- Защо чак сега говорите? Правила съм опити през всичките тези години да говоря с вас за всички тези неща и вие никога не сте се съгласявал? Защо сега говорите?

- Ами защото ми обещахте да излезнеме на вечеря... (продължителен ехиден смях)

- Как да ви представям? Димитър Вучев-Демби? Биографията ви каква е? Не сте осъждан, не сте криминално проявен, обаче има няколко дела срещу вас (така най-схематично)?

- Просто човек. Това е.

Из интервюто на Нина Алексадрова (Дарик радио) с Демби


Освен DXистите (онези, които бродят предимно из късите вълни и отчитат коя станция е променила честотите си), и хората със задължителните прякори обичат радиото. Особено когато им се налага да дават интервюта. Първо: никой не ги вижда и няма нужда да се стараят да изглеждат опрятно, за пред камера. А и остават в сянката, която в собствените им представи е най-удобният имидж и мит за вънпоставеност от останалия свят. Второ: радиожурналистите са по-внимателни и последователни, за разлика от телевизията – там заради едната сензация и няколко ефектни кадри популярните лица са готови да изгорят всички мостове между себе си и иначе трудните събеседници. Диктофонът дисциплинира (и журналиста, и събеседника), а камерата разсейва. Ако сравним глупостите на прехода, изговорени по радиото и в телевизионни студия, глупостите от синия екран са в пъти повече.

Само че интервюто със събеседник с прякор не стои като обикновено интервю –интервюираният бяга от конкретиката, въпросите са по-дълги от отговорите, мнителността надделява над дипломатичността и добре структурираните фрази, а да изискваме композиционна цялост на готовия материал е почти абсурдно. Казват, че любимата книга на българските оперативно интересни лица е „Кръстникът‛. Ако я бяха чели по-внимателно, щяха да забележат, че големите мафиоти държат на „големите думи‛, афоризмите, изчистената кратка фраза. В България дори това „аристократично‛ усилие е ненужно – правиш се на разсеян, контрираш с мъгляви въпроси, пускаш язвителни шеги, докато на журналистката й писне.

Ако изключим многобройните поръчкови материали, интервюто с прякор е един от най-трудните жанрове на прехода. Изисква огромно търпение (да навиеш събеседника и да проведеш разговора), както и здрави нерви. Изисква и системно доказване на идентичността ти на журналист, който, от една страна, разчита на познанствата си в сенчестите среди, но от друга – не позволява да се превърне в пощенска кутия и работи в обществен интерес. През последните няколко години Нина Александрова успя да запази този баланс, трудно бихме могли да споменем друг криминален радиожурналист с толкова попадения, които изпреварват не само конкуренцията, но и телевизионната пудра. Актуалното й интервю с Демби е поредното доказателство как се удържа „късмета‛ да имаш в личния си GSM телефонния номер на типажи от неговия ранг. Какво я отличава? Кратки въпроси, отказ от всякакви алюзии, минимална размяна на метафори по чувствителните теми. Конкретика до болезненост.

Между останалите новини, които развълнуваха пресата след интервюто с Вучев, има и едно много симптоматично признание: Демби призовава Златко Баретата да прочете „книжката‛ на Недялко Йорданов „Здравей, любов‛. Най-големият риск за криминалните журналисти в момента е да се поддадат на подобни изкушения.