва да има уникален характер и да не е адаптирано копие на вече реализиран другаде проект. Фасадата на сградата да изразява националния характер на този спортен комплекс“. Само че архитектите пресметнаха: за съставяне на колектива (международен), за осигуряване на различните документи и декларации, за намиране на „изразителен архитектурен образ“ с „уникален характер“ и в национален дух(!), най после за омилелите на инвеститорското сърце кофражни и арматурни планове – за всичко това обявителят им отпуска 18 (осемнадесет) работни дни! Както в приказката: от една овча кожа два кожуха и три калпака!
При тези условия добрите намерения за постигане на изразителен и уникален архитектурен образ се превръщат в празни приказки, в кухи фрази, от които вее откровен фалш. Никаква загриженост не виждаме тук за архитектурата и качеството на средата, никакъв стремеж да се обогати архитектурният облик на столицата. Виждаме друго: пълно неглижиране на професионалните организации на архитектите – Съюз и Камара, некомпетентност и по-лошо – отсъствие на държавническо чувство и на чувство за обществена отговорност у една държавна(!) агенция.
Стана „безпощадно ясно“, както казва поетът. Без специална, отделна наредба за архитектурните конкурси, архитектурата на обществените сгради ще бъде подложена на чиновническите издевателства и произвол.
Впрочем, срокът на конкурса вече изтече. Очакваме резултатите.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
