Отдавна не бях присъствала на такъв концерт. ‛Лингвистичен синдром‛ го бе назовал композиторът Михаил Големинов, който отдавна е доказал, че нищо не е в състояние да го измести от пътя, който предпочита. Независимо от реакциите на публиката. В концерта от серията ‛Камерна сцена‛ бяха изпълнени две негови творения. Едното ми бе познато – ‛Пияният кораб‛ от Артюр Рембо с електронна музика и четец – тук това бе Павлина Рибарова, специалист по френски език, преподавател във френската гимназия и известна с преводите си. Залата на Софийската градска художествена галерия, както обикновено, бе пълна с най-различни хора. Когато нещо ти дават без пари, често посягаш да го вземеш, без да се замислиш. Много от присъстващите изглежда се бяха вкопчили в името Шуберт. Защото втората композиция на Големинов се наричаше ‛Зимен път‛ по Шуберт/Мюлер – многоезична видеоинсталация с Джулиет Йесперс, Кирил Мерджански и Фъргюс Джонстън. Живият звук в творбата бе на тубата на Николай Темнисков.

Още първото произведение, в което френският текст разтваряше фонетичната си прелест в електронната музика и поради това не навсякъде се чуваше, а Рибарова четеше поемата на Рембо, но също не се чуваше (и още по-малко се виждаше в по-задните редове на галерията), предизвика начални смущаващи реакции. Непредвидимостта и случайността на импулсите в лайвелектрониката, на които композиторът толкова държи, задържаха вниманието само на малцина, които знаеха къде са попаднали. Имаше и други, не по-малко интелигентни, ако съдя по коментарите им, които искрено се удивляваха и не можеха да проумеят какво и защо се случва в момента. Не знам дали бяха чели Рембо – в случая в превода на Кирил Кадийски, но никак не искаха да влязат дори в електронно-фонетичната игра и да се помъчат да разберат доколко прокълнатата поезия може да изпише някаква актуална, пък била и най-банална, аналогия с това да си прокълнат днес. Във всеки случай, раздвижването бе по-активно от обичайното и тръгващите към вратата ставаха все повече и повече. Някои – с неудобство, други - почти ядосани от собственото си недоумение. Може би ядосани от това, че авторът ги е насилил да го изпитат; да се усетят не в средата, не на подходящото място. Неудобството да слушаш подобно съчетание идва от двойния сблъсък – с оригиналната поезия на един поет, който, сигурна съм, малко от попадналите в залата четат преди заспиване, а още по-малко се опитват да чуят езика му, макар и без да знаят френски. Тежко е да се окажеш неготов. Тежко е и да имаш комплекс от това. Иначе в такива случаи можеш просто да се довериш на сетивата, на рефлекса, на идеята да почувстваш. Или да се запиташ защо, дявол да го вземе, този ме занимава с Рембо през 2009. Може пък да проумееш – дори и в различна посока.

Отговор дори можеше да им даде следващата композиция по цикъла на Шуберт/Мюлер ‛Зимен път‛. Туба и видеоинсталация. Екранът ни показва двама поети и филолози и един композитор – в лингвистична неуморност. Между техните четения или заедно с тях тубата повтаря до безнадеждност началния мотив от първата песен на цикъла ‛Лека нощ‛. Може би по-знаещите са ‛разчели‛ и текста на мотива, който в груб превод гласи: ‛Чужд дойдох и чужд напускам‛. Чужд, отчуждение...Тема ли е на днешния съвременен музикален художник?

Като гледах повечето лица около себе си и слушах тропота на разни видове токчета на напускащи обидено/нетърпеливи люде, си мислех колко думата деформация, използвана от Мишо Големинов в текста му в програмата, е актуална. Екстремното отчуждение идва не само между езика и човешкия глас и контекста на автора; то живее прекрасно и между новия контекст (обединяващата сонористична идея) и остарелия, неподвижен манталитет, захранван обилно със смляна облъчена храна от колосалната медийна инвазия. Останалото е тъга.