Шехеразада или кошмари от 1001 нощ
В началото на настоящия сезон директорът на Софийската национална опера и балет Пламен Карталов заяви концепцията си за този премиерен спектакъл като вечер, посветена на световноизвестни музикално-сценични произведения на руската класика. Като новаторско решение директорът изтъкна амбициозното желание да обедини две различни в нагласите си публики - оперната и балетната. Изборът за балетно заглавие бе повече от сполучлив – „Шехеразада“ на Римски-Корсаков, едно от най-популярните и обичани произведения на руската класика.
Създадена като симфонична сюита през 1888 г., музиката на Римски-Корсаков вдъхновява редица хореографи на ХХ век. Мелодичността, ритмичността я правят изключително подходяща за танцуване, сякаш пораждаща от само себе си пластични образи. Освен това литературната тъкан съдържа безброй възможности за хореографски решения. В балетната история на знаменитата сюита безспорна и решаваща е първата постановка, реализирана от Михаил Фокин през 1910 г., за прословутите Руски сезони на Дягилев в Париж. Този спектакъл разтърсва света и е един от основополагащите за модерните тенденции в началото на ХХ век. В него изгрява звездата на гениалния танцьор Нижински, а сценографското решение на Бакст вдъхновява поколения художници. Хореографията на Фокин, смелите му решения го определят като един от най-големите реформатори в балета. Постановката му се приема за еталон. По тази причина в много театри (на първо място в Петербург, родното място на Фокин и творческата родина на Римски-Корсаков) първата версия на „Шехеразада“ се съхранява като шедьовър на класическото наследство. Станал сам по себе си образец, спектакълът е предизвикателство за търсене на нови хоризонти.
В България балетът е поставян многократно в София, Варна, Русе, Бургас, Плевен, Стара Загора. Първата постановка е реализирана от Макс Фроман през 1936 г. в София, а последната е на Боряна Сечанова през 2004 г. в Стара Загора. Всеки един от хореографите е имал амбицията да направи нов прочит на първоначалната версия.
Своя концепция за премиерния спектакъл е представила и хореографката Мая Шопова. Нейната версия не свършва със смъртта на невярната съпруга Зобеида (както е при Фокин), а е продължена от терзанията на Шахрияр, който възстановява душевното си равновесие чрез приказките на Шехеразада. Реализираният на сцена резултат, обаче, е отрицателен. Едната причина е, че краткостта на симфоничната сюита не позволява разгърнатото сюжетно развитие, заложено в либретото на Мая Шопова. Получило се е механично наслагване на епизоди, илюстративна изобразителност за сметка на действена хореография, подчинена на логиката на музикалната разработка. Лично за мен най- шокиращо бе използването на игривите фрагменти от танците в покоите на Зобеида за напрегнатия диалог между героинята и Шахрияр, предшестващ фаталния й край. Веселата, закачлива мелодия по никакъв начин не съответства на характера на ситуацията миг преди зловещата развръзка. Отсъстваше каквато и да била логическа обусловеност в последователността на танцовите картини. Това, което зрителят виждаше на сцена, пораждаше въпроси, но случващото се не даваше никакъв смислен отговор. Колкото и абстрактно да е балетното изкуство, все пак движенията трябва да пораждат определени възприятия у зрителя.
Историята познава и лошо разказани, но добре хореографирани творби, но „Шехеразада“ на Мая Шопова не е сред тях. Основната слабост на постановката е изключително остарялата танцова лексика. Толкова остаряла, че езикът на Фокин отпреди сто години е по-модерен. Всъщност, отделните епизоди навяваха асоциации ту с адажиото от „Лебедово езеро“, ту с героичната мащабност от „Спартак“ на Григорович, а епизодът, в който Зобеида застава пред своя любим, за да го защити от Шахрияр, съвършено наподобяваше сцена от ІІ действие на балета „Жизел“. Зрителят наблюдаваше някакъв абсурден танцово-музикален колаж.
Задачата на артистите не беше лека. Чест прави на изпълнителския състав, че се опита да представи хореографията по най-добрия начин. Това определено се получи повече при втория състав (Веса Тонова–Кръстанова, Диляна Никифорова и Трифон Митев). Той, между другото, трябваше да бъде първи, но по стар български обичай новоназначената директорка Сара Нора Кръстева реши да играе на премиера. В интерес на истината, тя притежава екзотична външност, която я прави много подходяща за ролята на Зобеида, но младата балерина не успя да направи следващата крачка към една цялостна интерпретация. Дарина Бедева, която е една от най-интересните изпълнителки на съвременни хореографии, в ролята на Шехерезада не можа да разгърне творческия си потенциал, точно защото съвременната лексика отсъстваше. Най-сполучливо намерен като типаж бе Йордан Кръстев в ролята на Шахрияр. Известен на публиката със своя невероятен комедиен талант, артистът пресъздаде ярко и драматично (доколкото позволяваше хореографията) образа на жестокия владетел.
По различен начин изглеждаше постановката на втората премиера. С изумителна музикалност и пластичност се отличаваше изпълнението на Веса Тонова. Опитът й на артист от класа, намерената вътрешна логика в интерпретираните епизоди помогна в значителна степен на слабите постановъчни решения. Самата външност на Диляна Никифорова предпоставя една Шехеразада, носеща в себе си уникалното съчетание на красота и мъдрост. Освен с познатата техническа лекота, интерпретацията на Трифон Митев се отличаваше с по-засилен психологизъм. В премиерните спектакли успех пожънаха Тодор Ангелов и Румен Бонев. Макар и чрез набор от технични мъжки вариации от класическото наследство, двамата млади танцьори представиха сърцато и майсторски ролята на военачалника. Всъщност, артистите помогнаха много на хореографията, но хореографията с нищо не помогна на тях.
За художественото оформление (дело на Марина Иванова) може само да се каже, че би подхождало повече за училищен спектакъл.
След успешния старт на сезона, с представянето на „Шехеразада“ балетът на Софийската национална опера не може да се похвали с добро начало на новата 2009 г. Във вечерта, посветена на руската опера и балет, тегнеше атмосферата на преживения зимен кошмар. И спектакълът не разведри мрачните настроения, само ги задълбочи. На този фон тържественият приповдигнат тон на диктора на финала („Цветя от президента, от министър-председателя, от посланика на Русия“) звучеше повече от неуместно. Откъдето и да се погледне – конфуз, който артистите на сцената не заслужаваха. Всъщност, на спектакъла, посветен на 80-годишнината на българския балет, първите двама господа ги нямаше...
Тези мисли не биха били така горчиви, ако премиерата беше оправдала положителните нагласи, с които се очаква всеки нов спектакъл.
Създадена като симфонична сюита през 1888 г., музиката на Римски-Корсаков вдъхновява редица хореографи на ХХ век. Мелодичността, ритмичността я правят изключително подходяща за танцуване, сякаш пораждаща от само себе си пластични образи. Освен това литературната тъкан съдържа безброй възможности за хореографски решения. В балетната история на знаменитата сюита безспорна и решаваща е първата постановка, реализирана от Михаил Фокин през 1910 г., за прословутите Руски сезони на Дягилев в Париж. Този спектакъл разтърсва света и е един от основополагащите за модерните тенденции в началото на ХХ век. В него изгрява звездата на гениалния танцьор Нижински, а сценографското решение на Бакст вдъхновява поколения художници. Хореографията на Фокин, смелите му решения го определят като един от най-големите реформатори в балета. Постановката му се приема за еталон. По тази причина в много театри (на първо място в Петербург, родното място на Фокин и творческата родина на Римски-Корсаков) първата версия на „Шехеразада“ се съхранява като шедьовър на класическото наследство. Станал сам по себе си образец, спектакълът е предизвикателство за търсене на нови хоризонти.
В България балетът е поставян многократно в София, Варна, Русе, Бургас, Плевен, Стара Загора. Първата постановка е реализирана от Макс Фроман през 1936 г. в София, а последната е на Боряна Сечанова през 2004 г. в Стара Загора. Всеки един от хореографите е имал амбицията да направи нов прочит на първоначалната версия.
Своя концепция за премиерния спектакъл е представила и хореографката Мая Шопова. Нейната версия не свършва със смъртта на невярната съпруга Зобеида (както е при Фокин), а е продължена от терзанията на Шахрияр, който възстановява душевното си равновесие чрез приказките на Шехеразада. Реализираният на сцена резултат, обаче, е отрицателен. Едната причина е, че краткостта на симфоничната сюита не позволява разгърнатото сюжетно развитие, заложено в либретото на Мая Шопова. Получило се е механично наслагване на епизоди, илюстративна изобразителност за сметка на действена хореография, подчинена на логиката на музикалната разработка. Лично за мен най- шокиращо бе използването на игривите фрагменти от танците в покоите на Зобеида за напрегнатия диалог между героинята и Шахрияр, предшестващ фаталния й край. Веселата, закачлива мелодия по никакъв начин не съответства на характера на ситуацията миг преди зловещата развръзка. Отсъстваше каквато и да била логическа обусловеност в последователността на танцовите картини. Това, което зрителят виждаше на сцена, пораждаше въпроси, но случващото се не даваше никакъв смислен отговор. Колкото и абстрактно да е балетното изкуство, все пак движенията трябва да пораждат определени възприятия у зрителя.
Историята познава и лошо разказани, но добре хореографирани творби, но „Шехеразада“ на Мая Шопова не е сред тях. Основната слабост на постановката е изключително остарялата танцова лексика. Толкова остаряла, че езикът на Фокин отпреди сто години е по-модерен. Всъщност, отделните епизоди навяваха асоциации ту с адажиото от „Лебедово езеро“, ту с героичната мащабност от „Спартак“ на Григорович, а епизодът, в който Зобеида застава пред своя любим, за да го защити от Шахрияр, съвършено наподобяваше сцена от ІІ действие на балета „Жизел“. Зрителят наблюдаваше някакъв абсурден танцово-музикален колаж.
Задачата на артистите не беше лека. Чест прави на изпълнителския състав, че се опита да представи хореографията по най-добрия начин. Това определено се получи повече при втория състав (Веса Тонова–Кръстанова, Диляна Никифорова и Трифон Митев). Той, между другото, трябваше да бъде първи, но по стар български обичай новоназначената директорка Сара Нора Кръстева реши да играе на премиера. В интерес на истината, тя притежава екзотична външност, която я прави много подходяща за ролята на Зобеида, но младата балерина не успя да направи следващата крачка към една цялостна интерпретация. Дарина Бедева, която е една от най-интересните изпълнителки на съвременни хореографии, в ролята на Шехерезада не можа да разгърне творческия си потенциал, точно защото съвременната лексика отсъстваше. Най-сполучливо намерен като типаж бе Йордан Кръстев в ролята на Шахрияр. Известен на публиката със своя невероятен комедиен талант, артистът пресъздаде ярко и драматично (доколкото позволяваше хореографията) образа на жестокия владетел.
По различен начин изглеждаше постановката на втората премиера. С изумителна музикалност и пластичност се отличаваше изпълнението на Веса Тонова. Опитът й на артист от класа, намерената вътрешна логика в интерпретираните епизоди помогна в значителна степен на слабите постановъчни решения. Самата външност на Диляна Никифорова предпоставя една Шехеразада, носеща в себе си уникалното съчетание на красота и мъдрост. Освен с познатата техническа лекота, интерпретацията на Трифон Митев се отличаваше с по-засилен психологизъм. В премиерните спектакли успех пожънаха Тодор Ангелов и Румен Бонев. Макар и чрез набор от технични мъжки вариации от класическото наследство, двамата млади танцьори представиха сърцато и майсторски ролята на военачалника. Всъщност, артистите помогнаха много на хореографията, но хореографията с нищо не помогна на тях.
За художественото оформление (дело на Марина Иванова) може само да се каже, че би подхождало повече за училищен спектакъл.
След успешния старт на сезона, с представянето на „Шехеразада“ балетът на Софийската национална опера не може да се похвали с добро начало на новата 2009 г. Във вечерта, посветена на руската опера и балет, тегнеше атмосферата на преживения зимен кошмар. И спектакълът не разведри мрачните настроения, само ги задълбочи. На този фон тържественият приповдигнат тон на диктора на финала („Цветя от президента, от министър-председателя, от посланика на Русия“) звучеше повече от неуместно. Откъдето и да се погледне – конфуз, който артистите на сцената не заслужаваха. Всъщност, на спектакъла, посветен на 80-годишнината на българския балет, първите двама господа ги нямаше...
Тези мисли не биха били така горчиви, ако премиерата беше оправдала положителните нагласи, с които се очаква всеки нов спектакъл.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
